Но денят напредваше. Всеки миг можеше да се очаква пристигането на първите подкрепления, а ланкастърци, стреснати от изхода на своя отчаян и безуспешен пристъп, не биха издържали ново нападение.
В стената на една от страничните къщи имаше слънчев часовник; озарен от мразовитото зимно слънце, той показваше десет часа сутринта.
Дик се обърна към близкостоящия дребен и невзрачен стрелец, който превързваше ръката си.
— Добре се бихме — каза той — и кълна се, че няма да ни нападнат повторно.
— Сър — отвърна дребният стрелец, — вие се сражавахте отлично за Йорк, а още по-добре за себе си. Никой не е успял досега да спечели за толкова кратко време обичта на херцога. Истинско чудо е, че той повери такава позиция на човек, когото не познава. Но пазете главата си, сър Ричард! Ако бъдете победени, ако отстъпите само стъпка, ще ви накажат със секира или въже; честно и почтено ще ви кажа, че аз съм оставен тук да ви довърша с един удар в гърба, ако се усъмня във вас.
Дик го погледна смаяно.
— Ти! — извика той. — И то в гърба!
— Тъкмо така — каза стрелецът; — това поръчение не ми е приятно, затова ви го казах. Вие трябва да задържите позицията, сър Ричард, иначе тежко ви. О, нашият Гърбушко е храбър човек и славен воин, но и в добро, и в лошо настроение обича всичко да се върши точно според заповедите му. Който не постъпи така или му попречи — чака го смърт!
— Господи! — извика Ричард. — Наистина ли! И нима хората ще тръгнат след такъв вожд?
— Да, тръгват, и то с радост — отговори стрелецът, — защото той строго наказва, но и щедро възнаграждава. А ако не щади живота и потта на другите, не жали и себе си; той е всякога на първата бойна линия и ляга последен да спи. Далеко ще отиде гърбавият Дик.
Храбър и бдителен, младият рицар стана сега още по-внимателен и смел. Той започна да разбира, че внезапното благоволение на херцога е съпроводено с опасности. И като отвърна глава от стрелеца, загледа пак тревожно пазарния площад, безлюден както и досега.
— Не ми харесва това спокойствие — каза Дик. — Сигурно ще ни готвят някаква изненада.
Сякаш в отговор на тази забележка, стрелците тръгнаха отново срещу барикадата и я обсипаха със стрели. Но в това нападение се долавяше колебливост. Хората не напредваха решително, а като че очакваха някакъв по-нататъшен сигнал.
Дик се оглеждаше неспокойно, търсейки някаква скрита опасност. И наистина към средата на уличката една врата се отвори ненадейно и от нея и от прозорците на къщата се изля поток от ланкастърски стрелци. Те се построяваха в боен ред още със скачането, приготвяха си лъковете и обсипваха със стрели тила на Дик.
В същото време нападателите на пазарния площад удвоиха стрелбата и почнаха да се приближават уверено към барикадата.
Дик извика из къщите всичките си бойци, строи ги на два фронта, насърчи ги е думите и държането си и отрядът му отговори усърдно на двойното обстрелване.
В това време къщите в уличките почнаха да се отварят една след друга и от всички врати и прозорци продължиха да изскачат с победоносни викове нови ланкастърски бойци, докато най-после броят на враговете в тила му се изравни с тоя откъм фронта. Ясно беше, че не ще може да задържи позицията, но дори да успее да я задържи, тя беше вече безполезна; и цялата войска на йоркистите стоеше безпомощна пред прага на пълен разгром.
Нападателите в тила на Дик бяха най-голямата опасност за общата отбрана, затова той поведе лично бойците си срещу тях. Нападението му беше толкова стремително, щото ланкастърските стрелци отстъпиха, разколебаха се и най-после се втурнаха в безредие към къщите, от които така самонадеяно бяха излезли преди малко.
В това време ланкастърските бойци откъм пазарния площад, прекосили незащитената барикада, нападнаха стремително от другата страна; и Дик трябваше отново да обърне войските си, за да прогони и тях. Храбростта на войниците му надделя и този път; те разчистиха победоносно улицата, но в това време неприятелят изскочи пак от къщите и ги нападна за трети път в тил.
Йоркистите започнаха да се пръскат; на няколко пъти Дик се озова съвършено сам сред вражеските бойци и бе принуден да се отбранява с меча си. На няколко пъти почувствува, че е ранен. А в това време уличната битка продължаваше тук и там без решителен изход.
Но изведнъж Дик чу гръмкия зов на тръби откъм покрайнините на града. Към небето се понесе бойният вик на йоркистите, повтарян от множество ликуващи гласове. В същия миг неприятелят пред него започна бързо да отстъпва, като се втурна обратно по уличката към пазарния площад. Някой извика: „Бягайте!“ Тръбите даваха объркани сигнали — едни заповядаха сбор, други тръбяха за пристъп. Ясно беше, че е нанесен силен удар и ланкастърци са изпаднали поне засега в пълен безпорядък и донейде в паника.
След това се разигра като театрален номер последното действие от битката при Шорби. Бойците пред Дик се обърнаха като псета, на които са подсвирнали да се приберат в къщи, и се втурнаха неудържимо назад. В същия миг конници откъм пазарния площад ги подгониха като вихрушка; ланкастърци се обръщаха да се отбраняват с мечове, но йоркистите ги поваляха с копия.
В центъра на ръкопашния бой Дик забеляза отдалеко гърбавия херцог. Той даваше сега първия пример за безразсъдната си храброст и умение да се провира сред вражеските редици, качества, които и след години, на бойното поле при Босуърт, когато херцогът беше вече опетнен от престъпления, можеха все пак да променят изхода на боя и съдбата на английския престол. Избягвайки и нанасяйки удари, тъпчейки, каквото му попадне, той така умело държеше и направляваше силния си кон, така изкусно се отбраняваше и така щедро сееше смърт сред враговете си, че скоро се озова далеко пред своите рицари, проправяйки с окървавения си меч път към мястото, гдето лорд Райзинхъм събираше наоколо си своите най-храбри бойци. Само след миг те бяха един срещу друг — високият, величествен, прославен воин и недъгавият, болнав младеж.
И все пак Шелтън не се усъмни нито за миг в изхода; когато бойните редици се разредиха за миг, графът бе вече изчезнал, а гърбавият Дик, развъртял меч, пришпорваше грамадния си кон към най-опасното средище на боя.
Така чрез храбростта на Шелтън, който задържа подстъпа към уличката при първото нападение, и чрез навременното пристигане на седемстотинте бойци, младежът, който щеше да си спечели по-късно проклятията на потомството под името Ричард III, спечели първото си голямо сражение.
Глава IV
Разграбването на Шорби
На бойното поле не бе останал ни един неприятел; оглеждайки тъжно останките на храбрата си войска, Дик започна да пресмята колко му е струвала победата. Сега, след като мина опасността, той се чувствуваше така вдървен, измъчен, смазан, ранен и разнебитен, а главно така дълбоко изтощен от отчаяните и непрестанни усилия по време на боя, че изглеждаше неспособен за каквото и да е ново усилие.
Но не бе дошло още време за почивка. Шорби бе превзет с пристъп; при все че градът не бе укрепен и нямаше защо да носи отговорност за съпротивата, ясно беше, че безпощадните бойци ще бъдат не по-малко безпощадни, след като битката бе приключена, и че сега предстои да се разиграе най-ужасната част на войната. Ричард Глостърски не беше вожд, който би защитил гражданите от своите разярени войници; а дори да би поискал, не се знае дали би могъл да го стори.
Затова Дик трябваше да се погрижи сам да намери и защити Джоана; с това намерение той огледа внимателно бойците си. Отдели настрана трима-четирима, които му се сториха най-склонни да се подчиняват и да не се напият; обеща им голяма награда, нарочна похвала пред херцога и ги поведе през изпразнения от конниците площад към уличките в другия край на града.
Тук-там по пустата улица продължаваха редки схватки между двама-трима срещу десетина; тук-там се виждаше оградена къща, отгдето защитниците хвърляха столове и маси по главите на нападателите. Снегът бе покрит с оръжия и трупове; но като се изключат тези частични схватки, улиците бяха опустели, а от разтворените или затворени и барикадирани къщи не се издигаше никакъв дим.
Проправяйки си път покрай тези, които още се сражаваха, Дик поведе бързо хората си към
