— След два дни ще тръгнеш на училище. В понеделник. А утре ще отидем заедно на църква. Том ще ни закара. — Карол така и не беше си купила специално пригодена кола за инвалиди, която да кара сама. Въпреки че можеше да си го позволи, тя не искаше да харчи излишни пари. — Днес, след като свършиш работата си, ще отидем в града и ще ти купим подходящи дрехи. Сигурна съм, че не си донесла нищо, което да ти бъде от полза.
— Не знам, мадам… лельо… госпожо… — опита се да каже Мари Анж. Единственото, за което си мислеше в момента, беше страшната, измъчваща я празнота в стомаха. В самолета почти не беше яла, не беше вечеряла нищо и след пристигането си, сега стомахът й се бунтуваше. Просто беше гладна. — Софи опакова багажа ми — обясни детето, без да пояснява коя е Софи, а и леля Карол не я попита. — Имам някои рокли, с които ходя да играя. — Но всички, които вече бяха скъсани от игрите, бяха останали в Шато де Мармутон, защото икономката реши, че леля й ще ги сметне за грозни и неподходящи.
— Ще погледна какво може да се използва — отвърна Карол, без дори да се усмихне. — А ти най-добре се приготви за работа. Да те докарам дотук, ми струваше страшно много пари. Не можеш да очакваш да получиш подслон и хляб безплатно и да не правиш нищо, за да си платиш разноските.
— Да, госпожо — кимна тържествено Мари Анж, а старата жена в инвалидната количка я загледа втренчено, докато детето се опитваше дори да не мигне.
— Можеш да ме наричаш леля Карол. Сега измий чиниите.
Мари Анж се справи много бързо. Бяха използвали една-единствена чиния за препечените филийки и една чаша за кафето на Карол. Веднага след това момичето отиде в стаята си, седна на леглото и се загледа в снимките на брат си и на родителите си, които бе поставила на нощното шкафче. Ръцете й докоснаха медальона.
В този момент чу колелата на инвалидната количка да скърцат и видя лелята на прага.
— Искам да видя какво си донесла в тези огромни смешни куфари. Никое дете няма толкова дрехи, Мари. Това е направо грехота! Да не си принцеса!
Мари Анж скочи от леглото и като отвори куфарите, започна да вади оттам роклички, бродирани нощнички и няколко жакетчета, които майка й бе купила от Париж и Лондон. Обличаше ги, когато ходеше на училище, а също и на църква в събота, или когато пътуваше до Париж с родителите си. Карол ги изгледа с мрачно неодобрение.
— Тук няма да имаш нужда от подобни дрехи.
Тя се приближи с количката си към Мари Анж, бръкна в куфара и започна да вади дрехите. Направи малка купчинка върху леглото от пуловери, панталони и една-две блузки и поли. Тези дрехи не бяха красиви, но Софи й бе казала, че може да й бъдат полезни. Сега Мари си помисли, че лелята ги отделя, защото са грозни. Без да промълви нито дума, Карол затвори куфарите и заповяда на детето да прибере отделените от нея дрехи в тясното гардеробче. Мари Анж изпълни нареждането. После лелята я изпрати на двора да намери Том, който да й каже какво да прави. След това си тръгна и се загуби в тъмнината на коридора.
Том наистина я очакваше навън. Хвана я за ръка и я поведе към хамбара, където й показа как да дои кравата и някои други дребни неща, които трябваше да върши. Мари Анж реши, че не са кой знае колко трудни, макар че всъщност пралеля й искаше прекалено много от малко дете като нея. Но Том я успокои, че ако не успее да свърши всичко сутрин, преди да отиде на училище, може да го довърши късно следобед, преди вечеря. Минаха цели два часа, преди той да я върне обратно в къщата.
Мари Анж се изненада, когато видя леля си да седи на верандата в инвалидната си количка, облечена като за излизане. Очакваше я. Тя заговори на Том, без да обръща внимание на детето. Нареди му да вземе куфарите от стаята и да ги закара в града. Мари Анж я гледаше онемяла от ужас. Единственото, което си помисли, бе, че лелята все пак е решила да я изпрати в сиропиталището. Но мълчаливо ги последва до камиончето, с което бяха пътували предишната нощ. Видя как Том сложи куфарите отзад, но не каза нищо, нито го попита. Животът й изглеждаше безсмислен и страшен. Очите й плуваха в сълзи, докато стигнаха в града и леля Карол каза на Том да спре пред магазина „Добра воля“3.
Мъжът свали инвалидната количка и й помогна да седне в нея, след което взе куфарите и ги внесе в магазина. Мари Анж продължаваше да се чуди какво става. Нямаше никаква представа къде са, какво ще правят и защо дойдоха тук и донесоха нейните куфари. А лелята не си направи труда да й даде някакво обяснение.
Жената зад щанда позна Карол веднага щом влязоха в магазина. Зад нея вървеше Том с големите куфари в ръце. Той ги постави до щанда.
— Имаме нужда от работни дрехи за моята племенница — обясни Карол и Мари Анж въздъхна с облекчение. Значи нямаше да я оставят в сиропиталището все пак. И поне за момента нищо ужасно нямаше да се случи.
Леля й избра три ката работни дрехи, няколко тениски, един доста износен и избелял пуловер, няколко почти нови чифта гуменки и едно грозно кафяво палто, което й бе прекалено голямо, но всички казаха, че с него ще й бъде топло през зимата. Мари Анж се престраши и докато пробваше нещата, обясни с тихо гласче, че току-що е пристигнала от Франция. А Карол бързо добави, че е домъкнала със себе си три куфара с непотребни и ненужни дрехи, и ги посочи пренебрежително с ръка.
— Ето ги! Можете да ги вземете срещу дрехите, които току-що избрахме за нея, а за останалите ще ми дадете кредит. Тя няма да има никаква нужда от тях тук, а още по-малко, ако отиде в държавното сиропиталище. Там носят униформи — добави безпощадно, докато по бузите на Мари Анж се затъркаляха сълзи. Дори на продавачката й стана мъчно за нещастното дете.
— Може ли… да запазя някои неща, лельо Карол? Например нощничките ми… и куклите…
— Няма да имаш време да си играеш с кукли — отсече сурово лелята, но след миг се поколеба. — Но нощниците може да оставиш. Няма нужда да купуваме други, след като си имаш. — Мари Анж бръкна в един от куфарите и ги извади. Останалото очевидно щеше да изчезне завинаги. Всички прекрасни неща, които майка й бе купувала с толкова любов и на които баща й се любуваше, когато бе облечена с тях. Стори й се, че с това окончателно къса нишката, която я свързваше с миналия й живот. Мари Анж не успя да спре сълзите си. Карол не каза нищо, подаде пакета с покупките на Том и затъркаля инвалидната си количка към изхода на магазина. Мъжът и детето я последваха. Мари Анж вече не се тревожеше дали ще я заведат в сиропиталището. Струваше й се, че вече не може да й се случи нищо по-лошо. Сърцето й се гърчеше в агония и отчаяние. Пътуваха до фермата в пълно мълчание. Когато видя отново познатия хамбар, тя осъзна, че няма да я изпратят в сиропиталището. Поне не днес.
Отиде в стаята си и остави нощниците и грозните стари дрехи, които взеха от магазина. След десет минути леля й я извика да обядват. Обядът се състоеше от мизерен сандвич съвсем тънка филийка хляб и парче шунка, без масло или майонеза, чаша мляко и една-единствена бисквитка. Сякаш на лелята й се свидеше всяка трошичка, която й даваше. А Мари Анж дори не се сети за стотиците долари, които Карол току-що бе записала на сметката си като кредит в магазина срещу дрехите, които оставиха там. Всъщност излизаше, че Мари Анж не й струваше нищо, напротив, беше й донесла печалба.
През остатъка от деня момичето се занимаваше със задачите си в къщата и фермата и не видя леля си, докато не стана време за вечеря. И този път храната беше оскъдна. Състоеше се от едно малко парче месо и варени зеленчуци с отвратителен вкус.
Мари Анж изми чиниите, след което си легна и дълго лежа, без да заспи. Мислеше за родителите си и за всичко, което се бе случило след тяхната смърт. Отсега нататък я чакаше не живот, а съществуване, изпълнено с ужас, самота, глад и скръб по изгубените любими хора. Скръбта беше толкова всепоглъщаща и непоносима, че Мари Анж си помисли, че няма да може да издържи. Неочаквано, както си лежеше и разсъждаваше за тези неща, тя разбра какво е искал да каже баща й, когато бе нарекъл лелята ограничена и лоша. Почувства увереност, че майка й, ако беше жива, въпреки своята доброта и любвеобилност щеше да мрази тази жена дори повече от баща й. Но от подобни мисли нямаше полза. Не й стана по-добре. Защото тя беше тук, а не те. И Мари Анж нямаше никакъв друг избор, освен да се опита да оживее.
На следващия ден двете с Карол отидоха заедно на църква. Том отново ги закара с камиончето, а службата беше дълга и отегчителна. Свещеникът говореше за ада, за вечния огън, за прелюбодейството и наказанието и всички тези неща плашеха момичето. Монотонният глас я унесе и тя едва не заспа по някое време. Почувства как леля й я раздруса здравата, за да не клюма глава.
Вечеряха с парче жилаво месо, а след това лелята я уведоми, че на другия ден ще трябва да отиде на
