Недалеко от мястото, гдето се бяха свили, те зърнаха на една полянка някаква вятърна мелница, а до нея — широко отворен хамбар.
— Дали да се свием там, докато настъпи нощта? — предложи Дик.
Тъй като Лоулес не бе намислил нищо по-добро, те изтичаха до хамбара и се скриха в сламата зад вратата. Дневната светлина угасна скоро и луната посребри замръзналия сняг. Сега вече можеха да се доберат незабелязано до „Козела и гайдата“ и да сменят това очебийно облекло. Но и сега дори беше по- благоразумно да заобиколят из покрайнините, вместо да минат пред пазарището, гдето все още имаше опасност някой да ги познае и да ги убият.
Пътят беше дълъг. Той минаваше недалеко от крайбрежната къща, сега съвсем тъмна и тиха, и ги отведе почти до пристанището. Там видяха при ясната лунна светлина, че повечето кораби бяха вдигнали котва и отплавали по-надалече в морето, използувайки спокойното време; поради това крайбрежните пивници (макар че бяха осветени от огъня и свещите въпреки заповедта за нощно затъмнение) нямаха посетители и не кънтяха от моряшки пеши.
Вдигнали до колене монашеските си раса, Дик и Лоулес газеха почти тичешком дълбокия сняг и тъпчеха купища отломки от разбити кораби; бяха почти избиколили вече пристанището, когато вратата на една пивница се отвори неочаквано пред тях и нахлулата светла струя ги озари.
Те спряха изведнъж и се престориха, че разговарят оживено.
От пивницата излязоха един след друг трима души; последният затвори вратата след себе си. И тримата залитаха като хора, които са пиянствували през целия ден, и се клатушкаха под лунната светлина, без да знаят какво да правят. Най-високият говореше високо и нажалено.
— Седем бурета гасконско вино, каквото никой кръчмар не е отварял — казваше той, — най-хубавият кораб от Дортмутското пристанище, позлатена икона на Светата Дева, тринадесет фунта чисти жълтици…
— И аз загубих — прекъсна го един от другарите му. — И аз си имам свои загуби, побратиме Арблестър. На Свети Мартин ми откраднаха пет шилинга и една кожена кесия, която струваше цели девет пенса.
Сърцето на Дик се сви при тия думи. Той не бе помислил ни веднъж досега за бедния собственик на „Добра надежда“, разорен от загубата на кораба; толкова малко воюващите в ония времена се грижеха за имота на хората от по-низшите съсловия. Но тази ненадейна среща напомни остро на Дик произвола и злополучния край на начинанията му; и двата с Лоулес се обърнаха веднага на другата страна, за да не ги познаят.
Корабното куче бе успяло да се спаси някак от крушението и се бе върнало в Шорби. Като вървеше сега по петите на Арблестър, то започна изведнъж да души, наострило уши, и се спусна с яростен лай към двамата мними монаси.
Господарят му тръгна със залитащи стъпки след него:
— Ей, приятели! — извика той. — Имате ли някое пени за бедния стар моряк, разорен от пиратите? В четвъртък сутринта можех да платя и за двама ви, а сега, в събота, вечер трябва да прося за бутилка ейл! Питайте моя моряк Том, ако не ми вярвате. Седем бурета отлично гасконско вино, собствен кораб, който наследих от баща си, една позлатена Богородица от платаново дърво и тринадесет фунта злото и сребро. Какво ще кажете, а? Да оберат така човек, който се е бил с французите, защото аз съм се бил с французите и съм прерязал из моретата повече френски гърла от кой да е дортмутски моряк. Хайде, дайте ми едно пени.
Нито Дик, нито Лоулес дръзваха да продумат от страх да не ги познае по гласа; те стояха безпомощни като заседнал на пясъка кораб, без да знаят накъде да се обърнат и на какво да се надяват.
— Нямо ли си бе, момче? — попита морякът. — Другари — добави той, като изхълца, — трябва да са неми. Тази неучтивост не ми харесва; струва ми се, че учтивият човек ще отговори, когато го питат, дори да е ням.
През това време морякът Том, един силен мъжага, като че бе почнал да подозира тези безгласни същества; и понеже беше по-трезвен от капитана си, мина изведнъж пред него, сграбчи грубо Лоулес за рамото, изпсува го и запита защо не си развърже езика. Разбрал, че са загубени, Лоулес се престари на пиян, събори моряка на пясъка, викна на Дик да го последва и хукна през отломките.
Всичко това стана за миг. Дик не бе успял още да изтича, когато Арблестър го сграбчи, Том допълзя и го улови за единия крак, а третият мъж размаха нож над главата му.
Настроението на младия Шелтън се помрачи не от страх или досада, а от дълбокото унижение да се озове безпомощен в ръцете на пияния стар моряк, след като се бе спасил от сър Даниъл и увещал лорд Райзинхъм да го пусне; и то не само безпомощен, а както съвестта твърде късно му подсказа — действително виновен… действително пропаднал длъжник на човека, чийто кораб бе откраднал и съсипал.
— Отведете го в пивницата, да му видя лицето — каза Арблестър.
— Добре, добре — отвърна Том, — но най-напред да му изпразним кесията, иначе и другите момчета ще искат дял от нея.
При все че го претърсиха от глава до пети, не намериха нито едно пени; намериха само пръстена с печата на лорд Фоксхем и го смъкнаха грубо от пръста му.
— Обърни го към луната! — извика собственикът на кораба; после улови Дик за брадичката и вдигна яростно главата му. — Света Дево! — извика той. — Та това е пиратът!
— Ха! — извика Том.
— Кълна се в Светата Дева от Бордо, същият е! — повтори Арблестър. — Е, морски разбойнико, пипнах ли те? — извика той. — Где е корабът ми? Ех, падна ли ми в ръцете? Дай ми едно въже, Том; ще вържа аз този морски разбойник за ръцете и нозете като пуйка за печене… Така ще го вържа… дявол да го вземе… а после така ще го натупам… така ще го натупам!
Той приказваше и в същото време увиваше въжето около ръцете и нозете на Дик с присъщото на моряците умение, като го затягаше яростно със здрави възли.
Когато Арблестър свърши, младежът заприлича на свързана бала — безпомощен като труп. Собственикът на кораба го държеше с една ръка и се разсмя с глас. След това му залепи една оглушителна плесница, после го обърна и почна бясно да го рита. В гърдите на Дик забушува бурен гняв, който го душеше до смърт, но когато жестоката игра дотегна на моряка и той го захвърли на пясъка, за да се посъветва с другарите си, Дик се овладя изведнъж. Настъпил бе кратък отдих; докато започнат да го мъчат отново, можеше да измисли начин да се измъкне от това унизително и съдбоносно приключение.
И наистина след малко, докато похитителите му още спореха какво да правят с него, той събра всичката си смелост и заговори твърдо:
— Господа — започна той, — да не сте полудели? Небето ви натиква в ръцете такъв случай да забогатеете, какъвто не се е падал на никой моряк… какъвто, кълна ви се, няма да срещнете и след тридесет презморски приключения… А вие какво правите? Набихте ме! Ех! Така би постъпило всяко сърдито дете. Но на вас, опитни моряци, които не се боят нито от огън, нито от вода и обичат златото като месо, не ви подобава да постъпвате така.
— Така е — каза Том, — щом те вързахме, ще се опитваш да ни залъгваш.
— Да ви залъгвам ли? — повтори Дик. — Ако сте глупци, няма да е мъчно. Но ако сте хитри хора, както предполагам, ще видите сами кое е изгодно за вас. Когато заех кораба ви, аз водех много хора, все добре облечени и въоръжени; помислете малко, кой може да събере такъв отряд? Само този, разбира се, който има много злато. А ако един богат човек е тръгнал да търси нещо, без да се бои от бури… Помислете пак… дали не търси някое скрито съкровище?
— Какво разправя? — запита един от тримата.
— Ех, ако сте загубили един стар кораб и няколко делви вкиснато вино, забравете ги, дребна работа е това — продължи Дик — и се присъединете към едно опасно начинание, което за дванадесет часа завинаги ще ви обогати или провали. Само че трябва да ме вдигнете, за да поговорим нейде на чашка, защото съм пребит, премръзнал и полузаровен в снега.
— Опитва се да ни залъже — каза презрително Том.
— Да ни залъже! Да ни залъже! — извика третият. — Да видим кой би могъл да ме залъже! А този пък колко прилича на хитрец! Та аз да не съм вчерашен! И аз мога да разбера, че насреща ми с черква, щом видя камбанарията й! Според мен, побратиме Арблестър, тоя момък може да е прав. Дали да го изслушаме
