най-лошия случай следващата пролет… Сградата заслужава да й се върне целият блясък и красота, и отново да стане такава, каквато е била някога.
— Струва ми се, че можете лесно да се справите, няма кой знае колко много работа — рече Мари на домакина, докато го наблюдаваше как налива чая през старинната цедка. Стените се нуждаеха от боядисване, подовете трябваше да бъдат излъскани, но на нея всичко й изглеждаше така прекрасно и съвършено, както си го спомняше. При това изявление обаче той й се усмихна.
— Страхувам се, че водопроводната инсталация е в окаяно състояние, а и електрическата също не е в ред. Всъщност има доста неща за оправяне, повярвайте ми. Лозята и овощната градина също трябва да бъдат възстановени, да се обработват… И покривът плаче за ремонт. Страхувам се, госпожице, че съм изоставил дома на родителите ви в окаяно състояние — каза той с извинителна усмивка, пълна с чар, разбиране и симпатия. — Между другото, да ви се представя. Аз съм Бернар дьо Бошан. — Протегна й ръка и те се здрависаха.
— Мари Анж Хоукинс — отвърна тя.
Нещо в паметта му прещрака и той си спомни една история отпреди десетина години за ужасна катастрофа, отнела три живота и оставила едно малко момиченце сираче. Мъжът, който му бе продал замъка, му бе разказал навремето за нея.
Чу стъпките й из приемната и по стълбите към старата детска спалня. Когато тя се върна обратно в кухнята, видя следи от сълзи по лицето й. Беше плакала и Бернар изпита необяснима жал.
— Сигурно ви е много трудно да се завърнете тук — рече съчувствено той, като й подаде чаша чай. Беше черен, силен и ароматен и й помогна да възстанови самообладанието и силите си. Графът я покани да седне край познатата й кухненска маса.
— Дори не предполагах, че ще ми бъде толкова трудно — потвърди Мари Анж, като се отпусна на стола. Изглеждаше много млада и изумително красива. Мъжът бе поне два пъти по-възрастен от нея. Току-що бе навършил четиридесет години.
— А би трябвало да го очаквате — рече тихо Бернар. — Сега си спомням, че съм слушал за родителите ви и за вас. — Усмихна й се със съчувствие и в усмивката му нямаше нищо неприятно, нито похотливо. Изглеждаше добър и почтен човек и определено беше настроен дружелюбно. — И аз съм преживял подобна трагедия. Загубих жена си и сина си преди десет години в един пожар, в къща като тази. Продадох имението и ми трябваше доста време, за да се съвзема, ако човек изобщо може да го стори в подобни случаи. Ето защо пожелах да купя този замък, защото копнеех отново да живея в такава къща, но се оказа, че бремето е непосилно. Беше ми много тежко. Може би затова не идвам особено често. Но когато идвам, ми е толкова хубаво.
— Беше прекрасно, когато аз живеех тук. — Мари Анж му се усмихна, благодарна за деликатността му. — Майка ми винаги препълваше къщата с цветя.
— А какво правехте вие? — попита той с усмивка.
— Прекарвах времето си, като се катерех по дърветата, берях ябълки и праскови в градината. — Двамата се разсмяха при представата за картината, която тя му описа.
— Е, доста сте пораснала оттогава — рече графът изглеждаше очарован да пие чая си с нея. Тук явно се чувстваше самотен, поради причините, които току-що й описа, и сега се радваше на нейната неочаквана компания. Появата й бе наистина приятна изненада.
— Този път смятам да остана повече време. Искам да поработя върху плановете за реконструирането на къщата заедно с местните майстори. Може да ме посещавате, ако имате време. Ще останете ли за по-дълго във Франция? — попита сериозно, а тя се зачуди какво да отговори.
— Не знам, не съм сигурна. Преди два дни пристигнах от Щатите и единственото, което знаех, бе, че искам да дойда тук. Трябва да се върна в Париж и да проуча как стоят нещата със следването в Сорбоната.
— Смятате ли да се установите окончателно във Франция?
— Дори и това не съм решила — отвърна искрено Мари Анж. — Още не знам. Баща ми е оставил… — Тя се спря насред дума. Изведнъж й се стори много нетактично да му обяснява за наследството на баща й. — Имам възможност да направя каквото си искам и трябва да взема някои решения.
— Правилно — рече той, като допълни чашата й с чай и смени темата. — Къде сте отседнала, госпожице Хоукинс?
— Все още никъде — разсмя се Мари Анж и осъзна, че отговорът и гласът й сигурно звучат много младежки и глупаво за него. Той изглеждаше улегнал и мъдър мъж. — Моля ви, наричайте ме Мари Анж.
— С удоволствие. — Държанието и маниерите му бяха безупречни, чарът му безспорно не можеше да бъде пренебрегнат, а външният му вид бе фантастичен. — Току-що ми дойде една странна идея и ако ви я предложа, може би ще ме вземете за луд, но се надявам да ви хареса. Ако нямате все още никакви други ангажименти, мисля, че ще ви бъде приятно да останете тук, Мари Анж. Вие не ме познавате, но можете да залостите вратите на крилото, където ще се настаните, ако се страхувате. Аз спя в гостната стая, защото там ми харесва най-много. Намирам, че е най-слънчева и най-весела. Но цялото останало крило може да бъде на ваше разположение. Ще се чувствате съвсем сигурна и в безопасност. Може би имате желание да останете тук. Това място сигурно означава много за вас.
Тя седеше и го гледаше онемяла и без да мигне. Беше направо смаяна от предложението. Подобно нещо не бе посмяла да си представи дори и в най-смелите си мечти. Не можеше да повярва, че й се случва. Освен това ни най-малко не се страхуваше от него. Той бе толкова добре възпитан и учтив Мари Анж чувстваше, че няма за какво да се тревожи. Всичко, което искаше в този момент, бе да остане тук, в родния си дом и да се потопи в миналото и спомените, от които бе лишена толкова дълго време.
— Би било невероятно нетактично от моя страна да остана, нали? — попита тя, страхувайки се да възползва от любезността му, макар че силно желаеше точно това.
— Не и щом ви каня. А аз току-що направих точно това. Не бих го предложил, ако не исках да останете. Не мога да си представя, че може да имате проблеми.
Той й се усмихна бащински и без да се замисли повече, Мари Анж прие, като обясни, че на другия ден ще тръгне за Париж.
— Можете да стоите колкото искате — увери я Бернар. — Ще бъда тук около месец и ще ми бъде доста скучно и самотно, ако съм сам.
Тя искаше да плати за нощувката, но се страхуваше да му го предложи, за да не би да го обиди. Той очевидно беше щедър човек и освен това беше граф. Не искаше да го унижава, плащайки за стаята си сякаш замъкът беше хотел.
— Какво да си сготвим за вечеря, впрочем? Имате ли някакви планове, или ще трябва аз да измисля нещо? Не съм кой знае какъв готвач, но мога да спретна нещо прилично за ядене. В колата имам продукти.
— Не съм очаквала и да ме нахраните. — Девойката изглеждаше объркана и не искаше да създава на домакина си допълнителни грижи. Изобщо не си представяше колко му е приятно, че е тук. — Аз бих могла да сготвя, ако ми позволите — предложи свенливо. Беше го правила за леля си Карол всяка вечер. Храната, която приготвяше, беше проста, но вкусна и леля й никога не бе правила забележки въпреки заядливия си характер.
— Нима знаете да готвите? — погледна я изненадано той. — Къде сте се научили?
— В Америка. Готвех за моята пралеля.
— Също като Пепеляшка? — подхвърли неочаквано той, а в зелените му очи заиграха весели пламъчета.
— Нещо такова — съгласи се Мари Анж, като сложи празната си чаша от чай в позната й мивка. Да стои тук и да диша въздуха на тази къща й беше достатъчно. Всичко наоколо, всеки предмет я връщаше към спомените за родителите й, за Робер и Софи. Отново се сети за писмата на Софи и за онова, което бе научила днес по този въпрос.
Но не се наложи да готви. Двамата седнаха да вечерят с пастет, пресен хляб, който Бернар бе купил по пътя, и сирене „Бри“. Той извади и бутилка отлично вино, но Мари Анж отказа да пие.
Докато се хранеха, разговаряха.
Разказа й, че е роден в Париж, но бе живял известно време в Англия като дете и после се бе върнал
