призраци.
— Призраци ли? — повтори Дик и изтръпна. — Не съм чувал такова нещо. Какви призраци?
Слугата се огледа, след това прошепна едва чуто:
— Призракът на клисаря от черквата Свети Йоан. Оставили го веднъж да пренощува там, а на сутринта — пфуй! — Изчезнал! Разправят, че го отвлякъл сатаната; сигурно защото преди това пил до късно през нощта.
Дик тръгна с мрачни предчувствия подир слугата.
Глава III
Стаята над параклиса
От площадката на кулата не се виждаше нищо. Слънцето клонеше на заник и най-после залезе, но пред погледа на бдителните часовои от Тънстолския замък не се мярна жива душа.
Когато най-после се стъмни напълно, заведоха Трогмортън в една стая с прозорец към ъгъла на рова и го спуснаха много внимателно; няколко мига чуваха пляскането на водата от плуването му, после някаква черна фигура излезе в отсрещния върбалак и пропълзя из тревата. Сър Даниъл и Хач се ослушваха около половин час, но наоколо беше съвсем тихо. Вестоносецът се бе измъкнал благополучно.
Лицето на сър Даниъл се проясни. Той се обърна към Хач.
— Бенет — каза той, — този Всеотмъщаващ Джон е все пак само човек. Той спи и ние ще му видим работата, дявол да го вземе!
През целия следобед и вечерта те непрекъснато пращаха Дик насам-натам; заповедите летяха една след друга, така че той се слиса от броя на поръченията и бързината, с която трябваше да ги изпълнява. През това време той не видя нито сър Оливър, нито Мечем, но непрестанно мислеше и за двамата. Главната му цел сега беше да избяга колкото може по-скоро от Тънстолския замък; а искаше все пак да поприказва с тях, преди да се махне оттук.
Най-после взе лампата и тръгна да се качи в новото си жилище. Стаята беше просторна, ниска, малко мрачна. Прозорецът гледаше към рова и при все че беше толкова високо, имаше железни пречки. Леглото беше разкошно: едната възглавница беше напълнена с пух, другата — с лавандула, по завивката бяха изтъкани червени рози. В стените имаше долапи, заключени или затворени с катинари и закрити от погледа с тъмни гоблени. Дик обиколи стаята, повдигна гоблените, почука, опита се напразно да отвори долапите. Провери, че вратата е солидна, със здрава заключалка, после остави лампата на една поставка и още веднъж се огледа наоколо.
Защо го бяха пратили в тази стая? Тя беше по-просторна и разкошна от неговата. Дали е някаква клопка? Има ли таен вход? Наистина ли се явяват призраци? Кръвта поизстина малко в жилите му.
Точно над главата му по плочите се чуха тежките стъпки на часовоя. Дик знаеше, че под тази стая е сводестият параклис, а до параклиса беше залата. Оттам имаше несъмнено таен изход; доказателство беше окото, което го бе наблюдавало през гоблена. Много вероятно е същият изход да води до параклиса, а оттам и до тази стая.
Той чувствуваше, че би било безумие да заспи в такова място. Приготви оръжието си и се настани в ъгъла зад вратата. Ако го очаква нападение, ще продаде скъпо кожата си.
По площадката на кулата се чуха стъпки на повече хора, някой запита за паролата, друг я каза; смениха стражата.
В същия миг някой подраска на вратата му, драскането се усили и един глас прошепна:
— Дик, Дик, аз съм!
Дик скочи, дръпна лоста на вратата и пусна Мечем. Той беше много бледен, в едната си ръка държеше лампа, в другата — изваден меч.
— Затвори вратата! — прошепна Мечем. — По-бързо, Дик! Този дом е пълен с издайници; чувах, като вървяха подир мене в коридорите; чувах как дишат зад гоблените.
— Добре, бъде спокоен, затворих — отговори Дик. — В безопасност сме, ако човек може да бъде в безопасност между тия стени. От сърце се радвам, че те виждам. Ей богу, момко, мислех, че са те препратили на оня свят. Где се криеш?
— Не е важно — отговори Мечем. — Не е важно, щом се видяхме пак. Но, Дик, отвори ли ти някой очите? Каза ли ти какво мислят да правят утре?
— Не — отговори Дик. — Какво мислят да правят?
— Не зная утре ли, или тази нощ — каза Мечем, — но сега или утре смятат да те убият. Зная съвсем положително: чух ги, като си шушнеха; да, все едно, че ми го казаха.
— Така ли? — отвърна Дик. — И аз се досещах за такова нещо.
Той разказа подробно на Мечем случките през деня.
След като го изслуша, Мечем стана и започна да оглежда стаята.
— Не — каза той, — не се вижда никакъв вход. И все пак несъмнено има някакъв таен вход. Аз ще остана при тебе, Дик. Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. А мога и да ти помогна — виж! Откраднах един меч. Ще се бия! Ако знаеш някакъв таен изход, който бихме могли да отворим, или някой прозорец, отгдето бихме могли да се спуснем, готов съм да посрещна с радост всяка опасност, за да избягам с тебе.
— Джек — каза Дик, — кълна се, Джек, ти си най-добрият, най-верният и най-храбрият човек в цяла Англия! Дай си ръката, Джек!
И сграбчи мълчаливо ръката на Мечем.
— Слушай сега — продължи Дик, има един прозорец, отгдето спуснаха вестоносеца; въжето трябва да е още в стаята. Това е все пак някаква надежда.
— Шшт! — каза Мечем.
И двамата се ослушаха. Под стаята се чу шум, след малко стихна, после се поднови.
— Някой ходи в стаята долу — прошепна Мечем.
— Не — отвърна Дик, — долу няма стая, ние сме над параклиса. Навярно убиецът минава през тайния ход. Да дойде! Няма да му бъде леко.
И той скръцна със зъби.
— Да загасим лампите — каза Мечем. — Може пък някак да се издаде.
Угасиха и двете лампи и се притаиха като мъртви. Стъпките долу бяха много тихи, но все пак се чуваха. Няколко пъти се приближиха и отдалечиха, най-после се чу звънко завъртване на ключ, последвано от продължително затишие.
После стъпките се чуха отново, а след това в най-отдалечения ъгъл на стаята между дъските на пода блесна неочаквано тясна ивица светлина. Ивицата се разшири, отвори се един таен вход на пода и ярък лъч нахлу в стаята. Те виждаха силната ръка, която повдигаше капака: Дик вдигна арбалета си, очаквайки да се появи главата.
Но тя не се показа. Защото нейде далеко в замъка се чуха викове. Отначало само един, след това много гласове повтаряха някакво име. Явно бе, че този шум смути убиеца, защото той спусна тихо капака на тайния ход и момчетата чуха отново под пода бързо отдалечаващи се стъпки.
Имаха само миг за отдих. Дик си пое дълбоко дъх и едва сега се вслуша в суматохата, която попречи на нападението и вместо да стихне, все повече се засилваше. Из целия замък се чуваше тичане, отваряне и блъскане на врати. А гласът на сър Даниъл надвишаваше общата врява, викайки:
— Джоана!
— Джоана?! — повтори Дик. — Коя ли е пък тази чума? Тук няма, нито е имало някаква Джоана. Какво значи това?
Мечем мълчеше. Изглеждаше унесен някъде далеко. През прозореца се вмъкваше само слабата звездна светлина, така че в ъгъла, гдето стояха момчетата, беше съвсем тъмно.
— Джек — каза Дик, — не зная где си бил днес. Но виждал ли си тая Джоана?
— Не — отвърна Мечем. — Не съм я виждал.
— И не си чувал нещо за нея? — продължи Дик.
Стъпките се приближиха. На двора сър Даниъл все още викаше Джоана.
— А чувал ли си нещо за нея? — повтори Дик.
— Чувах — каза Мечем.
