този вид, което тяхното безсънно бдение беше някога разкривало пред тях, промъкнах се през коридорите като странник в собствения си дом и като достигнах стаята си, видях за първи път образа на Едуард Хайд.
Тук трябва да говоря само теоретично, споменавайки не това, което зная, а което предполагам да е най-вероятно. Лошата страна на моята природа, в която сега бях превъплътил търсения разрушителен ефект, беше по-малко снажна и по-малко развита от добрата, която току-що напуснах. И наистина в течение на живота ми, по своята същност девет десети живот на усилия, добродетели и самоконтрол, тя е била упражнявана много по-малко и много по-малко изтощена. От това, струва ми се, идва и фактът, че Едуард Хайд е толкова по-дребен, по-слаб и по-млад от Хенри Джекил. Даже както доброто светеше в образа на единия, така злото беше изписано изцяло на лицето на другия. Злото (което аз все още трябва да вярвам, че е погубващата страна у човека) беше наложило на това тяло печата на уродливост и разруха. И все пак, когато гледах този грозен идол в огледалото, нямах чувство на погнуса, а по-скоро ме изпълваше радост. Това също бях аз. Всичко изглеждаше естествено и човешко. В моите очи то носеше по-жив отпечатък на духа, изглеждаше по-изразително и неповторимо, отколкото несъвършеният и двойствен образ, който дотогава бях свикнах да наричам мой. И в това бях несъмнено прав. Наблюдавал съм, че когато носех подобието на Едуард Хайд, никой не можеше да се доближи до мене за първи път без видимо отвращение от вида ми. Това, по мое разбиране, бе така, защото всички човешки същества, които срещаме, са смесица от добро и зло и единствен Едуард Хайд в редиците на човечеството беше чисто зло.
Повъртях се известно време пред огледалото: вторият и заключителен експеримент предстоеше да бъде направен; трябваше да проверя дали съм изгубил самоличността си безвъзвратно и дали трябва да напусна, преди да е настъпил денят, дома, който вече не беше мой. Втурнах се обратно в кабинета си, отново приготвих и изпих чашата с питието, още веднъж изстрадах болките на разпадането и пак дойдох на себе си с характера, телосложението и лицето на Хенри Джекил.
Последната нощ стигнах до фаталния кръстопът. Ако бях подходил към откритието си с по-благородни цели, ако бях рискувал с експеримента си заради възвишени и благочестиви стремежи, всичко би било другояче и от тези болки на смърт и раждане бих излязъл ангел вместо сатана. Лекарството нямаше дискриминационно действие, то не беше нито сатанинско, нито божествено, то просто разтърсваше дверите на затвора на моето равновесие и също като пленниците на Филипи това, което стоеше отвътре, излезе на преден план. По онова време моята добродетел дремеше, моето зло беше разбудено от амбиция, беше нащрек и готово да използва случая; в резултат се появи Едуард Хайд. Ето защо, въпреки че имах сега два характера и два образа, единият беше напълно отрицателен, а другият — предишният Хенри Джекил, това разнородно съчетание, от чието изменение и подобряване бях вече свикнал да се отчайвам; В такъв случай движението беше изцяло към по-лошото.
Дори тогава аз още не бях преодолял отвращението си от сухия живот на учен, от време на време все още изпадах във весело настроение и тъй като моите удоволствия бяха (меко казано) недостойни, пък бях известен и високо почитан, а също клонях към напреднала възраст, това непостоянство на моя живот от ден на ден ставаше по-нежелано. Ето в кое отношение ме изкуши моята нова страст, докато й станах роб. Трябваше само да изпия чашата, да отхвърля изведнъж тялото на известния професор и да възприема, подобно на плътно наметало, това на Едуард Хайд. Аз се усмихвах на тази мисъл, по него време тя ми изглеждаше смешна, и правех приготовленията си с най-голямо усърдие. Наех и обзаведох къщата в Сохо, до която Хайд беше проследен от полицията, и наех за икономка една жена, която познавах добре като мълчалива и безсъвестна. От друга страна, съобщих на прислугата си, че господин Хайд (когото им описах) трябва да се ползва с пълна свобода и власт в моя дом на площада и за да предотвратя неприятности, се постарах да представя второто си въплъщение като свой близък приятел. После съставих завещанието, срещу което ти толкова се бунтуваше, така че ако нещо ми се случи в образа ми на доктор Джекил, да мога да приема този на Едуард Хайд без загуба на доходите си. И така осигурен, както си мислех, всестранно, почнах да се възползвам от необикновената свобода на моето положение.
В миналото хората са наемали убийци да извършват вместо тях престъпления, докато собствената им личност и репутация оставали защитени. Аз бях първият, който направи това за лично удоволствие. Аз бях първият, който можеше пред очите на обществото да се движи с необходимата почтеност и в даден момент, подобно на ученик, да скъса с тези условности и главоломно да скочи в морето на свободата. А за мен, в моята непроницаема обвивка, свободата беше пълна. Помислете си — та аз дори не съществувах! Само да можех да избягам и се шмугна във вратата на моята лаборатория, само да можех да имам секунда–две да разбъркам и глътна лекарството, което винаги стоеше готово, тогава, каквото и да беше направил, Едуард Хайд щеше да изчезне като петно от дъх върху огледало и вместо него, спокоен в дома си, в своя кабинет, пълнейки лампата си посред нощ, щеше да стои Хенри Джекил, готов да се надсмее над всякакво подозрение към него.
Удоволствията, които търсех в моята маскировка, както вече казах, бяха недостойни, едва ли бих могъл да намеря за тях по-точно определение. Но в ръцете на Едуард Хайд те скоро започнаха да се превръщат в чудовищни. Когато се завръщах от такива похождения, често пъти изпадах в недоумение от моята порочност. Това близко нещо, което извиквах от собствената си душа и изпращах само да действува за собствено удоволствие, беше същество по наследство зло и порочно, всяка негова постъпка и мисъл бяха за негова лична полза; то пиеше удоволствие със зверска кръвожадност от всяка форма на мъчение над другите, безсърдечно, като човек от камък. В известни случаи Хенри Джекил се отвращаваше от деянията на Едуард Хайд, но ситуацията беше извън обикновените закони и умело отслабваше обхвата на съзнанието. Виновен беше Хайд все пак, и само Хайд. Джекил не беше станал по-лош; той се събуждаше отново за добрите си качества, очевидно неотслабнали. Дори бързаше, където беше възможно, да поправи стореното от Хайд зло. И така съзнанието му се приспиваше.
Нямам намерение да влизам в подробности по злодеянието, до което стигнах, защото даже сега едва ли бих могъл да приема, че го извърших аз. Бих искал само да изтъкна предупрежденията и последвалите стъпки, които доведоха до моето наказание. Случи ми се инцидент, но тъй като нямаше никакви последствия, аз само ще го спомена. Жестока постъпка спрямо дете възбуди срещу мен гнева на минувач, за когото на другия ден разбрах, че е твой роднина. Докторът и семейството на детето се присъединиха към неговото възмущение; имаше моменти, в които се страхувах за живота си, и накрая, за да укроти твърде справедливото им негодувание, Едуард Хайд трябваше да ги доведе до вратата и им плати с чек от името на Хенри Джекил. Тази опасност обаче биде по-късно лесно премахната — открих в друга банка сметка на името на самия Едуард Хайд — и когато смених наклона на почерка си в обратна посока, с което моето второ „аз“ вече имаше и свой подпис, реших, че съм защитен от всякакви удари на съдбата.
Около два месеца преди убийството на сър Денвърз, след като бях излизал на едно от моите поредни похождения и се бях върнал в къщи през късните, часове на нощта, на следното утро се събудих с някакво особено усещане. Напразно се оглеждах наоколо, напразно съзерцавах хубавата мебел и високите размери на стаята ми в къщата на площада, напразно познах шарките на завесите над леглото ми и изписаната махагонова рамка. Нещо настоятелно ме караше да мисля, че не съм, където съм, а в малката стая в Сохо — там имах навика да спя в тялото на Едуард Хайд. Усмихнах се на себе си и по свойствения си психологически похват започнах лениво да се ровя в елементите на тази илюзия; както правех това, изпаднах в приятна утринна дрямка. Но ето че в един момент на по-голямо разбуждане зърнах едната си ръка. Ръката на Хенри Джекил, както навярно ти често си забелязвал, беше „професионална“ по форма и размери — голяма, бяла и приятна на вид. А ръката, която сега видях достатъчно ясно в жълтеникавата светлина на лондонското утро, положена полусвита на чаршафа, беше слаба, жилеста, с изпъкнали кокалчета, бледа и гъсто покрита с косми. Това беше ръката на Едуард Хайд.
Трябва да съм се взирал в нея около половин минута, обзет от почудата на истински глупец, преди ужасът да избухне в мен така внезапен и стряскащ, като звъна на цимбали. Скачайки от леглото, аз се затичах към огледалото. При гледката, която очите видяха, кръвта замръзна, в жилите ми. Да, аз си бях легнал като Хенри Джекил, а се бях събудил като Едуард Хайд! Как може да се обясни това, питах се аз, и после, с нов пристъп на ужас — как може то да се поправи? Утрото беше вече напреднало, слугите шетаха из къщи, а всичките ми лекарства бяха в кабинета: дълго разстояние по стълбището, през задния; вход, през открития двор и дисекционната зала от мястото, където стоях като ударен от гръм. Наистина, можех да покрия лицето си, но каква полза, като не можех да скрия промяната на фигурата си? После с някакво надделяващо чувство на сладостно облекчение си спомних, че слугите ми вече бяха свикнали с влизането и
