червендалест, едър, самоуверен мъж беше просто неузнаваем; червенината по лицето бе изчезнала, ръцете и нозете му бяха безпомощно отпуснати, устните нашепваха молитви, а при неочаквания поглед на Дик той изрева като див звяр и скри лице в ръцете си.
Сър Даниъл се озова с две крачки до него и го улови яростно за рамото. В тоя миг всички подозрения на Дик се събудиха отново.
— И сър Оливър трябва да се закълне — каза той. — Него именно обвиниха.
— Ще се закълне — каза рицарят.
Сър Оливър размаха мълчаливо ръце.
— Ей богу, ще се закълнеш — извика сър Даниъл извън себе си от ярост. — Ще се закълнеш върху ей тази книга — продължи той, като вдигна падналия на пода требник. — Какво? Искаш да се усъмня в тебе ли? Закълни се, казвам ти! Закълни се!
Но свещеникът все още не можеше да заговори. Задушаваше го почти еднакъв ужас от сър Даниъл и от лъжливата клетва.
Тъкмо в тоя миг цветното стъкло на високия прозорец бе пробито от една черна стрела, която полетя, заби се и се олюля върху дългата трапеза.
Сър Оливър изпищя и припадна върху постлания с тръстики под, а рицарят, последван от Дик, изхвръкна на двора и изтича по извитата стълба към зъбчатата кула. Всички стражи бяха нащрек. Слънцето бе огряло спокойно осеяните с дървета зелени морави и гористите хълмове, които затваряха кръгозора. Ни следа от нападател.
— Откъде долетя тази стрела? — запита рицарят.
— Ей от онзи гъсталак, сър Даниъл — отговори един часовой.
Рицарят постоя замислен. После се обърна към Дик.
— Дик — каза той, — остани при тия момци. Поставям те на пост тук. А колкото до свещеника, ако откаже да се оправдае, ще разбера защо го прави. Почвам да споделям донякъде подозренията ти. Уверявам те, че ще се закълне; ако не се закълне, ще докажем виновността му.
Дик отговори някак студено, а рицарят го изгледа изпитателно и побърза да се върне в залата. Там погледна най-напред стрелата. Не бе виждал досега такава стрела и докато я въртеше в ръцете си, се изплаши от черния й цвят. И тази стрела имаше надпис, само една дума: „Заровен“.
— Ха! — избухна той. — Знаят значи, че съм тук! Заровен! Но между тях няма куче, което би могло да ме изрови оттук!
Сър Оливър се бе посъвзел и се мъчеше да се изправи.
— Уви, сър Даниъл — простена той, — изрекохте ужасна клетва! Сега сте прокълнат до веки веков.
— Да, простако — отвърна рицарят, — аз наистина се заклех, но твоята клетва ще бъде по-ужасна от моята. Ти ще се закълнеш в самия Холиудски кръст! Размисли и подбери думите си. Ще се закълнеш до довечера.
— Господ да ви просветли! — отговори свещеникът. — И да отклони сърцето ви от такова беззаконие.
— Слушай, добри отче — каза сър Даниъл, — ако си за благочестието, няма какво да приказвам с тебе; само че се сещаш малко късничко за него. Но ако си склонен поне малко към благоразумие, изслушай ме. Това момче почва да ме дразни като оса. А ми е потребно, защото ще получа пари за брака му. Но признавам откровено, че ако продължава да ми досажда, ще отиде при баща си. Заповядах вече да го преместят в стаята над параклиса. Ако можеш да се закълнеш убедително и самоуверено, че си невинен, толкова по-добре; момчето ще се поуспокои и аз ще го пощадя. Но ако се запънеш, побледнееш или изобщо се объркаш при заклеването, той няма да ти повярва и бог ми е свидетел, че ще загине. Размисли.
— В стаята над параклиса! — промълви задъхано свещеникът.
— В нея — отвърна рицарят. — Ако искаш да го спасиш, спаси го, а ако не искаш, моля, върви по дяволите и ме остави на мира! Ако бях припрян, бих те пронизал досега с меча си заради нетърпимата ти страхливост и глупост. Избра ли? Казвай!
— Избрах — каза свещеникът. — Бог да ми прости, не избрах злото, за да сторя добро. Ще се закълна, за да спася момчето.
— Така е най-добре! — каза сър Даниъл. — Прати тогава да го повикат веднага. Ще се видите насаме. Но аз ще ви наблюдавам. Ще бъда в другата стая, зад картините.
Рицарят повдигна окачения на стената гоблен, който се спусна веднага зад него. Чу се щракане на пружина, след това скърцане на стълба.
Останал сам, сър Оливър погледна плахо закритата с гоблен стена и се прекръсти изплашено и съкрушено.
— Да, щом го пращат в стаята над параклиса — промълви той, — трябва да го спася, дори с цената на собствената си душа.
След три минути, повикан от друг пратеник, Дик намери сър Оливър застанал до масата в залата, решителен и пребледнял.
— Ричард Шелтън — каза той, — ти поиска да се закълна. Бих могъл да се възмутя и да откажа, но миналото ме привързва към тебе и аз ще изпълня желанието ти. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм убил баща ти.
— Сър Оливър — отговори Дик, — това разбрах още когато прочетохме първото писмо на Всеотмъщаващия Джон. Позволете все пак да ви задам два въпроса. Вие не сте го убили: приемам. Но нямате ли някакво участие в убийството?
— Никакво — каза сър Оливър, като правеше в същото време знаци с очи и устни, сякаш искаше да го предупреди за нещо, а не смее да се изкаже гласно.
Дик го погледна учудено, после се обърна и огледа празната стая.
— Какво ви е? — запита той.
— Нищо — отговори свещеникът, като побърза да промени изражението си. — Нищо. Просто не ми е добре, болен съм. Аз… аз… моля ти се, Дик, трябва да си отида. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм извършил нито насилие, нито предателство. Успокой се, добри момко. Сбогом!
И той се измъкна с необичайна бързина из залата.
Дик остана като закован на мястото си; погледът му оглеждаше стаята, лицето му изразяваше непрестанно сменящи се чувства — изненада, съмнение, подозрение и веселост. Постепенно съзнанието му се проясни и подозренията надделяха, а след това се замениха с увереност в най-лошото. Той вдигна глава и веднага трепна. В горния край на гоблена, който закриваше стената, бе представен дивак-ловец. В едната си ръка той държеше допрян до устата рог, в другата — голямо копие. Лицето му беше черно, защото ловецът беше африканец.
Той именно изплаши Ричард Шелтън. Слънцето не светеше вече в прозорците на залата, а в същия миг огънят пламна по-силно в широката камина и озари с променлив светлик тавана и завесите. При това осветление черният дивак мигна със съвършено бял клепач.
Дик не снемаше поглед от окото. Осветено от пламъка, то блестеше като скъпоценен камък; беше влажно, живо око. Белият клепач се спусна пак за миг, после окото изчезна.
Не можеше да има никакво съмнение. Живото око, което го бе наблюдавало през прореза в гоблена, си бе отишло. Пламъкът от камината не се отразяваше вече в него.
Дик разбра изведнъж ужаса на своето положение. В съзнанието му изникнаха предупрежденията на Хач, безгласните знаци на свещеника, окото, което го бе наблюдавало от стената. Той разбра, че са го подложили на изпитание, че бе издал отново подозренията си и само някакво чудо би могло да го спаси.
„Ако не успея да се измъкна от този дом — помисли той, — свършено е с мене! Горкият Мечем! В какво змийско гнездо го доведох!“
Той още размишляваше, когато един запъхтян слуга дойде да му помогне да пренесе оръжието, дрехите и книгите си в друга стая.
— В друга стая ли? — повтори Дик. — Защо? В каква стая?
— В стаята над параклиса — отговори слугата.
— Тя отдавна е необитаема — каза замислено Дик. — Каква е тази стая?
— Много е хубава — отговори войникът. — Само че… — добави той по-тихо — казват, че там се явявали
