Глава 16
— Как мина? — поинтересува се Ана в понеделник сутрин, когато Стив влезе в отделението.
Бе взел такси от летището до болницата, изглеждаше уморен и разсеян, както обикновено, дрехите му бяха измачкани.
— Как беше ли? — За миг той я погледна с празен поглед. — Отвратително, ако трябва да съм честен. Не знам какво не е наред, но ми се струва, че нищо не е както трябва. Държа се с мен, все едно съм непознат. Отказваше да се любим, плачеше. Прекарах наистина фантастичен уикенд. Благодаря ти, че се поинтересува — процеди саркастично.
— По дяволите. — На Ана й стана мъчно за него и се зачуди дали не му е дала погрешен съвет, когато му бе предложила да замине и да я изненада. — Какво според теб става с нея? — Очакваше думите му с интерес.
— Честно? Не знам. Мисля, че работи прекалено много. А може би просто води друг живот, докато е сама. Какво ли изобщо знам?
Ана се въздържа и не зададе въпроса, който бе на върха на езика й. Харесваше го прекалено много и не искаше да го нарани. Но той разбра, че тя има нещо наум, докато си сипваше пълна пластмасова чаша чисто кафе.
— Какво премълчаваш? — Вече се бяха опознали твърде добре през двата месеца, през които работеха заедно.
— Вероятно един глупав въпрос. Щях да те попитам дали според теб си няма друг. Може би е притеснена от това и се чувства виновна.
— Мередит? — Той я погледна изненадан. — Няма начин. Никога не сме си изневерявали. Напълно й вярвам. Мисля, че раздялата ни я превръща във фригидна и невротична жена. Страхотна комбинация.
— Може би има нужда от терапия — практично предложи Ана.
— По-скоро има нужда от мен. А аз съм вързан тук, спуквам се от работа и не мога да намеря място в Калифорния. Наистина гадна ситуация.
— Никой не ти е казал, че ще бъде лесно.
— Благодаря ти, докторе, за безплатния психологически съвет. Сега кажи ми какво стана тук през уикенда. — Видът му бе мрачен, когато седнаха в кабинета му и заговориха за работата.
— Две мозъчни операции, фрактура на бедро, три катастрофи с общо тринайсет пострадали и четири от престрелки, в резултат на които двама починали, другите се прибраха у дома на следващия ден. Това е всичко. О, и два навехнати глезена. — Тя ги изреди, все едно правеше покупки в магазин.
— Господи, шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Уикендът бе напрегнат. Звучи обаче много по-забавно от твоя.
— Права си в това отношение. — Сега, когато се бе върнал на работа, се чувстваше по-добре.
В известен смисъл тук бе по-здравословно и поне имаха нужда от него.
Ана му показа документите и той прегледа всички случаи, бе силно впечатлен от това, което бе свършила, бе й благодарен, че му предлагаше рамо, на което да поплаче за пропиляния уикенд.
Двамата работиха заедно цял следобед, оперираха вечерта, а във вторник сутринта тя се прибра вкъщи при дъщеря си. Той приключваше дежурството си същата вечер, а главният стажант щеше да го приеме от него.
— Искаш ли да се отбиеш да хапнем макарони, сирене и хотдог?
— Това е пагубна комбинация. Какво ще кажеш да донеса пържоли за теб и Фелиша?
— Нямаме нужда от благотворителност, Стив — отказа тя обидена. — Ако одобряваш менюто, ела. Ако искаш нещо по-добро, отиди в ресторант.
Тя бе много по-горда, сърцата и смела от повечето хора, които той познаваше, и Стив харесваше точно това у нея. Ана не се притесняваше от бедността си и не приемаше подаяния от никого.
— Не исках да засягам способностите ти на готвач. Обичам макарони и сирене — увери я той с възхищение. — Кога да дойда?
— Когато свършиш работа. Можеш да вземеш душ при мен, ако искаш, или просто да си останеш в небрежен вид, ако се чувстваш по-добре така. Това повече би ти приличало.
Обичаше я и заради това. Държеше се естествено и очакваше това и от него. Беше искрена и пряма по характер.
— Ще се видим към седем. Мога ли да донеса бира, или ще ме смъмриш и за това? Просто не обичам портокалов сок — това му бе предложила последния път.
— Добре, донеси бира. Но никакво вино или шампанско. — Знаеше, че може да си го позволи без проблеми, защото жена му имаше цяло състояние, но не искаше да дели богатството му. Всъщност то я изнервяше.
— Имаш ли нещо против да дойда с лимузината си?
— Както искаш. Ела ако искаш и с реактивния си самолет.
Тя му се усмихна и той разбра, че вече му е простила предложението за пържолите. Понякога приличаше на бодлив таралеж, но вътрешно бе като нежно цвете.
— Мога ли да паркирам хеликоптера си на покрива?
— О, я стига, връщай се на работа — озъби му се тя и си тръгна за вкъщи при Фелиша.
Същата вечер той се появи в апартамента й в Уест Сайд в шест и половина. Стажантът бе дошъл да го смени по-рано и Стив използва възможността да си тръгне веднага, преди да са дошли нови пациенти и да се е наложило да остане.
Когато Ана отвори вратата, бе облечена в джинси и бял ангорски пуловер. Изглеждаше красива и нежна, а тялото й, което се губеше в болничните дрехи, се очертаваше изящно под ангората. Джинсите й бяха лепнати по бедрата, а пуловерът подчертаваше гърдите й, така че видът й бе направо разсейващ. Косата й бе спусната, бе обула удобни стари чехли. А Фелиша подскачаше из стаята, облечена в чиста розова трикотажна пижама. Като никога хлебарките бяха изчезнали. Собственикът бе пръскал преди няколко дни, но ефектът според Ана обикновено продължаваше около десет минути.
Ала въпреки обикновената храна, вечерята, която тя му приготви, бе вкусна. Макароните със сирене бяха фантастични, сандвичите хотдог — големи, беше омесила и царевични питки. Той бе донесъл два стека с по шест бири, за да остави единия на нея, и шоколадов кейк от деликатесния магазин, който му хареса на пръв поглед.
— Не бива да го ядеш — пошегува се той, — ако смяташ, че те купувам.
— Аз ще ям! — намеси се Фелиша.
— Сега ще ти отрежа — Стив й подаде голямо парче и Ана му се усмихна. Винаги се държеше мило с дъщеря й и тя го съжаляваше, че няма собствени деца. Понякога се питаше каква жена е Мередит. От време на време имаше чувството, че Стив храни неоснователни илюзии за нея.
Стив отряза и на Ана парче кейк и всички бяха единодушни, че е вкусен.
В осем часа Ана сложи Фелиша да спи, а Стив предложи да й прочете приказка, докато майка й измие чиниите. А когато тя свърши, Фелиша бе заспала дълбоко и Стив се върна в малката кухня.
— Какво й прочете? — попита го с любопитство Ана. Фелиша имаше някои любими истории.
— Един от медицинските ми учебници. Реших, че ще искаш да й повлияя от рано.
— Много смешно, няма що.
Ана избърса ръцете си в чиста кърпа. Всичко в апартамента беше износено, но много чисто. Тя бе безупречна и бе успяла да превърне това място в уютен дом, което несъмнено бе трудно предизвикателство. Боята се лющеше от стените, стаите бяха малки и прозорците гледаха към някаква грозна сграда. Изглеждаше на светлинни години по-зле от неговия апартамент, който Ана никога не бе виждала.
Той й даде още една бира и двамата седнаха на дивана, за да поговорят. Обсъждаха болницата, както винаги, а после подеха темата за Пуерто Рико и тя му призна, че й липсва.
— Липсва ми семейството, приятелите. Липсват ми много неща. — Разказа му за мечтите си. Все още искаше някой ден да отиде в страна от Третия свят, да помага на хора, които водеха трудно съществуване и се бореха всекидневно за живота си.
— Може би някой ден — завърши тя и остави бутилката бира на масичката за кафе.
