училище.
Карол беше установила с облекчение, че въпреки доста забележимия акцент Мари Анж говори свободно английски. Дотолкова, че да може да ходи на училище и да разбира какво й преподават. Наистина нямаше представа дали детето може да пише. Всъщност Мари Анж не можеше нито да чете, нито да пише.
— Ще вървиш около миля по пътя, докато стигнеш до жълтия знак — обясни й лелята, преди да си легнат. — Ще тръгнеш, след като си свършиш работата в хамбара, разбира се. В седем часа ще мине автобус, който ще те вземе оттам. До училището са четиридесет мили, автобусът спира на много места по пътя си. Не знам колко бързо можеш да вървиш, но най-добре ще е да тръгнеш оттук към шест и да засечеш за колко време ще стигнеш до знака. Значи до тогава ще трябва да си приключила със задачите си, ето защо според мен ще трябва станеш в четири и половина.
Тя й даде един първобитен, полусчупен будилник за тази цел и Мари Анж си помисли, че сигурно е от магазина за вещи втора употреба, откъдето предния ден купиха дрехите й. Там беше пълно с такива стари, износени, счупени и грозни неща, които хората изхвърляха от къщите си.
— Автобусът ще те върне тук около пет следобед. Ще можеш да довършиш работата си във фермата и другите задължения в къщи и в кухнята, а след вечеря ще си напишеш домашните.
Очертаваше се дълъг ден и изтощителна работа, истинска робия. Живот като на слугиня.
Мари Анж искаше да я попита защо Том не я закара до училището, но не посмя. Вместо това мълчаливо отиде в стаята и си легна.
Сякаш бяха минали само няколко минути, когато будилникът иззвъня и тя бързо скочи от кревата. Този път беше сама в кухнята, нямаше кой да я следи и наблюдава и тя си отряза три дебели филии, намаза ги със сладко и се помоли леля й да не забележи. Знаеше, че не бива да прави така, но бе непрекъснато гладна.
Когато излезе навън и отиде в хамбара, беше още тъмно. Не бе се развиделило и когато тръгна сама по пътя в посоката, която й бе описала лелята. Знаеше, че по това време тя вече е станала, но не отиде в кухнята да й каже „довиждане“. Обу чифт панталони и навлече грозния пуловер, който купиха от „Добра воля“. Косата й бе сресана, но за пръв път, откакто ходеше на училище, в нея нямаше заплетени панделки. Нямаше я и Софи, която да й маха с ръка от прага, нито Робер, който да напоява захарни бучки с кафе. Нямаше ги целувката на мама и прегръдката на татко.
Над равнините на Айова тежаха тишина и мрак. Момичето вървеше надолу по дългия пуст път към автобусната спирка и умираше от страх. Беше тъмно, не познаваше околността и не знаеше накъде е тръгнала. Нямаше никаква представа какво ще бъде училището, какви деца ще срещне, а и това сякаш не я интересуваше кой знае колко много. Дори не си мечтаеше да си намери приятели. Предстоеше й живот на каторжник, а лелята бе пазачът на затвора.
Когато стигна до автобусната спирка, там вече имаше пет-шест деца, повечето от които по-големи от Мари Анж и само едно значително по-малко. Никой не я поздрави, нито я заговори. Децата просто стояха и я гледаха, докато чакаха автобуса. Слънцето бавно изпълзя и й напомни за утрините в Мармутон, когато лежеше в тревата по гръб под дървото, наблюдавайки как небето порозовява от зората. Мари Анж също не заговори децата. Автобусът дойде и всички се качиха в него, а след около час пристигнаха пред една дълга, ниска тухлена сграда, където вече имаше спрели други училищни автобуси и от тях слизаха деца на различна възраст. Някои бяха съвсем малки, други — гимназисти. Идваха от стотици ферми, разпръснати на стотици мили наоколо. Мястото, от което идваше Мари Анж, всъщност не бе най-отдалеченото. Момичето се огледа и тръгна към сградата. Там стоеше една млада учителка.
— Ти ли си момичето на Колинс? — попита тя, а Мари Анж поклати отрицателно и в недоумение глава.
— Не, аз се казвам Мари Анж Хоукинс. — И през ум не й бе минало, че лелята ще я запише под собствената си фамилия.
— Значи не си детето на Колинс? — Учителката изглеждаше объркана. Това момиче беше единствената нова ученичка. Всички останали бяха записани още преди две седмици. Все пак веднага различи акцента и я поведе към учителската стая, където един плешив мъж с брада ги поздрави тържествено и показа на Мари Анж в коя класна стая да отиде.
— Какво тъжно малко момиченце — промърмори той, след като тя излезе.
Учителката му обясни шепнешком:
— Загубила е цялото си семейство във Франция и е дошла да живее тук при пралеля си.
— Добър ли е английският й? — попита мъжът загрижено, на което учителката отвърна, че ще я изпитат, за да проверят.
Докато те обсъждаха тези неща, Мари Анж прекоси коридора и се отправи към класната стая, която й бяха посочили. Когато влезе вътре, видя, че е пълна с деца. Учителят все още не бе дошъл. Децата тичаха, скачаха, крещяха и си подхвърляха хартиени топчета. Никой не й каза нито дума. Тя седна на чина най- отзад до едно момче с червена коса, сини очи като нейните и лунички. Предпочиташе да седне до някое момиче, но нямаше друго празно място.
— Здрасти — рече момчето, избягвайки очите й, когато тя го погледна.
В този момент влезе учителката. Мина почти цял час, преди да забележи, че има нова ученичка. Даде й куп листове с въпроси, за да оцени степента, на която знаеше езика — четене, писане и говорни способности. Въпросите бяха доста лесни и Мари Анж разбра повечето от тях, но отговорите й, особено написаните, бяха пълни с грешки.
— Не знаеш ли как се пишат думите? — попита я изненадано момчето до нея, когато погледна какво е написала. — И какво е това смешно име Мари Анж?
Произнесе го много странно и тя го изгледа с достойнство, преди да му отговори.
— Аз съм французойка. Баща ми е американец. — Трябваше да каже беше американец, но не можеше да го произнесе.
— Значи говориш френски? — възкликна момчето. Изглеждаше силно заинтригувано.
— Разбира се — отвърна Мари Анж със своя очарователен акцент.
— Можеш ли да ме научиш и мен? — усмихна се плахо момчето.
— Искаш да се научиш да говориш френски ли? — Прозвуча й смешно, но той кимна да потвърди.
— Да. Ще бъде нещо като таен език и никой няма да ни разбира какво си приказваме. — Тази гледна точка й се стори примамлива.
През междучасието момчето я последва навън. Смяташе, че русите къдрици и сините й очи са много красиви, но не й го каза. Беше на дванадесет, една година по-голям от нея, но бе тръгнал на училище по- късно, защото бе боледувал от ревматична треска. Вече беше излекуван и напълно възстановен, но бе изгубил цяла година. Изведнъж се почувства голям и силен, в известен смисъл нещо като защитник на това непознато момиче. Когато излязоха на двора, той й каза името си — Били Паркър, а тя го научи как да произнася правилно нейното. Това беше първият му урок по френски.
Този ден двамата ядоха заедно. Тя не си носеше нищо и Били раздели сандвича си с нея. Още няколко деца я заговориха, но когато в края на деня се качиха заедно в автобуса, Били вече й бе станал приятел. Той живееше почти на средата на пътя между училището и фермата на леля й и обеща скоро да ги посети, може би през уикенда. Предложи й да си пишат домашните заедно. Беше очарован от нея и правеше планове как тя ще го учи на френски през свободните дни. Очевидно идеята му допадаше, а и на Мари Анж й беше приятно да има с кого да говори на родния си език.
На следващия ден тя му разказа за родителите си и за Робер, за катастрофата и за смъртта им. А момчето изглеждаше ужасено, когато чу за отношението на леля й Карол.
— Мислех си, че е добра жена — рече Били. Той живееше с родителите си и още седем братя и сестри. Имаха неголяма ферма, отглеждаха пшеница и царевица. Притежаваха и малко стадо добитък. Били дори й предложи понякога да идва и да й помага. Мари Анж обаче не спомена на леля Карол за него, докато вечеряха, пък и старата жена не я попита нищо. Ядоха в пълно мълчание.
И така цяла седмица, всяка вечер. Беше събота следобед, когато Мари Анж видя Били да кара колелото си по пътеката и да й маха с ръка. Беше я предупредил, че ще дойде да я види и да вземе урока си по френски. И тя се бе надявала, че ще го направи, но не вярваше, че наистина ще пристигне. Изтича към него и двамата се заговориха оживено, когато чуха изстрел от пушка. Куршумът профуча покрай ушите им и те подскочиха уплашено като зайци. Погледнаха в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. Леля Карол седеше
