да беше стара. Били гордо обясни, че я е сглобил с малко плюнка и тел. Мари Анж излезе от фермата и подкара по магистралата. Сетне обърна и решително тръгна към къщи. Трябваше да сготви вечеря за леля си. Нямаше време за разходки.
— Какво смяташ да я правиш? Да ходиш с нея на черква в неделя? — попита го усмихнато тя. Мари Анж не знаеше, че все повече и повече заприличваше на майка си въпреки разликата в цвета на косата.
— Нищо подобно. Имам по-добри планове за нея — рече загадъчно Били, горд от себе си и изпълнен с любов. Любов, която тя не му позволяваше да сподели.
— Например? — поинтересува се любопитно Мари Анж, докато завиваха по пътя към фермата.
— Това ще бъде новият ти училищен автобус.
— Какво? Какъв автобус? Какво искаш да кажеш?
— Че ще можеш да използваш стипендията си. Остава единствено да намериш пари за учебници. Ще можеш да ходиш на училище с колата всеки ден. — Беше я направил за нея. Очите й се напълниха със сълзи, когато го погледна, удивена и изненадана. А той копнееше да я целуне, но знаеше, че никога няма да му позволи.
— Имаш намерение да ми я дадеш на заем? — заговори тя на френски. Не можеше да повярва. Били поклати отрицателно глава.
— Нямам намерение да ти я давам на заем. Това е подарък, Мари Анж. Цялата е твоя. Това е твоят училищен автобус.
— О, Господи! Не може да направиш това! — Тя обви врата му с ръце и го прегърна силно. — Сериозно ли говориш? — попита, като го гледаше невярващо. Никой не бе правил за нея толкова необичайно нещо и не знаеше какво да каже. Всъщност й подаряваше не кола, а колежа, даваше й възможност да го посещава. Беше превърнал мечтата й в действителност.
— Мога, разбира се, и го направих. Цялата е твоя.
Били се ухили широко, от ухо до ухо, докато тя избърсваше сълзите от лицето си.
— Е, какво ще кажеш да ме закараш до нас, преди леля ти да е излязла с пушката и да ме е застреляла? — Двамата се разсмяха при този спомен.
Мари Анж влезе в къщата, за да предупреди леля си, че ще се върне след няколко минути. Не й обясни нищо за колата, щеше да го направи по-късно.
Били кара по пътя до тях, а Мари Анж седеше до него и разпалено повтаряше колко прекрасна била колата, колко невероятен бил този подарък и как тя не можела да го приеме.
— Добре де, разбрах. Но не бива да останеш необразована. Трябва да завършиш, за да можеш да се измъкнеш оттук някой ден.
Били знаеше, че пред него няма подобна перспектива, защото трябваше да помага на баща си в стопанството. Това открай време беше повод за война помежду им. Неговият подарък за Мари Анж всъщност я освобождаваше от леля Карол.
— Не мога да повярвам, че си я направил за мен — развълнувано произнесе Мари Анж. Уважаваше го изключително много като човек и личност. И никога досега в живота си не бе изпитвала такава благодарност към някого, както към Били в този момент. А той бе щастлив да я види така радостна и ентусиазирана. Беше толкова развълнувана, колкото си бе представял. И толкова много я обичаше.
Били слезе от колата и Мари Анж я подкара обратно към фермата. Докато вечеряха, каза на леля си Карол какво е направил Били. Старицата й забрани да я вземе.
— Не може да приемеш такъв подарък! Все едно, че му обещаваш да се омъжиш за него! — рече строго и намусено.
— Което нямам намерение да правя, защото сме приятели — отвърна спокойно Мари Анж.
— Не можеш да задържиш колата — настоя Карол с каменно лице.
Но за първи път откакто живееше при нея Мари Анж беше твърдо решена да не й се подчини. Нямаше да се откаже от колежа заради прищевките и глупостите на старата изкуфяла старица. Цели седем години тази зла вещица я бе лишавала от всичко. От ласка, от чувства, от любов, от пари и дори от хляб. Животът й бе едно огромно лишение. Сега искаше да й отнеме и образованието. Не, този път Мари Анж нямаше намерение да се предава.
— Тогава ще я заема от него. Но ще я използвам, за да ходя на училище — рече твърдо тя.
— За какво ти трябва да учиш? Каква мислиш да ставаш? Докторка? — Тонът на лелята бе подигравателен и заядлив.
— Не знам още каква ще стана — отвърна кротко Мари Анж. Но бе сигурна, че ще стане нещо повече от леля Карол. Искаше да бъде като майка си, макар тя да не бе ходила в университет, защото се бе омъжила за баща й. Но младото момиче искаше животът й да протече по-различно. Не в тази студена и безрадостна ферма в Айова, където нямаше капчица живец, никакво веселие, нищо, заради което да се живее. Пък и бе уверена, че един ден, когато успее да се измъкне най-сетне оттук, ще отиде някъде другаде, за предпочитане във Франция, дори и само на посещение. Но тази мечта все още бе далеч на хоризонта. Първо трябваше да получи образование, както казваше Били, за да може да се докажеш.
— Ще изглеждаш като пълна глупачка, докато се — развяваш по пътищата с тази стара бричка, особено ако хората научат кой ти я е дал.
— Не ме интересува — отвърна Мари Анж. — Гордея се с нея.
— Тогава защо не се омъжиш за него? — притисна я Карол повече от любопитство, отколкото от истинска загриженост. Тя така и не проумя връзката между тях, пък и не я интересуваше особено много. Сърцето й си остана студено като камък и тя не успя да заобича сирачето. Леля Карол не можеше да обича. Обикновените човешки чувства й бяха чужди и неразбираеми.
— Той ми е като брат. И не искам да се женя. Мечтая някой ден да си отида у дома — отвърна Мари Анж.
— Това е единственият дом, който имаш — натърти назидателно Карол, като я гледаше в очите. Племенницата също я погледна, но не каза нищо. Карол Колинс я бе подслонила и й бе дала покрив над главата, място за живеене, адрес и безкраен списък от тежка селска работа и задължения, но нито капчица близост, нежност, съчувствие, обич или усещането за семейство.
Те дори не празнуваха Коледа или Деня на благодарността като другите хора. През всичките години, докато живееше тук, Мари Анж бе третирана като слугиня. Пепеляшка. Били си имаше своето семейство и тези хора бяха далеч по-мили и любезни с нея, отколкото собствената й леля. И сега Били й бе предоставил единственото средство, от което се нуждаеше, за да се измъкне оттук. Така че нищо на този свят не бе в състояние да й го отнеме. Със сигурност не и леля Карол.
Мари Анж почисти масата и изми чиниите, без да каже нито дума повече, а когато лелята се прибра в стаята си, вдигна телефона и се обади на Били.
— Искам само да ти кажа колко много те обичам и колко много означаваш за мен — каза му на френски тя. Гласът й потрепваше от вълнение. Били искаше тези думи да означават нещо друго, искаше тя да говори за друга любов, но знаеше, че не е така. Познаваше я много отдавна и бе наясно, че тя го обича, но не както той искаше. — Ти си най-прекрасният човек, когото познавам.
— Не, ти си — отвърна той и това не бе учтив израз, а самата истина. — Щастлив съм, че ти хареса, Мари Анж. Просто искам да се измъкнеш оттук някой ден. Заслужаваш го.
— Може би ще го направим заедно — рече тя с надежда, но никой от двамата не вярваше в това. Знаеха, че Били е осъден да остане във фермата. Това беше неговата съдба.
Но не и нейната. Мари Анж имаше да извърви много дълъг път. И благодарение на него бе започнала да вярва, че може би един ден мечтите й ще се сбъднат.
Глава 5
Мари Анж постъпи в колежа една седмица след Деня на труда. Тръгна от фермата в шест и половина сутринта с шевролета, който Били бе сглобил за нея. Леля Карол повече не издума и дума по въпроса. Затова пък Били й се обади, за да й пожелае успех. Обеща му на връщане да намине покрай тях и да му разкаже всичко. Но напусна университета късно, отби се до книжарницата, за да си купи необходимите учебници с парите, които взе на заем от Том, така че трябваше да се прибере направо вкъщи, за да сготви вечеря за леля Карол.
