кажа правото, разкаянието не ми позволява вече да гледам храна. По-добре е да постя и да се моля, скъпа лейди.
— Наричайте ме Алишиа — каза тя, нима не сме отдавнашни приятели? А сега — хайде! Аз ще ям само колкото хапнете вие; ако не ядете, и аз няма да хапна; ако ядете с охота, и аз ще се наям като орач.
Тя започна веднага да яде, а Дик, който имаше всякога добра охота, я придружи отначало с нежелание, но постепенно все по-живо и усърдно, докато най-после почти забрави да взема пример от нея и най- добросъвестно възстанови изтощението на този ден, изпълнен с труд и възбуди.
— Лъворазгонителю — каза най-после тя, — нима не се възхищавате от една девойка в мъжка ризница?
Луната бе вече изгряла и те чакаха само да си отпочинат уморените коне. Разкайващият се, но вече сит Ричард забеляза при лунната светлина, че тя го поглежда почти кокетно.
— Мадам — заекна той, изненадан от тази нова промяна в държанието и.
— Хайде — прекъсна го тя, — няма смисъл да отричате; Джоана ми разказа всичко, но все пак, лъворазгонителю, погледнете ме… толкова ли съм грозна?… Казвайте!
И тя го погледна със светнали очи.
— Малко дребничка сте наистина… — започна Дик.
Алишиа го прекъсна отново, този път със звънлив смях, който окончателно го смути и обърка.
— Дребничка ли? — извика тя. — Не, бъдете така откровен, както сте смел; аз съм джудже или почти джудже, но при все това… кажете, при все това съм доста хубавичка, нали?
— Да, мадам, вие сте необикновено красива — каза нещастният рицар, като правеше жалки опити да се държи свободно.
— И всеки мъж би се оженил с радост за мене? — продължи тя.
— Да, мадам, с истинска радост.
— Наричайте ме Алишиа — каза тя.
— Алишиа — повтори сър Ричард.
— Добре, лъворазгонителю — продължи тя, — щом сте убили моя роднина и сте ме оставили без подслон, честно казано, вие ми дължите възмездие, така ли е?
— Така е, мадам — каза Дик. — При все че — заявявам това с ръка на сърцето — аз съм само отчасти виновен за смъртта на храбрия рицар.
— Искате да се отървете от мене ли? — извика тя.
— Не мадам, казах ви, че ако заповядате, ще стана дори монах — каза Ричард.
— Значи, честно казано, вие ми принадлежите? — заключи тя.
— Честно казано, мадам, предполагам… — започна младежът.
— По дяволите! — извика тя. — Вие прекалено много извъртате. Честно казано, вие ми принадлежите, докато поправите злото, нали?
— Честно казано, така е — каза Дик.
— Слушайте тогава — продължи тя, — струва ми се, че от вас ще стане доста лош монах, а щом аз мога да се разпореждам с вас, както желая, ще ви взема за съпруг. Не, нито дума! — извика тя. — Приказките няма да ви помогнат. Сам разбирате, че след като сте ме лишили от един дом, е справедливо да ми създадете друг. Колкото за Джоана, вярвайте, че тя първа ще одобри промяната; щом сме добри приятелки с нея, има ли значение за коя от двете ще се ожените? Никакво значение няма!
— Мадам — каза Дик, — аз ще отида в манастир, ако благоволите да ми заповядате, но да се оженя на тоя свят за друга жена освен за Джоана Седли — това няма да сторя нито по принуда от мъж, нито за угода на жена. Простете за откровеността, но със смела девойка един нещастен мъж трябва да бъде още по- смел.
— Дик — каза тя, — мило момче, трябва да ме целунете за тия думи. Не бойте се, ще ме целунете заради Джоана, а когато се видим, аз ще й предам целувката ви, като кажа, че съм я откраднала. Що се отнася до дълга ви към мене, мили наивнико, струва ми се, че вие не бяхте сам в тази голяма битка; и дори ако Йорк заеме престола, не вие сте го поставили там. Но вие, Дик, имате добро и честно сърце и ако бих била способна да завидя нещо на Джоана, бих й завидяла за вашата любов.
Глава VI
Нощ в гората: Дик и Джоана
През това време конете изядоха оскъдната си храна и си отдъхнаха от умората. Дик заповяда да изгасят огъня със сняг, а докато хората му се качваха пак уморено на седлата, сам той, припомняйки си малко късно, че в гората е необходима предпазливост, избра един висок дъб и се покатери пъргаво на върха му. Оттам видя цялата гора, огряна от луната и покрита със сняг. На югозапад тъмнееше обраслото с изтравниче възвишение, гдето се бяха изплашили с Джоана от злополучната среща с прокажения. На това място Дик зърна яркочервеникаво петно, голямо колкото глава на топлийка.
Той се укори за досегашното си нехайство. Ако това петно беше наистина — както изглеждаше — огън в лагера на сър Даниъл, Дик трябваше отдавна да го види и да тръгне нататък, а главно не трябваше в никакъв случай да пали огън и с това да издаде, че е наблизо. Сега вече не биваше да пропилява ни един ценен миг. По най-прекия път до възвишението, имаше около две мили, но този път минаваше през дълбок, стръмен дол, почти непроходим за конници; за да може да избърза, Дик сметна за благоразумно да изостави конете и да се опита да стигне пеша.
Оставиха десет души за охрана на конете, уговориха какви сигнали ще се дават в случай на нужда и Дик поведе останалите бойци; редом с него пристъпваше твърдо Алишиа Райзинхъм.
Освободени от тежките ризници и копия, войниците вървяха бодро по замръзналия сняг под разведряващото лунно сияние. Спуснаха се мълчаливо в пълен ред из дола, гдето една рекичка се промъкваше с тих ромон между снега и леда, а когато минаха дола и стигнаха на по-малко от половин миля до мястото, гдето Дик бе забелязал огъня, отрядът се спря да отдъхне преди нападението.
И най-лекият звук се долавяше отдалеко в пълното безмълвие на гората; Алишиа, която имаше остър слух, вдигна предупредително пръст, спря и се ослуша. Всички последваха примера й, но напрегнатият слух на Дик не чу нищо, освен ромона на полускованата от лед рекичка в дола зад тях и далечния лай на лисица в гората.
— И все пак сигурна съм, че чух звън на конска сбруя — пошепна Алишиа.
— Мадам — отвърна Дик, който се страхуваше от тази млада дама повече, отколкото от десет снажни бойци, — не казвам, че грешите, но този звън може да е и от единия, и от другия лагер.
— Не идваше оттам, а откъм запад — заяви тя.
— Да става, каквото ще — отвърна Дик. — И каквото е угодно богу. Няма какво да му мислим, а да се втурнем по-бързо да разберем какво става. Ставайте, другари… Достатъчно почивахме!
Колкото повече напредваха, толкова повече снегът бе отъпкан от конски копита; ясно беше, че приближават към лагер на значителен конен отряд. Най-после видяха, че между дърветата се извисява червеникав дим, от който излитаха светли искри.
Изпълнявайки заповедите на Дик, хората му се строиха и почнаха да се промъкват безшумно из гората, за да обкръжат неприятелския стан. Дик остави Алишиа зад един грамаден дъб и пропълзя направо към огъня.
Най-после през една пролука между дърветата можа да зърне целия лагер. Буен огън бе накладен сред една обрасла с изтравниче могилка, заградена от три страни с шубраци; той пращеше и мяташе алени езици; около него бяха насядали дванадесетина души, загърнати в топли наметала; но при все че снегът наоколо бе отъпкан, като че е минал цял полк, Дик не видя ни един кон. Той предположи с ужас, че са го надхитрили. В същото време забеляза един висок мъж със стоманен шлем, който грееше ръцете си на огъня, и позна, че това е неговият някогашен приятел и сегашен любезен враг Бенет Хач; а в лицето на други двама, седнали малко по-назад, позна — въпреки мъжките им дрехи — Джоана Седли и съпругата на сър Даниъл.
„Добре — помисли той, — взема ли си Джоана, няма защо да се упреквам, дори ако загубя конете.“
В това време от отсрещната страна се чу тихо подсвиркване, което значеше, че хората му са се съединили и лагерът е обкръжен отвред.
При това подсвиркване Бенет скочи, но още преди да грабне оръжието си, Дик го повика.
