съпругът й бе убит през войната, и никога повече не се омъжи. Фермата, която притежаваше, беше на баща й и тя я управляваше със здрава ръка, при това много добре. След като бащата на Джон, който й беше брат, умря, тя присъедини и неговата земя към своята. Жена му се бе омъжила повторно и бе заминала надалеч. При това бе много доволна от факта, че сестрата на мъжа й я бе отървала от земята. Карол Колинс беше единственият жив член от семейство Хоукинс, единственият жив роднина на Мари Анж. Знаеше всичко за земеделието и абсолютно нищо за децата.
Беше определила за момичето резервната стая за гости и не бе особено очарована от това, макар че стаята много рядко се използваше. Реши, че е по-добре това дете да спи в нея, отколкото да стои празна. Карол поведе Мари Анж през смътно осветения хол по един дълъг тъмен коридор. Детето мълчаливо я следваше. При всяка стъпка сълзите напираха в очите й и тя с мъка се сдържаше да не се разреве на глас от скръб, ужас и изтощение. А стаята, която видя, когато Карол светна лампата, беше празна и грозна. На едната стена висеше разпятие, а на другата — картина от Норман Рокуел. Леглото беше с метални рамки и тънък матрак. Имаше два чаршафа и едно одеяло, сгънато на две, една-единствена възглавница и хавлиена кърпа. Другите мебели бяха малка ракла и тесен гардероб и Мари Анж си помисли, че просто няма да има къде да побере нещата и дрехите, които носеше в куфарите. Но реши, че за този проблем ще мисли на сутринта.
— Банята е долу, в дъното на коридора — обясни Карол. — Ще трябва да я ползваме заедно и ще бъде най-добре, ако не прекарваш прекалено дълго време в нея. Но предполагам, че не си толкова голяма, та да седиш с часове там.
Мари Анж кимна. Майка й винаги стоеше безкрайно дълго в банята, вземаше вана с уханни соли, във водата бълбукаха мехурчета, а когато излизаше, прекарваше часове пред огледалото, докато направи грима и косата си. Мари Анж обичаше да я съзерцава. Но Карол Колинс не носеше никакъв грим, сивата й коса беше късо подстригана, а ноктите — ниско изрязани. Нямаше нищо женствено или по-особено у нея, което да привлече вниманието. Изглеждаше стара, намусена и сърдита.
— Предполагам, че знаеш как да си оправиш леглото. Ако ли не, ще трябва да се научиш — рече тя, без каквато и да е топлинка в гласа и Мари Анж отново кимна. Софи я бе научила как да си оправя леглото още преди много време, макар че все още не можеше да го прави особено добре. Затова понякога Софи й помагаше, а Робер винаги я закачаше, защото той се справяше идеално.
Двете така далечни една на друга роднини се изгледаха за момент. Карол присви очи доста удивено. За пръв път на лицето й се изписа някакво чувство, нещо като почуда и вълнение.
— Но ти приличаш на баща си, дете! Не съм го виждала от двадесет години — добави тя, без да си даде сметка, че забележката й може да натъжи момичето. Никакво съжаление. В съзнанието на Мари Анж припламна определението безсърдечна, което бе чула от татко си, и тя започна да разбира какво е имал предвид. Нейната новооткрита пралеля наистина изглеждаше студена, безсърдечна и нещастна, вероятно защото бе в инвалидна количка, реши детето. Но беше достатъчно възпитано и учтиво, за да не я попита защо не може да върви. Знаеше, че майка й не би одобрила подобно поведение от нейна страна. Беше я учила да бъде тактична и внимателна с хората.
— Не съм го виждала откакто замина за Франция. Това винаги ми е изглеждало най-налудничавото нещо, което един човек може да стори. След като имаше толкова много неща, които можеше да свърши тук. Баща му, моят брат, прие много тежко решението му да замине. Беше му трудно да се оправя сам във фермата, но Джон явно не се интересуваше от това. Мисля, че тръгна, защото искаше да бъде с майка ти. — Каза го почти обвинително и Мари Анж кой знае защо се почувства длъжна да се извини за поведението на баща си. Но не го направи. Вече можеше да разбере защо той бе избрал да живее във Франция. Къщата, в която бе попаднала, изглеждаше тъжна и потискаща, а лелята бе всичко друго, но не и мила или дружелюбна. Тя се зачуди дали всички останали членове на това семейство са приличали на нея. Карол Колинс беше толкова различна от майка й — весела, любвеобилна и гореща жена, изпълнена с любов, радост от живота и смях. И освен това беше много, много красива. Нямаше нищо странно, че баща й бе избрал да живее с нея, че бе избягал оттук, особено ако всички жени в Айова приличаха на тази леля.
Ако бе по-голяма, Мари Анж може би щеше да осъзнае, че Карол Колинс всъщност бе една тъжна жена. Беше нещастна, озлобена от живота и безсърдечна, но най-вече беше тъжна. Животът е бил несправедлив към нея. Беше я осакатил в най-ранните й и красиви години и бе отнел съпруга й няколко лета по-късно. В този живот сигурно бе имало много малко радост и затова тя не можеше да предложи радост на никого. Не беше изживявала това прекрасно чувство и не бе научена да дарява другите с него.
— Ще те събудя, когато стана — предупреди я лелята, а детето се зачуди кога ли ще бъде това, но не посмя да попита. — Ще ми помогнеш да приготвим закуската.
— Благодаря — прошепна едва чуто Мари Анж. Очите й плуваха в сълзи, но старата жена очевидно не ги забелязваше. Тя се завъртя с инвалидната си количка, а Мари Анж затвори вратата след нея, седна на леглото и безутешно заплака.
След доста време стана, оправи постелята си, после отвори куфарите, разрови ги и намери нощничката си, перфектно сгъната от Софи. Нощничката беше много красива, от най-фин памук и с нежна бродерия, която Софи бе извезала със старите си набръчкани ръце. Всъщност и всичко останало, което имаше, закупено от Париж, беше красиво и скъпо. Мари Анж си помисли, че Карол Колинс едва ли някога е виждала подобни неща, но и едва ли би се интересувала от тях.
Легна в студеното легло и остана дълго време будна в мрака, чудейки се какво ужасно нещо, какъв непростим грях бе извършила в живота си, че съдбата така я наказваше. Робер и родителите й вече ги нямаше. Бяха си отишли, а след тях и Софи, и сега тя бе съвсем сама с тази ужасна стара жена, в това враждебно, чуждо и мрачно място. Единственото, което искаше, докато лежеше в негостоприемното легло тази нощ, заслушана в непознатите звуци отвън, бе през онзи ден родителите й да я бяха взели заедно с Робер в пътуването си към Париж. Сега нямаше да е сама и всички щяха да бъдат заедно.
Глава 3
Когато на другата сутрин Карол отиде да събуди Мари Анж, беше съвсем тъмно. Тя застана в инвалидната количка на прага на стаята като зловещо привидение. Извика й отсечено да става, след което рязко обърна количката и със скрибуцане се упъти към кухнята. Пет минути по-късно със сънени очи и невчесана, Мари Анж също слезе долу. Беше пет и половина сутринта.
— Тук ставаме рано, Мари — рече лелята, изпускайки втората част от името й като нещо съвсем естествено.
След минута мълчание детето я погледна и произнесе съвсем ясно и категорично.
— Аз се казвам Мари Анж. — Акцентът й може би някои биха определили като очарователен, но не и Карол. За нея този префърцунен изговор само й напомняше колко глупава е племенницата й, а освен това второто име беше нещо, което звучеше прекалено претенциозно и изтънчено. Не беше за тук.
— За мен Мари е съвсем достатъчно — отвърна лелята, като постави на масата бутилка мляко, комат хляб и буркан сладко. Това беше закуската. — Можеш да препечеш няколко филийки, ако искаш — посочи с ръка един допотопен, ръждясал тостер в ъгъла.
Мари Анж мълчаливо постави две тънки филийки хляб в него, надявайки се, че може би ще има яйца и шунка, каквато закуска й приготвяше Софи, или поне праскови от градината. Когато филийките бяха готови, Карол безцеремонно взе едната и я намаза със сладко, без да сложи масло дори, а другата постави пред Мари, след което прибра хляба. Беше напълно ясно, че закуската в тази къща е оскъдна, а Мари Анж бе страшно гладна.
— Днес Том ще те разведе навсякъде и ще ти покаже работата, която ще вършиш. Отсега нататък, когато станеш сутрин, ще си оправяш леглото, ще идваш тук и ще приготвяш закуска за двете ни. Както ти показах. След това ще си свършиш работата във фермата, преди да отидеш на училище. Ако не го правиш — лелята я погледна строго, — няма причини да оставаш тук и можеш да отидеш веднага в дома за сираци в нашия щат. Има такъв във Форт Додж. Но тук ще ти бъде много по-добре, така че не си мисли как да се измъкнеш от задълженията си или да не работиш за мен. Няма начин, ако искаш да останеш тук.
Мари Анж отново само кимна, осъзнавайки за пръв път в живота си какво означава да си сирак. Беше чела за това само в приказките.
