— Кога?
— Преди десет години — отвърна Мари Анж. Знаеше с абсолютна увереност, че няма защо да се страхува от Бернар. Вече й бе доказал, че може да разчита на него от деня, в който бе пристигнала тук, и тя му вярваше като на истински приятел. Но й беше трудно да обясни на Били какво чувства към този мъж по телефона.
— Колко е възрастен?
— На четиридесет години — каза тя с такъв тон, сякаш Бернар беше на сто. Е, наистина, в сравнение с нея би могло да се приеме, че е много стар. Точно два пъти по-възрастен.
— Мари Анж, но това е опасно! Живееш съвсем сама в един замък на село с напълно непознат четиридесетгодишен мъж. Да не си си изгубила ума.
— Ние сме просто приятели. Аз му разказвам как е изглеждал замъкът, което ще му помогне да възстанови в първоначалния му вид.
— Защо не си отседнала в хотел?
— Защото исках да остана тук, Били, а и Бернар настоя. Обясни ми, че това ще му спести много време.
— Боя се, че постъпваш неразумно — укори я Били. — Какво ще правиш, ако ти се нахвърли. Може да ти направи нещо лошо! Та ти си съвсем сама с него!
— Няма да ми стори зло, кълна ти се. Пък през уикенда ще дойдат приятелите му, така че няма, съм сама. — От една страна, Били се радваше за нея, че се е завърнала в родния си дом, но от друга силно се притесняваше, че постъпва глупаво и неразумно, като се доверява на абсолютно непознат мъж. Но колкото повече й говореше, толкова повече тя се смееше и неочаквано той осъзна колко различна е Мари Анж. Тя беше истинска французойка.
— Само бъди внимателна, за Бога! Моля те! Ти не го познаваш, не знаеш кой е, освен че живее в твоята стара къща. Но това не е достатъчно.
— Той е почтен човек — каза малко хладно Мари Анж, чувстваше се длъжна да защити Бернар.
— Може би — отвърна със съмнение Били. Гласът й звучеше щастливо и сигурно беше доволна, че си е у дома. От думите й Били разбра, че тя продължава да възприема замъка като свой дом. Мари Анж му разказа за Софи и за писмата й, а Били не бе никак изненадан. Това просто беше още едно от нещата, които само леля Карол можеше да извърши.
— Все пак те моля да внимаваш и да ми се обаждаш по-често.
— Дадено. Не се тревожи за мен. Чувствам се супер! — Били отгатваше по гласа й, че това е истина. — Липсваш ми. — Това също беше истина. И тя му липсваше много. А сега още повече, защото в душата му се прокрадваше тревога.
Мари Анж се върна в замъка и двамата с Бернар отново вечеряха навън. А на следващата сутрин пристигнаха приятелите му. Бяха голяма и приятна група хора. Жените бяха начетени, елегантни и умни, всички бяха облечени изключително модерно и според Мари Анж особено красиво и с вкус. Бернар им обясни коя е тя. Разказа им, че е живяла тук с родителите си като дете. Единият от мъжете си спомни фамилията й и поясни, че е познавал баща й. По думите му Джон Хоукинс бил високо уважаван и преуспял човек. Тя бе разказала на Бернар как са се срещнали родителите й и при какви обстоятелства, и той бе дълбоко трогнат от историята, но сега й се стори още по-впечатлен от думите на приятеля си за успешния бизнес на баща й с износа на вина. Мари Анж неочаквано си даде сметка, че мъжете се интересуват повече от бизнес, отколкото от романтика.
Прекараха един прекрасен уикенд. Когато започна да си събира багажа в неделя вечер, Бернар отново я помоли да не си тръгва. Но момичето сметна, че престоят й тук прекалено се е проточил, а и вече му бе разказала всичко, което трябваше, за замъка. Беше време да си тръгва. Искаше да отиде в Сорбоната, но щеше да запази за цял живот спомена за десетте дни, които прекара в Шато де Мармутон с Бернар. Благодари му и бе трогната, когато той я целуна по двете бузи на сбогуване и й каза колко ще бъде тъжен без нея.
Мари Анж шофира до Париж цял ден и вечеря сама в хотела, мислейки за Бернар и за дните, които бе прекарала отново в замъка на родителите си. Къщата на нейното детство. Тези десет дни бяха без ценен подарък, който този непознат човек й бе направил, и тя му бе дълбоко признателна. На следващия ден му написа дълго и прочувствено писмо, в което му благодари от все сърце. Пусна го същата вечер. На сутринта отиде в Сорбоната. Все още не беше взела решение дали да се запише да учи тук, или да се върне в Айова, за да довърши последната година от обучението си в тамошния колеж. Мислеше за това, докато се разхождаше по булевард „Сен Жермен“. Не знаеше какво да направи. И както си вървеше, изведнъж се сблъска с Бернар дьо Бошан по пътя към хотела.
— Какво правите тук? — попита го изненадано Мари Анж. — Мислех, че ще останете в Шато де Мармутон.
— Така възнамерявах — призна някак засрамено той. — Но дойдох в Париж, за да ви видя. След като заминахте, имах чувството, че съм в гробница. — Тя беше едновременно очарована и поласкана от думите му, но реши, че сигурно има още много други причини, поради които е дошъл в града. Все пак беше щастлива да го види.
Бернар я заведе в „Лукас Картон“ на вечеря и „При Лоран“ на другия ден на обяд, а тя му разказа за посещението си в Сорбоната и за колебанието си какво да прави. Той я помоли да се върне в Шато де Мармутон с него, поне за няколко дни, и след като настоява достатъчно дълго и убедително, тя събра багажа си и тръгна. Беше върнала взетата под наем кола, затова пътуваха с неговата. Мари Анж се изненада колко й е приятно с него, как се наслаждава на компанията му и колко много неща имат да си кажат двамата. Не се измориха да си приказват, обсъждаха всевъзможни теми и когато пристигнаха в Шато де Мармутон, тя имаше чувството, че се завръща у дома си след дълго отсъствие.
Този път младото момиче остана една седмица и с всеки изминал ден двамата с Бернар ставаха все по- близки и по-близки. Разхождаха се по поляните, в гората и прекарваха часове наред заедно.
Беше почти краят на месеца, когато се върнаха в Париж. Тя отседна в хотел, а Бернар си отиде у дома, но дойде да я посети. И отново бяха постоянно заедно. Хранеха се по ресторанти и правеха дълги разходки в Болонския лес. Мари Анж бе изключително спокойна с него, така както се бе чувствала в компанията на Били. Да, освен Били от Айова Бернар също беше станал неин приятел. Единственото нещо, за което се безпокоеше, бе, че не знаеше какво решение да вземе за следването. Не беше сигурна какво иска да направи. Дали да се върне в Айова, или да остане в Париж.
Двамата седяха в градината на Тюйлери, когато Бернар подхвана тази тема.
— Имам страхотна идея. Нещо, което трябва да направиш, преди да вземеш окончателно решение — рече й загадъчно той. Тя нямаше представа за какво говори и беше удивена, когато й предложи да замине за Лондон заедно с него. Имал някаква работа там. — Ще ходим на театър, ще вечеряме в „Харис бар“, ще танцуваме в „Анабелс“. Ще ти хареса. Нали не си ходила в Англия? Ще видиш, че там е чудесно. След това можем да се върнем в Шато де Мармутон за уикенда и тогава ще вземеш решение какво да правиш.
Усети, че в живота й настъпва пълен обрат. А те дори не бяха любовници, бяха само приятели.
В края на краищата, понеже се чувстваше толкова добре и приятно с него, Мари Анж отиде в Лондон. Взеха отделни стаи в хотел „Кларидж“ и излизаха всяка вечер. Харесаха й хората, с които се срещаха, бе очарована от местата, на които ходеха, от пиесите и мюзиклите, които гледаха. Прекараха прекрасно. Ходиха да пазаруват антикварни предмети за Шато де Мармутон. Посетиха и търг в „Сотби“ с тази цел. Но сега Мари Анж не се обади на Били, за да му каже къде е. Беше сигурна, че няма да я разбере. И макар да знаеше, че животът, който води в момента, е временен и в известен смисъл неразумен, той й харесваше. А Бернар се държеше безупречно. Нито веднъж не й посегна, дори не направи неприличен намек и очевидно я уважаваше. Бяха само приятели до нощта, когато отидоха да танцуват в „Анабелс“. След танца той се наведе и нежно я целуна по устните. Тя не можеше да откъсне очи от него и се чудеше какво означава тази целувка. Нямаше приятелка или някой близък човек, с когото да сподели вълнението си. Не можеше да се обади на Били. Интуитивно чувстваше, че той ще я упрекне и няма да я разбере.
Но Бернар изясни всичко, когато се върнаха в Шато де Мармутон. Докато се разхождаха ръка за ръка из гората, Мари Анж почувства, че поведението му е променено.
— Мари Анж, влюбих се в теб — заговори Бернар с тих и сериозен глас. — Подобно нещо не ми се е случвало след смъртта на жена ми. Не искам да те нараня, нито да те обидя. — Тя вдигна очи, сърцето й се
