— Отивам право при него — отговори свещеникът. — Какво да се прави, всички сме грешни и всички ще умрем, драги Ричард.
— Да, сър, добре би било всички да умрем като честни хора — отговори Дик.
Свещеникът наведе поглед, благослови едва чуто и отмина.
„И той значи! — помисли Дик. — Той, който ме учеше на благочестие! В какъв свят живея, ако всички, които се грижат за мене, са опръскани с кръвта на баща ми! Отмъщение ли? Каква тежка участ, ако трябва да отмъщавам на приятелите си!“
Тази мисъл му напомни за Мечем. Той се усмихна при спомена за странния другар и се запита где ли е той сега. Младежът изчезна още щом стигнаха в замъка, а Дик копнееше да се разговори пак с него.
Час по-късно, след литургията, отслужена набързо от сър Оливър, всички влязоха в замъка за обед. Обедната зала беше продълговато ниско помещение, постлано със зелена тръстика; по стените имаше килими, изобразяващи диваци и ловни кучета; тук-там бяха окачени копия, лъкове и щитове; в голямата камина пламтеше огън; покрай стените имаше тапицирани пейки. А наредената сред залата трапеза очакваше тия, които щяха да обядват. Нито сър Даниъл, нито съпругата му се явиха на обеда. Отсъствуваше и сър Оливър. Не се спомена нито дума и за Мечем. Дик започна да се тревожи, спомни си тъжните предчувствия на своя другар и се запита дали наистина не му се е случило нещо лошо в този дом.
След обеда срещна Гуди Хач, която бързаше да отиде при лейди Брекли.
— Моля ти се, Гуди — каза той, — где е мастър Мечем? Видях, че ти го въведе, когато пристигнахме.
Старицата се засмя с глас.
— Ах, мастър Дик — каза тя. — Какви зорки очи имате! — и пак се засмя!
— Но къде е той наистина? — настоя Дик.
— Никога вече няма да го видите — отговори тя. — Положително никога.
— Щом няма да го видя — отвърна момчето, — искам да зная поне защо. Той не дойде тук доброволно, а аз съм негов най-добър закрилник и ще се погрижа да се отнасят добре с него. Тайните наоколо ми станаха толкова много, че почват да ми дотягат.
Но още докато говореше, на рамото му се сложи една тежка ръка. Бенет Хач застана незабелязано зад него и с палеца си даде знак на жена си да си върви.
— Приятелю Дик — каза той, щом останаха сами, — да не сте налудничав или малоумен? Ако не умеете да мълчите, по-добре е да сте в океана, отколкото в Тънстолския замък. Разпитвахте мене, досаждахте на Картър, изплашихте с намеците си попчето. Дръжте се по-благоразумно, глупчо; а сега, когато сър Даниъл ще ви повика, за бога, бъдете спокоен и любезен с него. Той ще ви подложи на строг разпит. Внимавайте какво ще отговаряте.
— Хач — отвърна Дик, — всичко това намирисва на нечиста съвест.
— Ако не поумнеете, скоро ще ви замирише и на кръв — отговори Бенет. — Аз само ви предупреждавам. Ето че идват вече да ви викат.
И наистина в същия миг един слуга дойде откъм двора да повика Дик при сър Даниъл.
Глава II
Две клетви
Сър Даниъл беше в залата и се разхождаше гневно пред камината, очаквайки Дик. Освен сър Даниъл тук беше само сър Оливър, който се бе оттеглил смирено в един ъгъл, гдето прелистваше требничето си и мърмореше молитви.
— Викали сте ме, сър Даниъл — каза младият Шелтън, като влезе.
— Да, виках те — отговори рицарят. — Какви слухове стигат до ушите ми? Толкова лош опекун ли съм бил към тебе, да бързаш да проявяваш недоверие към мене? Или като виждаш, че засега не ми върви, смяташ да ме изоставиш? Ей богу, баща ти не беше такъв! Той не напускаше приятеля си и в сполука, и в несполука. Но ти, Дик, както изглежда, си другар само в сполука и сега търсиш повод да се освободиш от верността, която ми дължиш.
— Ако позволите, сър Даниъл, това не е вярно — отвърна твърдо Дик. — Аз съм благодарен и верен, комуто дължа благодарност и вярност. И преди всичко благодаря на вас и на сър Оливър; и двамата имате повече от всеки друг права върху мене; бих бил куче, ако забравя това.
— Умееш да говориш — каза сър Даниъл, след това избухна внезапно: — Но благодарността и верността са думи, Дик Шелтън — продължи той, — а аз гледам делата. Сега, когато съм в опасност, когато името ми е опетнено, земите ми похитени, горите ми пълни с хора, жадуващи да ме погубят, как проявяваш ти твоята благодарност и вярност? Останали са ми съвсем малко предани хора; знак на благодарност и на вярност ли е да тровиш сърцата им с коварни шушукания? Не ми трябва такава благодарност; но да видим сега какво искаш! Казвай: ние ще ти отговорим. Ако имаш нещо против мене, кажи го направо.
— Сър — отговори Дик, — баща ми загина още когато бях дете. До мене стигнаха слухове, че е бил подло убит. Стигнаха слухове… не искам да крия нищо… че вие сте замесен в това злодеяние. И откровено казано, съзнанието ми няма да се успокои и аз не ще мога да ви помагам искрено, докато не разреша съмненията си.
Сър Даниъл седна в едно дълбоко кресло, подпря с ръка брадата си и загледа втренчено Дик.
— И ти мислиш, че аз бих могъл да бъда настойник на сина на човек, когото съм убил? — запита той.
— Да — каза Дик, — простете, ако отговорът ми бъде малко груб, но вие знаете много добре, че настойничеството е нещо много изгодно. Нима вие не се ползувахте през всичкото време от доходите на моите имоти и от хората ми? Нима не уреждате брака ми? Не зная какво ще спечелите от него, но сигурно ще спечелите. Още веднъж моля да ми простите, но ако сте били способен на низостта да убиете човек, който ви се е доверил, сигурно има достатъчно основания да извършите една по-малко низост.
— Когато бях на твоите години — каза строго сър Даниъл, — аз не бях толкова мнителен. А защо и сър Оливър, един духовник, да е виновен в това дело?
— Защото, сър Даниъл — отговори Дик, — кучето тича, гдето му заповяда господарят. Всички знаят, че този духовник е ваше оръдие. Аз говоря съвсем откровено: не е време за любезничене. А не получавам никакъв отговор. Вие само ми задавате нови въпроси. Съветвам ви да внимавате, сър Даниъл, защото по този начин вие само подхранвате, вместо да разсейвате съмненията ми.
— Ще ти отговоря откровено, мастър Ричард — каза рицарят. — Нечестно би било да не призная, че ти ме разгневи. Но и разгневен дори, ще бъда справедлив. Ела да си приказваме така, когато станеш мъж и когато аз не ще бъда обвързан от настойничеството си. Ела тогава и аз ще ти отговоря, както заслужаваш — с пестник по мутрата. А дотогава имаш два пътя: или да премълчаваш тия обиди, да не приказваш много и да се сражаваш за човека, който те е отгледал и се е сражавал за тебе, когато беше, малък; или — вратата ти е отворена, гората е пълна с мои врагове — върви при тях!
Настроението, с което бяха изречени тия думи, и погледът, който ги придружи, слисаха Дик, но той все пак забеляза, че не отговориха на въпроса му.
— От все сърце искам да ви повярвам, сър Даниъл — отговори той. — Убедете ме, че нямате вина.
— Стига ли ти честната ми дума, Дик? — запита рицарят.
— Да — отговори младежът.
— Давам ти я тогава — отвърна сър Даниъл. — Кълна се в честта си, във вечното блаженство на душата си, в отговора, който ще трябва да дам на оня свят за всичките си дела, че не съм замесен в смъртта на баща ти!
Той протегна ръка, която Дик стисна сърдечно. И двамата не забелязаха как свещеникът се понадигна от мястото си, обзет от ужас и мъка при изричането на тази тържествена, но лъжлива клетва.
— Ах — каза Дик, — дано бъдете великодушен и ми простите! Какъв скот бях да не ви вярвам! Но давам дума, че никога вече няма да се усъмня във вас!
— Прощавам ти, Дик — отговори сър Даниъл. — Ти не познаваш още хората и клеветническия им нрав.
— Аз заслужавам още по-голямо порицание, защото негодяите сочеха не направо вас, а сър Оливър.
При тези думи той се обърна към свещеника и не можа да не изрече последната дума. Високият,
