От това място сър Даниъл бе свил малко наляво и след това бе тръпнал направо през високата гъста гора. Отрядът чу бе стеснил тук фронта си, за да може да мине между дърветата, затова следата по снега беше по-дълбока. Погледът я проследяваше, проточена тясна и права под безлистните дъбове, които извисяваха над нея възловатите си разклонения и величествения покров на своите клони; не се чуваше ни човек, ни звяр, ни чуруликане на червеношийка; само златистото зимно слънце прозираше зад преплетените сенки.
— Какво ще кажеш — обърна се Дик към един от войниците, — да продължим направо ли, или да ударим напреко към Тънстол?
— Сър Ричард — отговори войникът, — аз бих препускал подир отряда, докато хората му се разпръснат.
— Ти си прав без съмнение — отвърна Дик, но ние тръгнахме много набързо, както налагаха условията. Насам няма никакви къщи, гдето бихме могли да се приютим и нахраним, а докато съмне, ще прегладнеем и премръзнем. Какво ще кажете, момчета? Съгласни ли сте да потърпите за успеха на похода, или искате да се върнем в Холиуд, да ни нахрани майката-църква? Начинанието ни е малко несигурно, затова не принуждавам никого, но ако сте съгласни да ви водя, ще изберете първото.
Войниците отговориха почти едногласно, че ще последват сър Ричард, гдето пожелае.
Дик пришпори коня си и тръгна пак напред.
Снегът по пътеката беше много отъпкан, така че преследвачите се движеха много по-лесно от преследваните. Те препускаха в галоп, двеста копита удряха последователно втвърдения сняг, а звънът на оръжията и пръхтенето на конете кънтеше като боен ек под свода на безгласната гора.
Най-после широката следа на преследвания отряд излезе на друма откъм Холиуд, изгуби се на известно разстояние, а когато се появи пак малко по-нататък в неотъпкания сняг, Дик забеляза с изненада, че е по- тясна и не добре отъпкана. Ясно беше, че сър Даниъл се е възползувал от хубавия път и е разделил отряда си. Тъй като изгледите за успех бяха еднакви, по която и следа да тръгнеше, Дик продължи съвсем наслуки по първата следа, която го отведе след едночасова езда сред гората, отгдето повече от двадесет нови следи се пръскаха в най-различни посоки.
Дик дръпна отчаяно поводите. Краткият зимен ден беше към края си; слънцето — тъмночервено кълбо без никакво сияние — залязваше между безсилните клони; сянка покриваше снега на цяла миля; студът щипеше крайчеца на пръстите, а парата от дишането на конете се извисяваше като облак.
— Ех, надхитриха ни — призна Дик. — Да ударим най-после към Холиуд. Ако се съди по слънцето, дотам е по-близо, отколкото до Тънстол.
Те поеха наляво, като обърнаха гръб към червения щит на слънцето, и тръгнаха през равнината към манастира. Но условията бяха сега други; не можеха да препускат по пътека, отъпкана от враговете им към целта, за която водеше пътят, а трябваше да газят бавно из дълбокия сняг, да се спират постоянно, за да избират посоката, да затъват непрестанно в преспи. Слънцето ги изостави скоро, сиянието на залеза угасна и те започнаха най-сетне да се лутат из тъмнината под зъзнещите звезди.
Наистина луната щеше да озари след малко върха на хълмовете и те щяха да тръгнат пак напред. Но всяка стъпка, направена дотогава напосоки, можеше да ги отклони от пътя им. Не им оставаше нищо друго, освен да се разположат на стан и да чакат.
Поставиха часовои, разчистиха едно местенце от снега и след няколко несполучливи опита успяха да запалят огън. Войниците насядаха около това горско огнище, разделиха си кой какво носеше, шишенцето тръгна от ръка на ръка. Като избра най-хубавите късчета от оскъдната и проста храна, Дик ги занесе на племенницата на лорд Райзинхъм, седнала под едно дърво настрана от войниците.
Тя си бе постлала един кански чул, загърнала се бе с друг и гледаше огъня. Когато Дик и предложи да хапне, трепна като събудена от сън, после мълчаливо отказа.
— Мадам — каза Дик, — моля ви се, не ме наказвайте толкова жестоко. Не зная с какво съм ви оскърбил: отвлякох ви наистина, но сторих това насилие от приятелски чувства; изложих ви на тежкия нощен поход, но бързам, за да спася друга девойка, слаба и беззащитна като самата вас. Не наказвайте поне себе си, мадам; хапнете да се подкрепите, дори ако не сте гладна.
— Няма да взема нищо от ръце, които са убили моя роднина — отговори тя.
— Мадам — извика Дик, — кълна се в светия кръст, че и с пръст не съм го докоснал!
— Закълнете ми се, че е още жив — отвърна тя.
— Няма да си кривя душата пред вас — отговори Дик. — Състраданието ми повелява да ви огорча. Убеден съм, че е мъртъв.
— И вие искате да ям! — извика тя. — И станахте „сър“. Спечелили сте рицарско звание, като сте убили добрия ми роднина! Ако не бях едновременно глупачка и изменница, ако не бях ви спасила в дома на вашия враг, сега вие щяхте да сте мъртъв, а той — който струваше колкото десет души като вас — щеше да е жив.
— Аз изпълних само своя дълг, както и чичо ви изпълни своя — отговори Дик. — Ако е още жив — кълна се в небето, че желая да е жив! — той не би ме порицал, а похвалил.
— Сър Даниъл ми разказа всичко — отговори тя. — Видял ви на барикадата. Той каза, че цялата ви партия се е задържала само чрез вас; вие сте спечелили битката. Вие сте убили значи добрия лорд Райзинхъм: все едно, че сте го удушили. И искате да ям заедно с вас… без да сте измили ръцете си след убийството? Но сър Даниъл се закле да ви погуби. Той ще отмъсти за мене!
Нещастният Дик потъна в мрачен размисъл. Спомни си старият Арблестър и гласно изохка.
— Толкова виновен ли ме смятате? — каза той. — Вие, която ме защитихте… приятелката на Джоана…
— Какво търсехте в битката? — възрази тя. — Ви не сте от никоя партия, вие сте още момче… само плът и кръв, неръководени от разум! Защо се сражавахте? Само от желание да убивате, то се знае!
— Да — извика Дик, — и аз не зная защо. Но както вървят работите в английското кралство, всеки нещастен дворянин, ако не се сражава за едната партия, ще бъде заставен да се сражава за другата. Не може да остане настрана, неестествено ще бъде.
— Който няма собствено убеждение, не трябва да вади меч — отвърна младата лейди. — Щом се сражавате за когото попадне, вие сте просто убиец! Само целта облагородява войната, а вие нямате никаква цел и я опозорихте.
— Мадам — каза засраменият Дик, — аз разбирам донейде грешката си. Много прибързах, намесих се, преди да ми е дошло времето. Откраднах кораб — кълна ви се, че смятах да е за добро, — но само погубих по този начин няколко невинни, а заедно с това огорчих и разорих един клет старик, чийто вид днес ме прониза като нож. Намерението ми тази сутрин беше да спечеля чест и слава, за да се оженя, а виждате ли? Предизвиках смъртта на вашия скъп роднина, който бе добър към мене. И кой знае какво ли още съм сторил! Може би — уви! — съм помогнал на Йорк да заеме престола; а това може да е най-лошото дело и да донесе само зло на Англия. О, мадам, виждам греха си. Аз не съм подготвен за живота. От разкаяние и за да не направя някое по-голямо зло, щом свърши този поход, ще отида в манастир. Ще се откажа с клетва от Джоана и от военното дело. Ще стана монах и ще се моля всеки ден за душата на добрия ви роднина.
На Дик се стори, че младата лейди се засмя при това дълбоко самоунижение и разкаяние.
Когато вдигна глава, той видя, че тя го гледа при светлината на огъня някак особено, но не сърдито.
— Мадам — възкликна той, като мислеше, че тя не се е засмяла, а само така му се е сторило, и все пак допускайки от промененото и изражение, че е успял да я трогне, — нима това не ви стига? Аз се отказвам от всичко, за да поправя злото, което съм сторил, за да осигуря с молитвите си царство небесно на лорд Райзинхъм. И то в деня, когато спечелих рицарско звание и смятах, че съм най-щастливият млад благородник на тоя свят.
— О, момченце — каза тя, — добро момченце!
За най-голяма негова изненада тя изтри нежно сълзите от бузите му, после, отстъпвайки сякаш на някакъв внезапен порив, обгърна с ръце шията му, привлече го към себе си и го целуна. Простодушният Дик се смути съвсем.
— Хайде — каза весело тя, — вие сте военачалник, затова трябва да се храните. Защо не вечеряте?
— Скъпа мадам Райзинхъм — отговори Дик, — най-напред искам да нагостя пленницата си, пък и да си
