— Е добре — каза Елис, когато той завърши разказа си. — Виждаш, че светиите те закрилят, Дик Шелтън, защото не само са те спасили от толкова многобройни смъртни опасности, но те доведоха при човек, чието най-голямо желание е да помогне на сина на твоя баща. Бъди ми верен — а аз виждам, че ще ми бъдеш верен — и ние с тебе ще погубим коварния изменник.
— Ще нападнете с пристъп замъка ли? — запита Дик.
— Би било безумие да помислим такова нещо — отговори Елис. — Той има много хора; войниците му се прибраха при него, с ония, които се промъкнаха миналата нощ, без да ги усетим — и пристигнаха в замъка тъкмо навреме, за да те спасят, — той е вече в безопасност. Не, Дик, напротив, и ние с тебе, и славните ми стрелци трябва да се измъкнем колкото може по-бързо от гората и да оставим сър Даниъл на мира.
— Страх ме е за Джек — каза младежът.
— За Джек ли? — повтори Дъкуърт. — Аха, разбрах, за онова девойче! Слушай, Дик, обещавам ти, че ако се чуе нещо за сватба, веднага ще действуваме; но дотогава или докато му дойде времето, ще изчезнем като сенки призори; сър Даниъл ще гледа на изток и на запад, без да зърне неприятел, и ще помисли, че ни е видял само насън. Но ние с тебе, Дик, няма да го изпускаме от очи и тия четири ръце с помощта на святото небесно войнство — ще повалят предателя!
След два дни гарнизонът на сър Даниъл дотолкова се засили, че той реши да излезе вън от замъка и начело на една дружина от четиринадесетина конници стигна безпрепятствено до самото селце Тънстол. Никаква стрела не прелетя, никого не зърнаха в гората; мостът беше без охрана, свободен за всички; когато минаваше по него, сър Даниъл видя как селяните поглеждат плахо от вратите на къщурките си.
Най-после един от тях се престраши, излезе напред, поклони се доземи и подаде някакво писмо на рицаря.
Сър Даниъл зачете и се намръщи. Ето какво гласеше писмото:
До най-коварния
и жесток благородник,
сър Даниъл Брекли, рицар
Разбрах, че сте били коварен и непочтен още от самото начало. Ръцете ви са опетнени с кръвта на моя баща и няма да ги измиете от нея. Предупреждавам ви, че един ден вие ще загинете от моята ръка; предупреждавам ви също, че ако се опитате да омъжите за другиго благородната девойка Джоана Седли, за която съм се заклел да се оженя, отмъщението ще дойде много скоро. Първата ви стъпка към нейното омъжване за друг ще бъде първата ви стъпка към гроба.
Книга трета
Лорд Фоксхем
Глава I
Домът край брега
Месеци бяха минали, откакто Ричард Шелтън се бе измъкнал из ръцете на своя опекун. Месеци, изпълнени със съдбоносни събития за Англия. Ланкастърската партия, която изглеждаше на умиране, отново надигна глава. Привържениците на Йоркския херцог бяха разбити и пръснати, вождът им загина на бойното поле и през зимата след описаните по-горе събития можеше да се предположи, че ланкастърската партия е възтържествувала най-после над враговете си.
Градчето Шорби-на-Тил беше препълнено с ланкастърски дворяни от околността. Тук беше граф Райзинхъм с триста бойци, лорд Шорби с двеста; самият сър Даниъл, все така могъщ и още повече забогатял от заграбени имоти, бе отседнал с шестдесет бойци в своя дом на главната улица. Светът наистина се бе променил.
Беше тъмна и студена вечер през първата седмица на януари; всичко беше замръзнало, духаше силен вятър и можеше да се очаква, че още през нощта ще завали сняг.
В тъмна пивница в една странична улица край пристанището, трима-четирима души пиеха ейл и ядяха набързо приготвени яйца. Всички бяха буйни, обгорели от слънцето и вятъра, едри мъже с тежка ръка и дързък поглед; и при все че бяха в прости ризи като обикновени селяни, и пиян войник дори би се позамислил, преди да влезе в свада с тях.
Малко по-настрана, пред разгорелия огън в камината седеше по-млад мъж, почти момче, облечен като тях; но от пръв поглед личеше, че той е от по-добър произход и при друг случай би носил меч.
— Не — каза един от мъжете на масата. — Тая работа не ми харесва. Тя ще свърши зле. Тук не е място за веселяци. Веселяците обичат открити поляни, добро прикритие и малко врагове; а ние тук сме затворени в град, заобиколен отвред с неприятели; и на това отгоре ще видите, че за зла чест още преди да съмне, ще завали сняг.
— Всичко е заради мастър Шелтън — каза друг, като посочи с глава младежа, седнал пред огъня.
— Аз съм готов да сторя много нещо за мастър Шелтън — отговори първият. — Но да попадна за някого си на бесило — не, братя, на това не съм съгласен!
Вратата на пивницата се отвори и един мъж се втурна право към младежа край огъня.
— Мастър Шелтън — каза той, — сър Даниъл тръгна придружен от двама факлоносци и четирима стрелци.
Дик (защото младежът беше нашият приятел) скочи веднага.
— Лоулес — каза той, — ти ще смениш Джон Кепър на поста. А ти, Грийншив, ще дойдеш с мене. Тръгвай да ни водиш, Кепър. Този път ще го проследим дори ако отиде при самия Йорк.
В следния миг всички бяха на улицата и Кепър — така се наричаше новодошлият — посочи в тъмнината към двете факли, раздухвани от вятъра.
Градът спеше; по улиците нямаше никой, та беше лесно да проследят незабелязани малкия отряд. Най- напред вървяха двамата факлоносци; след тях пристъпваше мъж с развяван от вятъра дълъг плащ; следваха го четиримата стрелци с лъкове на рамо. Вървяха бързо из криволичещите улички към брега.
— Нататък ли ходи всяка вечер? — запита шепнешком Дик.
— Трета нощ подред, мастър Шелтън — отговори Кепър, — все по това време и все с такава малка охрана, сякаш отива на тайна среща.
Сър Даниъл и шестимата му спътници бяха стигнали вече до покрайнините на града. Шорби беше неукрепено селище и при все че настанените там ланкастърски лордове поддържаха строга охрана по главните пътища, през по-малките улички или през полето можеше незабелязано да се влезе и излезе.
Уличката, по която вървеше сър Даниъл, свърши неочаквано. Напред се разстилаха неравни дюни, а от едната страна се чуваше шумът на прибоя. Не се виждаше нито стража, нито светлинка откъм града.
Дик и двамата му спътници се приближиха още по-близо до този, когото преследваха. Когато излязоха от уличката и бяха вече на открито, те можеха да виждат по-добре и на двете страни и забелязаха, че от друга посока идва нова факла.
— Охо — каза Дик, — тук мирише на измяна.
В това време сър Даниъл бе спрял. Факлите бяха забити в пясъка, а хората му налягали, сякаш щяха да чакат другата дружина.
Тя се приближаваше бързо. Състоеше се само от четирима души — двама стрелци, един факлоносец и между тях един загърнат в плащ дворянин.
— Вие ли сте, милорд? — извика сър Даниъл.
— Да, аз съм и ако някой истински рицар е бил подложен някога на изпитание, това съм именно аз; защото всеки би предпочел да се разправя с великани, магьосници или езичници вместо с този страшен студ! — отговори водачът на втория отряд.
— Затова пък, милорд — каза сър Даниъл, — красавицата ще ви бъде още по-признателна, уверявам ви. Но да тръгваме. Защото колкото по-скоро видите стоката ми, толкова по-скоро и двамата ще се приберем по домовете си.
