наистина? Дали да го изслушаме, а?
— Аз бих пийнал с удоволствие чашка силен ейл, мастър Пирет — отвърна Арблетсър. — Какво ще кажеш, Том? Само че кесията е празна.
— Аз ще платя — каза другият, — ще платя. Много ми се иска да разбера тази работа, защото наистина мисля, че тук мирише на злато.
— Ако се запиете пак, всичко ще пропадне! — извика Том.
— Побратиме Арблестър — каза мастър Пирет, — ти си дал голяма свобода на твоя моряк. Слугата ли ще те командува? Пфу-у!
— Кротувай, момче! — обърна се Арблестър към Том. — Стига си бърборил! Хубава работа — моряците да учат капитана си!
— Щом е тъй, карайте, както знаете — каза Том. — Аз си измивам ръцете.
— Вдигнете го тогава каза мастър Пирет. — Аз зная едно скрито местенце, гдето можем да пийнем и да поприказваме.
— Ако ще ходя, приятели — каза Дик, когато го изправиха като стълб, — трябва да ми развържете нозете.
— Право казва — изсмя се Пирет. — То се знае, че така не може да върви. Прережи въжето, побратиме… Извади ножа си и го прережи.
И Арблестър дори се поколеба при това предложение, но тъй като другарят му настоя, а Дик има благоразумието да запази съвсем равнодушно изражение и само сви рамене при това бавене, собственикът на кораба най-после се съгласи и преряза въжето, с което бе обвързал нозете на пленника. Сега Дик не само можеше да ходи, но тъй като всички връзки бяха съответно разхлабени, той чувствуваше, че може да размърда ръката зад гърба си и се надяваше след някое време да успее съвсем да я освободи. Всичко това дължеше на огромната глупост и алчност на мастър Пирет.
Този достоен мъж застана начело и ги поведе към същата първобитна пивница, гдето Лоулес бе завел Арблестър по време на бурята. В пивницата беше съвсем безлюдно; куп червени въглени тлееха в огнището и излъчваха приятна топлина: след като се настаниха и стопанинът им донесе поръчания билков ейл, Пирет и Арблестър простряха нозе и се облакътиха на масата като хора, които се готвят да прекарат приятни часове.
Масата, край която бяха насядали, беше като всички маси в пивницата — една проста квадратна дъска, поставена върху две бурета; четиримата странно подбрани приятели насядаха край четирите й страни — Пирет срещу Арблестър, а Дик срещу моряка Том.
— Сега, младежо — каза Пирет, — почвай да разправяш. Изглежда, че ти наистина си поизиграл нашия побратим Арблестър, но нищо! Възмезди го… Или поне му покажи средство да забогатее… И аз се обзалагам, че той ще ти прости.
Дик говореше отначало по приумица; но сега, наблюдаван от шест очи, трябваше да измисли и разкаже някаква необикновена история, за да си възвърне, ако може, толкова ценния пръстен с печата. Преди всичко трябваше да спечели време. Колкото повече стоят тук, толкова повече похитителите му ще пият и толкова по-сигурно той ще може да избяга.
Дик не умееше да измисля, затова разказът му напомняше твърде много приказката за Али Баба, само че Изтокът бе заменен с Шорби и Тънстолската гора, а богатствата в пещерата бяха преувеличени, вместо да бъдат намалени. Както е известно на читателя, тази превъзходна приказка има само един недостатък — че не е вярна, но тъй като тримата прости моряци я чуваха за пръв път, очите им светнаха в почуда, а устата им зяпнаха като на лакерда в рибарница.
Те поискаха много скоро втора половина билково пиво и докато Дик заплиташе изкусно случките, трета половница последва втората.
Ето положението, в което присъствуващите се намираха в края на разказа:
Арблестър, три четвърти пиян и една четвърт заспал, се бе отпуснал безпомощен на стола си. И Том бе толкова възхитен от разказа, че бдителността му бе съответно намаляла. В това време Дик бе измъкнал дясната си ръка от възела и се готвеше да опита щастието си.
— Значи — каза Пирет — и ти си едни от тях!
— Заставиха ме — отговори Дик — против волята ми, но ако мога да се сдобия с една-две торби злато, ще бъда наистина глупак да живея в мръсната пещера и да се излагам на смърт като прост войник. Ние тук сме четирима. Отлично! Да отидем утре преди изгрев в гората. Ако можем да намерим муле, би било по- добре, но ако не можем, обзалагам се, че колкото и да са здрави гърбовете ни, на връщане ще залитаме от товара.
Пирет се облиза.
— А каква е, приятелю, магическата дума, с която се отваря пещерата? — запита той.
— Никой, освен тримата вождове не я знае — отговори Дик, — но за най-голямо щастие тъкмо тази вечер ще ми кажат заклинанието, което ще я отвори. То не се казва всякога и на всекиго.
— Заклинание ли? — извика Арблестър, като се събуди и погледна изкосо Дик с едното око. — Да пукнеш! Никакво заклинание! Аз съм добър християнин, питай Том!
— Ама това е бяла магия — каза Дик. — Тя няма нищо общо с дявола; свързана е само с тайната на числата, билките и планетите.
— Така, така — каза Пирет. — Това е само бяла магия, побратиме. Уверявам те, че в нея няма грях. Хайде продължавай, добри младежо. Какво е това заклинание?
— Ей сега ще ви кажа — отговори Дик. — Тук ли е пръстенът, който свалихте от пръста ми? Добре! Хванете го с крайчеца на пръстите си и протегнете ръка към червените въгленчета в огнището. Точно така! Това е заклинанието!
Поглеждайки разсеяно, Дик зърна, че между него и вратата няма никой. Той се помоли безгласно. След това протегна ръка, грабна пръстена и прекатури масата върху моряка Том. Нещастникът се строполи с рев под нея и докато Арблестър разбере какво става, а Пирет се съвземе от смайването си, Дик изтича до вратата и изчезна в лунната нощ.
От луната, която плуваше високо в небето, и от блясъка на белия сняг около пристанището беше светло като посред ден; така че младият Шелтън, който подскачаше с вдигнато расо между отломките, се виждаше отдалеко.
Том и Пирет хукнаха с викове подир него; привлечени от виковете им, нови хора се присъединяваха от всяка пивница към тях, докато най-после цял отряд моряци подгони беглеца. Но и в петнадесетия век моряците не бяха добри бегачи на сушата. А Дик бе взел голяма преднина, която бързо се увеличаваше, така че като наближи една тясна уличка, той се поспря и погледна със смях назад.
Всички моряци от Шорби се бяха струпали като черен грозд върху белия сняг; някои бяха изостанали самотно назад. Всички викаха, крещяха, ръкомахаха, а когато някой се търкулнеше в снега, върху него падаха още десетина.
Неразбираемите викове, стигащи чак до луната, едновременно разсмиваха и плашеха беглеца. Той не се боеше всъщност от тези хора, защото знаеше, че никой моряк от пристанището не би могъл да го настигне. Но глъчката им беше опасна, защото можеше да събуди всички заспали жители на Шорби и да изкара на улицата дебнещите часовои. Затова щом зърна зад един ъгъл някакъв тъмен вход, той се вмъкна бързо в него и изчезна, докато несъобразителните преследвачи отминат с викове и ръкомахания, зачервени от тичане и побелели от падане в снега.
Доста време мина, докато това нашествие в града откъм пристанището престана, а още повече — докато настъпи отново тишина. Още дълго време изостанали моряци блъскаха и викаха из улиците на града, във всички квартали и по всички посока. Последваха свади ту между самите тях, ту между тях и часовоите; ножове блясваха, удари се сипеха и немалко мъртъвци останаха на шега.
Когато след час и последният моряк се върна с мърморене в пивницата си на пристанището, никой не би могъл да каже кого е гонил. На другата сутрин се разправяха най-чудновати истории, а малко по-късно всички момчета в Шорби твърдяха, че градът им е бил посетен тази нощ от дявола.
Но младият Шелтън не посмя да напусне студеното си скривалище във входа дори след като и последният моряк се бе прибрал.
Защото по улицата още много време сновяха часовои; нарочни отряди излязоха да обиколят площада и да осведомят знатните лордове, чийто сън бе така необичайно нарушен.
