Такава си е откакто са умрели родителите й! Изобщо няма представа какво говори!
— И Луиз ли няма представа какво говори? И тя ли е луда и лунатичка? А какво ще кажеш за Шарл? Бил е само на четири годинки, когато си го убил. — Не издържайки повече, Мари Анж заплака. Седеше без сили на студената земя и зъзнеше, докато един пожарникар я наметна с едно одеяло през раменете. Пожарът беше почти загасен, но цялата мебелировка и вътрешността на къщата бяха напълно унищожени.
— Господин графе — каза полицаят, — ако не дойдете по свое желание, което се надявам да направите, ще се наложи да ви арестувам и отведа с белезници.
— За което ще се погрижа да бъдете уволнен! Това е възмутително! — извика Бернар, но тръгна с него.
Приятелите и гостите отдавна си бяха отишли и Мари Анж остана сама с Ален, с мъжете, които бяха дошли от близките ферми, за да помагат, с пожарникарите и децата си.
Сложиха кислородна маска на Робер и той се поуспокои, макар че продължаваше да трепери, а Елоиз заспа мигновено в ръцете на един пожарникар, сякаш нищо не беше се случило. Ален им предложи да отидат у тях тази нощ и докато гледаше догарящия пожар, Мари Анж осъзна, че всичко бе свършило и че отново трябва да започне отначало. Но нали беше жива, а също и децата й! Това бе най-важното, единственото, което имаше значение!
Тя остана пред замъка още дълго време, загледана как пожарникарите гасят последните пламъци. Те щяха да останат цяла нощ, за да наблюдават въглените. Младата жена взе децата си и се отправи към къщичката на Ален. На сутринта пристигнаха двама полицаи и поискаха да се срещнат с нея. Майката на Ален бе дошла рано-рано, за да й помогне за децата.
— Може ли да говорим с вас, госпожо графиньо? — попитаха представителите на закона учтиво и тя излезе с тях навън. Не искаше Ален да чуе какво ще им разкаже за мъжа си.
Те я разпитаха доста подробно, а накрая й съобщиха, че пожарникарите са открили следи от керосин в коридора на втория етаж и по стълбите, които водеха към стаите на децата. Щеше да бъде направено пълно разследване, разбира се, но както се очертаваха нещата засега, имаше основание да се повдигне обвинение срещу Бернар за опит за предумишлено убийство. Тогава младата жена им разказа за Луиз дьо Бошан, съобщи им адреса и телефона й. Полицаите й благодариха за съдействието.
Мари Анж нае стая в хотела на градчето за следващата нощ. Освен легло за нея поставиха и две люлки за децата, а мадам Фурние идваше всеки ден да й помага.
Мари Анж остана една седмица там и почти непрестанно се срещаше с полицаите и пожарникарите и отговаряше на въпросите им, а след като пожарът бе окончателно потушен, се върна в замъка, за да види какво може да бъде спасено. Малко сребърни прибори, някои статуи, играчки и инструменти. Всичко друго бе унищожено или затрупано под руините, но сътрудниците на застрахователната компания вече бяха идвали и огледали щетите. Съществуваха немалко въпросителни относно обезщетението — дали изобщо компанията би го изплатила, ако се докажеше, че Бернар сам е запалил пожара.
Макар и не веднага, Мари Анж се обади на Луиз дьо Бошан. Трябваше й известно време, за да се успокои от преживяното. Последствията от шока й се сториха дори още по-страшни от онова, което бе изпитала в нощта на пожара. Бе загубила дома си и за малко не бе загубила децата си. Беше загубила надеждите, мечтите си, съпруга си, вярата и любовта си към него. Той бе затворен в местния затвор и Мари Анж не бе го виждала. Но и не искаше да го види. Единственото, което би могла да го попита, бе защо го бе направил. Нима я мразеше толкова силно, че да пожелае да убие децата им! Едва ли можеше да разбере, да проумее причините. Макар че мотивите му й бяха съвършено ясни. Беше го направил заради парите.
Когато разговаряха с Луиз по телефона, Мари Анж й благодари за предупреждението. Ако не знаеше предварително, сигурно щеше да разчита на Бернар да се върне за нея и никога нямаше да потърси начин как да се измъкне. И със сигурност щеше да повярва на комедийните му изпълнения. Но сега никога нямаше да забрави изражението му през онази нощ, погледа в очите му, изпълнен с омраза, докато я наблюдаваше как стои на прозореца с децата. Сигурно се бе молил да не посмеят да скочат, за да се спасят.
— Струва ми се, че чух вашия глас онази нощ. Вие ми извикахте да скоча — каза тъжно Мари Анж. — Бях толкова уплашена, почти нямах сили. Но си спомних какво бе направил вече веднъж Бернар и изведнъж ми стана ясно какво ще сполети децата ми, ако аз умра… Тогава чух вашия глас в сърцето си. Вие ми казахте: „Скачай“ и аз го направих.
— Радвам се, че сте ме послушала — въздъхна облекчено Луиз и напомни на Мари Анж, че ще бъде на разположение, ако се наложи да свидетелства.
Мари Анж й съобщи, че полицията най-вероятно ще й се обади в скоро време.
— При вас сега всичко ще бъде наред — увери я Луиз. — Много по-добре отколкото при мен. Бедният Шарл беше пожертван заради алчността на този безсърдечен негодник. Колко ужасно, нали! Да умреш заради подобно нещо!
— Толкова съжалявам — почти проплака Мари.
Те поговориха още малко, изричайки думи на успокоение и утеха. Луиз, разбира се, отново й напомни да се пази. Мари Анж знаеше, че тъкмо нейното предупреждение я бе спасило, така както пожарникарите и мрежата им, опъната отдолу под прозореца.
Младата жена прекара Коледа заедно с децата в един хотел, а ден след това заминаха за Париж. Вече бе решила да продаде къщата на улица „Варен“ и всичко, което се намираше в нея. Мисълта да остане в апартамента на Бернар й беше непоносима, но всичките им вещи бяха там. Всичко, което им беше останало. Пък и Бернар повече не можеше да я засегне или нарани. Той се бе опитал да й се обади веднъж в хотела, но тя не прие разговора. Не искаше никога повече да го вижда, освен може би в съда, и се надяваше, че ще остане в затвора завинаги. Това заслужаваше заради онова, което бе сторил на Шарл, и заради опита му да убие нея и децата. Но трагедията на Мари Анж се състоеше не само във факта, че му бе вярвала и се бе уповавала на него. Тя го обичаше.
Най-сетне в навечерието на Нова година тя се обади на Били. Беше си вкъщи с бебетата и мислеше за него. Имаше толкова много неща за преосмисляне, имаше толкова ценности и идеали, които трябваше да бъдат претеглени на везните и разгледани от друг ъгъл, мечти, които се бяха разбили като морска пяна в скалите, взаимност и обич, които всъщност никога не бяха съществували. Също като Луиз и Мари Анж осъзна, че за Бернар не е била нищо друго, освен една мишена, ясно поставена цел от първия ден на познанството им. Просто източник на пари, богатство, средства, милиони, които той щеше да смуче, докато пресъхнат. Беше безкрайно благодарна на попечителите, попречили й да му даде всичко, което имаше, те бяха много по-внимателни от нея. Надяваше се поне продажбата на къщата в Париж да възстанови малко финансовото равновесие.
— Какво правиш вкъщи точно тази вечер? — попита я Били, когато му позвъни. — Защо не празнуваш някъде? В Париж сигурно е минало полунощ!
— Почти. — Действително беше малко след полунощ, а при него бе все още пет следобед. Той смяташе да прекара една спокойна вечер у дома със семейството и годеницата си.
— Нямаше ли намерение да организираш огромно тържество в новия си дом, графиньо? — подхвърли закачливо Били, но тя дори не се усмихна. Не беше се усмихвала от цели две седмици.
Разказа му за пожара, какво бе сторил Бернар, или поне какво се бе опитал да направи. Не спести историята на Луиз и Шарл, сподели за парите, които мъжът й бе взел от нея. Но най-много му говори за това как се чувства, какво бе изпитала по време на пожара, затворена в малката баня с двете си деца, и за ужаса, който все още живееше в нея. Докато говореше, го чу да плаче.
— Господи, Мари Анж! Надявам се да изпратят този кучи син в затвора до края на живота му!
Били от самото начало го подозираше. Смяташе, че нещата се бяха развили прекалено бързо. Съмнително бързо. А Мари Анж винаги бе настоявала, че бракът им е идеален, и го бе успокоявала, че няма за какво да се притеснява или тревожи. Но сега, като се обръщаше и гледаше назад, разбираше, че всъщност не е била права. Дори се чудеше дали децата, които Бернар искаше, не са били само начин да я привърже завинаги и неумолимо към себе си. Беше благодарна на Бога, че не е отново бременна за трети път. След пожара беше установила със сигурност, че не е.
— И какво смяташ да правиш сега? — попита я Били. Бе много по-разтревожен, отколкото й показа.
— Не знам. Първото дело ще бъде този месец. Аз и Луиз ще трябва да отидем. Явно съм по-голяма късметлийка от нея, защото успях да запазя децата си живи. Ще останем в Париж, докато реша какво да
