Лукас иска да се консултира с теб за нещо важно. — Двамата със Стив работеха рамо до рамо и взаимно се уважаваха.
Стив въздъхна дълбоко и се протегна към телефона до леглото с нещастно изражение.
— По-добре да се обадя — каза той, докато набираше телефона и чакаше отсреща да му отговорят. Стори му се, че се бавят прекалено дълго, но персоналът бе недостатъчен и винаги бе зает. — Доктор Уитман се обажда — обясни той лаконично, когато вдигнаха. — Току-що получих повикване от 911 на пейджъра си с мигаща червена светлина. Кажи ми, че е грешка, Барби — рече той, когато позна гласа от другата страна на линията, а после дълго време слуша и Мередит не можеше да разбере за какво става дума. Лицето му побледня, после стисна очи. — По дяволите. Колко души? Колко са при нас? — Въздъхна тежко, когато му отговориха. — Къде ги слагате? В гаража?… Полудели ли са? Какво според тях можем да сторим със сто осемдесет и седем души в критично състояние? Сякаш говорим за битката при Гетисбърг, за Бога… Добре, добре… Ще дойда до десет минути.
Затвори телефона и погледна тъжно жена си. Проваляха не само вечерта, но и уикенда му, а вероятно и цялата седмица.
— По-добре пусни новините. Някакви ненормалници се опитали да взривят Емпайър стейт билдинг в четири часа, точно когато всички все още са в офисите си, а и е пълно с туристи. Убити са близо сто души, над хиляда са ранени. Изпращат ни някъде между двеста и триста ранени в тежко състояние. Останалите с по-леки наранявания разпределят между болниците в целия град. Имам седемдесет и пет легла в травматологичното отделение, а в коридорите са прибрани над сто души заедно с хората от „Бърза помощ“, други сто ще пристигнат през следващия един час. Обаждат се на медицинския персонал от Лонг Айланд и Ню Джързи, Уикендът ни отиде по дяволите. Съжалявам, скъпа.
Той имаше вид на човек, чийто най-добър приятел е умрял, всъщност бяха загинали най-добрите приятели на много хора, съпрузи, съпруги и деца. Приличаше на случая с „Титаник“. Мередит включи телевизора, докато той се обличаше, всички канали предаваха за трагичния инцидент. От едната страна на сградата се бе образувала огромна дупка, виждаше се, че цялото здание е обвито в дим, проблясваха огнените езици от бушуващия пожар, причинен от експлозията на бомбата, и това създаваше впечатлението за вулкан, който ще изригне всеки момент.
Двамата се загледаха за миг, после камерите се обърнаха по посока на воя на линейките и пожарните, които се задаваха по улицата, все още извеждаха хората от сградата, някои от тях се бяха промъквали надолу по стълбите в дима и тъмнината, облени в кръв и ранени, а после показаха смразяващи кадри на трупове, покрити с брезент. Те илюстрираха по ужасяващ начин на какво бе способна човешката раса понякога.
— Как е възможно някой да стори подобно нещо? — попита Мередит с приглушен глас, докато Стив пристягаше връвта на работния си панталон и нахлузваше чехлите на краката си. Добре поне, че бе поспал два часа и отново се чувстваше бодър. Предстоеше му продължително натоварване и двамата го знаеха. — Мога ли да помогна с нещо, ако дойда с теб? — Тя ненавиждаше мисълта да остане вкъщи, напълно безполезна. А сърцето я болеше от видяното в телевизионните новини.
— Не мисля, скъпа. Доброволците обикновено не вършат никаква работа в подобна бъркотия. От общината ще ни дадат хора от гражданската отбрана, а Барби спомена, че ще ни изпратят медицински персонал от Националната гвардия от Ню Джързи. Ще ти се обадя веднага щом се освободя за миг.
След видяното по телевизията, тя знаеше, че това няма да е скоро.
След две минути вече бе излязъл, а тя седна на леглото и се загледа в телевизора с невярващ и ужасен взор как интервюират десетки от оцелелите. После превключи на друг канал, където картината бе още по- потискаща. Изобщо не можеше да си представи какво ще види Стив в болницата, особено след като щяха да изпращат при тях най-тежко ранените. Напомняше й за бомбения атентат в Оклахома през 1995 година, но бе по-лошо.
А през следващите двайсет и четири часа Стивън изобщо не се обади. Тя остана в апартамента, страхуваше се да не пропусне обаждането му, ако се освободи за миг и й позвъни, но очевидно той нямаше възможност. Мередит отново прегледа материалите си за пътуването, тъй като нямаше какво друго да прави.
Стив й се обади чак в събота, в полунощ. Бяха минали трийсет и един часа, след като бе излязъл от апартамента. Каза й, че откакто е дошъл на работа, дори не е сядал, не е спал и не е ял друго, освен чипс и понички. Бяха изгубили петдесет и двама от близо триста тежко ранени пациенти, изпратени при тях, а другите все още бяха в тежко състояние. Сред тях имаше и деца, и неизбежната група туристи.
— Добре ли си? — попита го тя с безпокойство в гласа.
— Добре съм, скъпа. С това си изкарвам прехраната. Би трябвало да стана дерматолог, ако искам отпуск и почивни дни в края на седмицата. Съжалявам само, че не прекарах този уикенд с теб, преди да заминеш. Ала такъв бе професионалният им живот и те не си правеха илюзии. Мередит отдавна бе приела този факт. — Не мисля, че ще се прибера, преди да си заминала в тона му прозвуча извинение.
— Не се тревожи за това. Ще се видим следващия уикенд.
— Вероятно ще съм тук дотогава. Ще ти се обадя по-късно. Сега трябва да вървя.
Все още му предстояха операции, продължаваха да им прехвърлят пациенти от други болници, които не можеха да се справят с тежките случаи. Той си даваше сметка, че още няколко дни ще трябва да се справя с хаоса. По-късно вечерта пак й позвъни, но ситуацията не се бе променила кой знае колко. Чуха се и в неделя, малко преди обяд. Стори й се изтощен. Каза, че е успял да поспи два часа предната нощ, но това бе единственият му сън, откакто бе излязъл от къщи. Живееше на кафе.
— Трябва да поспиш малко, Стив.
Тя се тревожеше за него, боеше се, че е твърде уморен, а в такова състояние можеше да не разсъждава трезво и да вземе грешни решения. Но това сякаш никога не му се случваше. Обикновено се опитваше да работи в разумни граници, но при големи злополуки всички граници отиваха по дяволите. А в случай като този, тя знаеше, че ще остане в болницата толкова дълго, колкото е необходимо. Сякаш имаше неизчерпаема енергия да е винаги на крак, а в интерес на истината, знаеше го, в такива моменти той беше във вихъра си. Ненавиждаше случилото се с пациентите му, мразеше това, което ги бе довело при него, но след като веднъж бяха дошли тук, той им се отдаваше напълно и би умрял за тях. Именно това го правеше толкова добър лекар. Имаше издръжливостта на боен кон.
— Ще поспя два часа — обеща й той. — В графика за операционната съм вписан след няколко часа. Лукас обаче е тук и той ще поеме вместо мен.
Бяха страхотен екип и Мередит бе сигурна, че от експлозията насам бяха спасили живота на безброй много хора. По-рано същия ден група душевноболни екстремисти бяха поели отговорността за атентата, но досега никой от извършителите не бе задържан.
— Ще ти се обадя, преди да тръгнеш утре.
Не бе за вярване, че първият ден от работната седмица бе наближил. Дори за нея пътуването изглеждаше светско и шокиращо маловажно в сравнение с тази трагедия, засегнала толкова много невинни хора.
— По-добре утре тръгни за летището рано, скъпа — предупреди я той, — ще затегнат навсякъде мерките по сигурността и може да изгубиш много време в проверки. — Добре беше да й напомни това и тя си отбеляза наум, че трябва да тръгне рано, макар да отиваше само до Чикаго.
— Ще ти звънна утре, докато пътувам, ако мога да те хвана. Не се притеснявай, ако не успееш да ми се обадиш. Знам, че си зает.
Той се засмя, като чу думата зает, тъй като тя бе твърде слаба, за да опише истинското положение. Човек се промъкваше с труд през коридорите на травматологичното отделение. Хора лежаха на легла и носилки, където ги бяха оставили санитарите от „Бърза помощ“, а някои дори бяха на матраци по пода. Отделението бе пълно до краен предел, а персоналът му бе изтощен.
— Благодаря на Бога, че повечето са на интравенозни системи и не се налага да ги храним — иронично отбеляза той. — Националната гвардия осигуряваше камиони с храна, за да поддържа персонала, а Червеният кръст им бе изпратил батальон доброволци, обучени да дават първа помощ, за да им съдействат. — Приятен път, Мери… дай им да се разберат в Чикаго!
— Благодаря ти, скъпи. Грижи се за себе си. Ако е възможно, не се преуморявай.
— Добре… мислех утре да поиграя тенис и след това да отида на масаж… Бъди добро момиче… да не
