го внесем по-навътре. При всяка стъпка, докато го носехме, мислеше, че умира. Но сега, струва ми се, само душата му страда. Той призовава непрестанно свещеника, а сър Оливър, кой знае защо, още не идва. Дълга изповед ще бъде. Клетият Апълярд и Селдън си отидоха без изповед.
Дик отиде до прозореца и погледна вътре. Стаичката беше ниска и тъмна, но той можа все пак да открие ранения войник, който охкаше на сламеника си.
— Как си, клети Картър? — запита Дик.
— Мастър Шелтън — отговори с възбуден шепот войникът, — за бога, доведете ми свещеник. С мене е свършено; много съм зле — смъртно съм ранен. Не можете да ми помогнете с нищо друго; направете ми само това последно добро. Побързайте като честен благородник да спасите душата ми, защото на съвестта ми тежи нещо, което ще ме завлече в преизподнята.
Той заохка пак и Дик чу как скърца със зъби — може би от болка, а може би от страх.
В същия миг сър Даниъл се появи пред входа на залата с писмо в ръка.
— Момчета — каза той, — ние бяхме сразени и разбити; защо да го отричаме? По-добре да скочим пак веднага на седлата. Старият Хари шести се провали. И ние трябва да си измием ръцете и да се отречем от него. Един добър мой приятел, лорд Уенслидейл, е близък на Йоркския херцог. Аз написах на приятеля си писмо да го помоля за покровителство, като предлагам щедро обезщетение за миналото и разумна вярност за бъдещето. Не се съмнявам, че той ще бъде благосклонен. Но молба без дарове е като песен без музика; и аз го обсипах с обещания, момчета… Не се скъпих в обещанията си. Какво не ни достига тогава? Не ни достига нещо много важно… защо да крия от вас?… нещо много важно и много мъчно: няма кой да занесе писмото. Гората — както знаете — гъмжи от врагове. А трябва да се бърза, но без хитрост и предпазливост нищо няма да излезе. Кой от вас тогава ще вземе това писмо, ще го отнесе на лорд Уенслидейл и ще ми донесе неговия отговор?
Един войник скочи веднага.
— Аз ще го отнеса, ако ви е угодно — каза той. — Готов съм да си туря главата в торбата.
— Не, Дики Боуър, не може — отвърна рицарят. — Не съм съгласен. Ти си наистина хитър, но не си пъргав. Всякога изоставаш.
— Щом е така, сър Даниъл, да отида аз! — извика друг.
— Пази боже! — каза рицарят. — Ти си бърз, но не си хитрец. Ще попаднеш право в стана на Всеотмъщаващия Джон. Благодаря и на двама ви за храбростта, но и двамата не сте за тая работа.
След тях се обади Хач, но и той не бе одобрен.
— Ти ще ми трябваш тук, драги Бенет; ти си всъщност дясната ми ръка — отговори рицарят; след това няколко души се представиха наведнъж. Сър Даниъл избра най-после един от тях и му даде писмото.
— И така — каза той, — всички зависим от твоята бързина и съобразителност. Донеси ми добър отговор и за по-малко от три седмици аз ще разчистя гората от тия дръзки разбойници. Но добре помни, Трогмортън: работата не е лека. Ще трябва да се промъкваш нощем и да вървиш като лисица; а как ще минеш Тил, не зная… Не може нито по моста, нито с лодката.
— Аз умея да плувам — отвърна Трогмортън. — Не бойте се, ще се върна здрав и читав.
— Добре, приятелю, иди сега в избата — каза сър Даниъл, — и поплувай най-напред в тъмнокафявия ейл.
С тия думи той се обърна и влезе в замъка.
— Сър Даниъл говори мъдро — каза Хач на Дик. — Докато някой по-слаб мъж би изопачил истината, той я признава откровено пред хората си. Ето, казва, какви опасности ни чакат, ето и мъчнотиите; и дори се шегува, като ги казва. Кълна се в света Варвара, че е роден за военачалник! Никой не умее да ободри войниците като него. Виж как всички се заловиха пак за работа!
Тези похвали за сър Даниъл наведоха младежа към друга мисъл.
— Бенет — каза той, — как загина баща ми?
— Не ме питайте за това — отговори Хач. — Нито знам, нито съм забъркан в тази работа; освен това аз всякога ще мълча по този въпрос, мастър Дик. Виждате ли, човек трябва да говори само каквото знае, а не да повтаря това, което други разправят. Питайте сър Оливър… или Картър, ако искате, но не и мене.
И Хач тръгна да провери часовоите, като остави Дик да размишлява.
„Защо ли не иска да ми каже? — мислеше момчето. — И защо спомена Картър? Картър… да, може би Картър е участвувал.“
Той влезе в сградата, тръгна по постлания с плочи сводест коридор и скоро стигна до стаичката, гдето охкаше раненият. Щом чу, че някой влиза, Картър трепна и извика:
— Доведохте ли свещеника?
— Не още — отвърна Дик. — Най-напред трябва да ми кажеш как умря баща ми — Хари Шелтън.
Изражението на войника се промени веднага.
— Не зная — отговори упорито той.
— Не, много добре знаеш — възрази Дик. — Не се опитвай да ме мамиш.
— Казвам ви, че не зная — повтори Картър.
— Тогава — каза Дик, — ще умреш без изповед. Аз няма да мръдна оттук и можеш да си сигурен, че никакъв свещеник няма да дойде. Каква полза, че ще се изповядаш, ако нямаш намерение да поправиш злото, в което си участвувал? Изповед без покаяние е просто подигравка.
— Не казвайте, каквото мислите, мастър Дик — рече спокойно Картър. — Лошо е да се заплашва умиращ и да си кажа правото, малко ви подобава да го вършите. А още по-малко ще ви ползува. Стойте, ако искате. Ще погубите душата ми, но няма да научите нищо! Това е последната ми дума. — И раненият се обърна на другата страна.
Дик бе постъпил наистина прибързано и се засрами, че го заплаши. Но направи още един опит.
— Картър — каза той, — не ме разбирай погрешно. Аз зная, че ти си бил само оръдие в чужди ръце; слугата трябва да изпълнява заповедите на господаря си и аз не бих го обвинил за това. Но от много места почвам да чувам, че на мене, неопитния младеж, лежи тежкият дълг да отмъстя за баща си. Затова те моля, добри ми Картър, забрави, че те заплаших, и ми помогни с една дума казана доброволно, с честно покаяние.
Раненият продължаваше да мълчи; каквото и да му приказваше, Дик не можеше да изтръгне нито дума от него.
— Добре — каза той, — отивам да повикам свещеника. Каквато и да е вината ти към мене или към близките ми, не искам да бъда съзнателно виновен към никого, а най-вече към човек, който е в последния си час.
Старият боец го изслуша пак, без да продума или да помръдне; престанал бе дори да охка; и когато излизаше от стаята, Дик се възхити от тази упорита твърдост.
„Все пак — помисли той, — каква полза от смелост без разум? Ако ръцете му бяха чисти, той щеше да говори; мълчанието му издава тайната повече от всякакво признание. Да, доказателствата се сипят отвред. Било сам, било с помощта на свои хора, сър Даниъл е убиец на баща ми.“
Дик се спря с измъчено сърце в каменния коридор. Нима тъкмо сега, когато щастието напусна сър Даниъл, когато той е обсаден от стрелците на Черната стрела и поставен вън от закона от победоносните привърженици на йоркския херцог, и Дик ще трябва да се обърне против човека, който го отгледа и изучи, който го наказваше наистина строго, но и неуморно го закриляше? Колко жестоко би било това, ако му се наложеше да го стори!
„Дай боже да е невинен!“ — каза си той.
По каменните плочи се чуха стъпки и сър Оливър се приближи бавно към момчето.
— Един човек ви чака с нетърпение — каза Дик.
— Тъкмо при него отивам, добри Ричард — каза свещеникът. — Клетият Картър! С нищо не може да му се помогне вече.
— А при това душата му страда повече от тялото — отговори Дик.
— Видя ли го? — запита сър Оливър, като трепна.
— Ей сега бях при него — отговори Дик.
— Какво казва… какво казва?… — запита особено нетърпеливо свещеникът.
— Много жално ви призоваваше, сър Оливър. Добре би било да побързате, защото той ужасно страда — отговори момчето.
