правя. От Шато де Мармутон не остана нищо. Предполагам, че ще трябва да го продам — натъжи се тя.
— Но ти можеш да го възстановиш, ако искаш! — възрази й Били, все още опитвайки се да възприеме и осъзнае ужаса, който бе преживяла. От все сърце искаше да е до нея, за да може да я прегърне и утеши. Майка му го видя, че плаче на телефона и изгони всички от кухнята, в това число и годеницата му.
— Все още не съм съвсем сигурна какво ще предприема — призна честно Мари Анж. В любимия й дом се бяха случили толкова много трагедии, че вече не бе сигурна дали иска да го задържи. — Толкова ужасни неща съм преживяла тук, Били.
— Но също и хубави. Може би ти трябва малко време, за да помислиш. Какво ще кажеш да дойдеш тук, за да си поемеш глътка въздух, а? За мъничко?
Идеята изплува неочаквано. И на Мари Анж й се стори страшно привлекателна, макар че не можеше да си представи, как ще се натресе с двете си малки деца у майка му. Всеки в тяхната ферма имаше прекалено много работа. Ръцете на всички бяха непрекъснато заети, нямаше място за нея и децата.
— Може би. Но няма да мога да дойда за сватбата ти през юни. Трябва да остана тук. Адвокатите казаха, че Бернар почти сигурно ще отиде в затвора. Но ще научим това по-късно.
— Тогава аз ще дойда — предложи Били. Прозвуча й момчешки, също както в онези далечни години. Всъщност не беше чак толкова отдавна — Мари Анж беше само на двадесет и три, а Били на двадесет и четири.
— Как ще го направиш, нали имаш ангажименти? — попита тя.
— Не се безпокой. С Деби се разбрахме да отложим сватбата с една година. Наистина се познаваме много добре, но има неща, за които все още не съм сигурен. Чудя се. Да се свържеш с някого завинаги е много отговорно нещо. Пък и трябва да е наистина завинаги, а това е много дълго време. Мама ме съветва да не бързам. Деби ми се вижда малко нервна. Продължава да повтаря, че иска да живее в Чикаго. Ти знаеш какво е тук, на село. Няма много забавления, нали?
— Трябва да я доведеш в Париж — подхвърли Мари Анж, надявайки се все още да го убеди.
Той беше добър човек и заслужаваше да бъде щастлив. Тя се бе втурнала презглава в любовта, но се оказа, че е загубила. Сега всичко, което искаше, бе мир, спокойствие и свободно време, за да бъде с децата си. Не можеше да си представи, че е възможно да повярва на някой друг мъж след Бернар. Но поне имаше Били, познаваше го и го обичаше като брат. Нуждаеше се от такъв приятел. И изведнъж й хрумна идея, която веднага му предложи.
— Защо ти не дойдеш в Париж? Можеш да отседнеш при мен. Ще се радвам да те видя. — Говореше искрено. Той всъщност бе единственият човек на света, на когото вярваше в момента.
— Ще се радвам да видя децата ти — съгласи се Били.
— Как си с френския?
— Забравям го вече. Няма с кого да говоря.
— Трябваше да ти звъня по-често — Тя не смееше да го попита дали може да си позволи пътуването, нито да му предложи да плати пътните разноски, но много искаше да го види.
— Засега нещата са доста спокойни. Тук, имам предвид. Ще говоря с татко. Може би ще успее да се оправи без мен за седмица-две. Ще видим. Ще помисля за предложението ти и ще видя какво може да излезе от тази работа.
— Благодаря ти. Благодаря, че ще го направиш заради мен — възкликна Мари Анж с усмивка, която той веднага си представи. Спомняше си я отлично от дните на тяхното детство.
— Нали затова са приятелите, Мари Анж. Винаги ще бъда до теб, надявам се, че го знаеш. Вярвам също, че няма да ме лъжеш повече за съпруга си. Често имах чувството, че нещо не е наред, но ти все ме убеждаваше, че всичко е прекрасно и сте много щастливи.
— През повечето време бях щастлива, наистина. И децата ми са много сладки. Но той ужасно ме изплаши и обърка с постъпката си, пък и изхарчи парите ми.
— Сега всичко ще си дойде на мястото — увери я Били. — Важното е, че ти и децата сте добре.
— Знам. Какво ще кажеш да ти пратя малко пари за билет? — попита все пак накрая тя, притеснена, че може да го обиди. Но умираше от желание да го види. Неочаквано се почувства толкова самотна и наранена, така отчаяна и нещастна, сякаш от стотици години не бе виждала близко лице. Бяха минали само две, но й се струваше сякаш са минали десетилетия. Пък и толкова много неща се бяха случили през това време. Беше се омъжила, бе родила две деца и едва не бе убита от мъжа, когото обичаше.
— Ако ти позволя да ми дадеш пари за билет, как ще можеш да се възмущаваш от съпруга си? Та нали той е правил същото? — Били говореше съвсем сериозно. Не искаше да постъпва като Бернар, но дори не можеше да си представи разликата в мащабите.
— Не се тревожи за това — засмя се Мари Анж в отговор. — Само не купувай нефтени кладенци с тези пари.
— Е, това вече е предложение — засмя се и той, защото си мислеше, че тя просто се шегува. — Ще видя какво ще направя и ще ти се обадя.
— Тук съм и те чакам — отвърна Мари Анж с топлота и изведнъж си спомни. — Ами… Честита Нова година!
— На теб също. Ще ми направиш ли една услуга, момиче?
— Казвай. Нямаш проблеми!
— Опитай се да не се забъркваш в разни неприятности, докато дойда.
— Това означава ли, че ще дойдеш?
— Това означава, че ще се опитам. Просто се пази, себе си и децата. А ако оня тип го пуснат от затвора, искам веднага да излетиш от Франция, още същия ден.
— Не мисля, че има такава опасност. Поне не в скоро време. — Но предложението бе разумно и тя изпита благодарност за загрижеността му.
След като затвори телефона, Мари Анж си легна. Елоиз спеше в съседното легло, а Робер беше в люлката си в съседната стая. Тя се усмихна, мислейки за Били.
По същото време той говореше с баща си. Том Паркър бе доста изненадан, но каза, че ще се справи сам с работата във фермата, докато синът му се върне, а младият мъж обеща да не се бави много. Беше спестил достатъчно пари за медения си месец — повече от четиристотин долара.
Но когато се върна отново в трапезарията, сестрите му забелязаха, че е умислен. Една от тях го попита каква е причината, но той дори не й отговори.
— Какво ти става! — настоя по-голямата му сестра, като подаде бебето си на съпруга си.
— Нищо. — След което, без да мисли повече, им разказа всичко случило се на Мари Анж и те бяха ужасени.
Годеницата му Деби изслуша цялата история с интерес, но не каза нищо.
— Е, това е. Заминавам в Париж — рече накрая Били. — Тя е съвсем самотна там и това е най-малкото, което мога да направя в името на добрите стари времена. — Никой от присъстващите не бе забравил, че му бе подарила онова „Порше“.
— А аз отивам в Чикаго — неочаквано произнесе Деби в настъпилата тишина и всички я загледаха недоумяващо.
— От къде на къде? — изуми се Били, а тя го изгледа предизвикателно.
— Ами… цяла седмица се чудех как да ти го кажа. Намерих си работа и ще се преместя да живея там.
— И какво ще стане с нас? — попита той, чувствайки странно свиване в стомаха. Не беше все още сигурен дали се радва, или е тъжен. Чувстваше се изненадан и объркан, но само за малко. Очевидно предстоящата им сватба щеше да се отложи.
— И аз все още не знам — отвърна честно Деби, а цялото семейство стоеше и я слушаше със затаен дъх. — Не мисля, че трябва да се женим. — После добави почти шепнешком: — Не искам да живея във ферма през целия си живот. Мразя фермите.
— Но аз само това мога — каза Били. — И съм си такъв. Прост фермер.
— Ти можеш да правиш много други неща, ако поискаш — отвърна му Деби, след което взе палтото си и излезе от стаята.
Цялото семейство остана за миг като вцепенено, след което всички започнаха да говорят едновременно
