— Аз го убих в честен бой. Нахвърлих се върху му, когато той бе вдигнал лък срещу мене.
— Това беше подъл удар — отвърна Мечем. — Ти си груб и заядлив, мастър Дик, умееш само да използуваш удобния случай; нека се яви някой по-силен от тебе, ще видим как ще му целуваш нозете! Не те бива и да отмъщаваш… Смъртта на баща ти остана неотплатена и духът му крещи за възмездие. Но ако ти попадне някоя неопитна и слаба противница, която се държи приятелски с тебе, ще я повалиш!
Дик беше толкова разярен, че не забеляза нито „противницата“, нито това, че ще я повали.
— Я гледай! — извика той. — Ти да не си открил нещо ново? Щом има двама души, единият е всякога по-силен. По-силният ще повали по-слабия, който и не заслужава нещо друго. А ти, мастър Мечем, заслужаваш да те набия с ремък, защото си непокорен и неблагодарен към мене, и ще получиш каквото заслужаваш.
Пазейки привидно самообладание, при все че беше крайно разгневен, Дик започна да разкопчава колана си.
— Това ще ти е вечерята — каза мрачно той.
Мечем бе престанал да плаче; пребледнял като платно, той гледаше Дик упорито и без да мръдне. Дик пристъпи, като въртеше ремъка. Но се спря, смутен от втренчения поглед и слабото, уморено лице на другаря си. Самоувереността започна да го напуща.
— Кажи поне, че не беше прав — каза колебливо той.
— Не — отвърна Мечем. — Прав бях. Хайде, бий ме! Аз куцам, уморен съм, не се защищавам, не съм ти сторил никакво зло… Бий ме, страхливецо!
При това ново предизвикателство Дик вдигна ремъка, но Мечем така трепна, така уплашено се сви, че смелостта на Дик му измени наново. Той отпусна ремъка и застана, без да знае какво да прави, чувствувайки се в ужасно глупаво положение.
— Чумата да те тръшне, бъбривецо! — каза той. — Щом ръката ти е толкова слаба, не си отпускай езика! Но да ме обесят, ако те ударя — продължи той, — ала няма и да ти простя. Аз не те познавах; ти беше враг на моя господар и все пак ти отстъпих коня си; дадох ти обеда си, а ти ме нарече груб, страхлив и заядлив! Ей богу, чашата е вече препълнена. Изглежда, че е много изгодно да си слаб! Значи, ако някой насочи към тебе копието си и извика, че е слаб, трябва да го оставиш да те прониже! Ей, че глупави приказки!
— И все пак ти не ме наби — отвърна Мечем.
— Стига вече — каза Дик. — Остави ме на мира! Ще ти обясня. Ти си невъзпитан, но имаш и добри черти, а най-главното е това, че ме извлече от реката. Аз го бях забравил и се показах неблагодарен към тебе. Ала да вървим. Ако искаме да стигнем в Холиуд тази нощ или утре заран, трябва да бързаме.
При все че Дик си бе възвърнал обикновеното добро настроение, Мечем не му прощаваше. Не можеше да забрави лесно гнева, убийството на боеца и главно вдигнатия ремък.
— Благодаря ти от благоприличие — каза Мечем. — Но, драги мастър Шелтън, предпочитам да вървя сам. Гората е широка; нека всеки си избере сам пътя! Аз ти дължа един обед и едно поучение. А сега добър път!
— Щом тъй искаш, тъй да бъде, чумата да те тръшне! — извика Дик.
Те се обърнаха и тръгнаха на различни страни, без да мислят за посоката, обзети само от мисълта за свадата си. Но Дик не бе изминал и десетина крачки, когато чу, че го викат по име и видя Мечем, който тичаше подире му.
— Дик — каза той, — невъзпитано е да се разделим така. Подавам ти от все сърце ръката си. Не от благоприличие, а от сърце ти благодаря за всички услуги и добрини, които ми направи. Желая ти най-добър път!
— Добре, момче — каза Дик, като пое подадената ръка. — Добра сполука във всичко, ала много се съмнявам, че ще сполучиш — много си свадлив.
Те се разделиха повторно. Но след малко Дик изтича подир Мечем.
— Слушай — каза той, — вземи моя арбалет, не бива да вървиш без оръжие.
— Арбалет ли? — извика Мечем. — Не момче, аз нямам сила да го опъна, пък и не умея да стрелям. Той няма да ми послужи. Но все пак ти благодаря…
Мръкнало се бе и те не можеха да видят изражението на лицата си в полумрака сред дърветата.
— Ще те поизпратя малко — каза Дик. — Много е тъмно. Иска ми се да те изведа поне до пътечка, защото ме е страх, че може да се изгубиш.
Той млъкна и се запъти напред, а Мечем тръгна пак след него. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно; само когато стигаха до някоя полянка, виждаха небето, осеяно с мънички звезди. Нейде далеко-далеко все още се чуваше заглъхващият глъч на разбитата ланкастърска войска.
След половинчасов мълчалив ход излязоха на обрасла е изтравниче широка поляна. Тя блестеше под звездния светлик, осеяна с папрат и островчета от тисови дръвчета. Момчетата спряха и се изгледаха.
— Умори ли се? — попита Дик.
— Толкова съм уморен — отговори Мечем, — че ми се иска да легна и да умра.
— Чувам ромон на река — каза Дик. — Да отидем до там, защото съм ужасно жаден.
Оттук започваше леко нанадолнище; когато слязоха до края му, наистина намериха една ромонеща между върбите рекичка. И двамата се простряха до самия бряг, протегнаха шии към бистрата струя, отразила звездите, и се напиха до насита.
— Не мога вече, Дик — каза Мечем.
— Когато слизахме насам, видях един трап — отвърна Дик. — Да пренощуваме там.
— На драго сърце! — извика Мечем.
Трапът беше песъчлив и сух. Над единия му край се спускаха като навес сплетени вейки; забравили вече скарването си, двете момчета се свиха там едно до друго, за да се стоплят. Сънят ги обви скоро като облак и те заспаха спокойно под росата и звездите.
Глава VII
Човекът със забуленото лице
Събудиха се призори; птичките още не бяха запели, а само почуруликваха тук-таме из гората; слънцето не бе изгряло, но небето на изток руменееше в тържествени багри. Прегладнели и преуморени, момчетата лежаха неподвижно, потънали в сладостна изнемога, когато някакъв звън ги сепна ненадейно.
— Камбана! — каза Дик, като се приповдигна. — Та нима сме толкова близо до Холиуд?
След малко звънът се повтори, този път малко по-наблизо, и продължи да се чува все по-близо и по- близо в утринната тишина.
— Какво ли е това? — каза Дик, напълно събуден.
— Някой идва насам и звъни при всяка стъпка — отвърна Мечем.
— И аз разбирам дотолкова — каза Дик. — Но защо? Какво търси в Тънстолската гора? Може да ми се смееш, Джек — добави той, — ала тоя странен звън не ми харесва.
— Да — каза Мечем, като потрепери, — такъв тъжен звън! Ако не беше на съмване…
В същия миг звънът се засили, зачести и стихна изведнъж.
— Този човек сякаш се завтече да прескочи рекичката — забеляза Дик.
— А сега тръгна пак бавно — добави Мечем.
— Не — отвърна Дик, — той не върви бавно, Джек. Напротив, много бърза, сякаш бяга да се спаси от някого, или пък е пратен с бързо поръчение. Не чуваш ли колко бързо се приближава звънът?
— Та той е вече до нас — каза Мечем.
Те бяха застанали до края на трапа, който се намираше на едно хълмче, та можеха да огледат цялата полянка до самата гора, която я заобикаляше.
В ясната утринна дрезгавина се белееше тясна пътека, която лъкатушеше между жълтугите, минаваше на стотина ярда пред трапа и пресичаше полянката от изток към запад. От посоката й Дик разбра, че — направо или със завои — пътеката води към крепостта.
По тази именно пътека тръгна, след като излезе от гората, един човек с бяла наметка. Отначало се поспря, сякаш се оглеждаше; после, приведен почти надве, почна да се промъква полека из изтравничето, като звънеше при всяка своя стъпка. Лицето му не се виждаше; бяла качулка, на която нямаше дори прорези за очите, закриваше цялата глава; човекът се движеше, опипвайки пътя си с тояга. Момчетата се
