Нощта бе почти съвсем превалила, когато той излезе от скривалището си и здрав, и читав, ала посинял от студ и бой, и стигна пред вратата на „Козела и гайдата“. Както повеляваха наредбите, в това заведение нямаше ни огън, ни светлина, но Дик успя все пак да се добере пипнешком до студената стая за нощуване, промъкна се до най-близкия заспал, намери един край от одеялото, зави се с него и потъна скоро в дълбок сън.
Книга пета
Гърбушко
Глава I
Зовът на тръбата
На другата сутрин Дик стана още преди да съмне, промени дрехите си, въоръжи се пак като благородник и тръгна към горското скривалище на Лоулес. Спомняме си, че там бе оставил книжата от лорд Фоксхем, а за да успее да ги вземе и да се върне навреме за срещата с Глостърския херцог, трябваше да стане рано и да се движи колкото е възможно по-бързо.
Сега беше още по-студено; нямаше вятър, ала ноздрите лепнеха от сухия студ. Луната бе залязла, но безчет звезди все още светеха, а снегът ярко и весело блестеше. Човек не се нуждаеше от лампа, за да вижда пътя, нито би изпитал изкушение да се бави сред тихия, кънтящ простор.
Дик бе вече почти изминал поляната между Шорби и гората, и бе стигнал до подножието на могилката, на стотина ярда под кръста на Светата невеста, когато в тишината на тъмното прозвуча такъв остър, ясен, пронизителен тръбен звук, какъвто той не бе чувал досега. Прозвуча веднъж, след малко втори път, после се чу звън от оръжия.
Младият Шелтън се ослуша, измъкна меча си и затича нагоре по хълма.
След малко зърна кръста и бушуващия на пътя яростен бой. Нападателите бяха седем-осем души, а нападнатият беше сам; но този сам човек беше толкова подвижен и сръчен, така отчаяно нападаше и отблъскваше нападателите, така ловко се задържаше върху леда, щото още преди намесата на Дик бе успял да убие един, да рани друг и да задържи останалите.
Истинско чудо беше все пак, че продължава да се бори и всеки миг някоя случайност, някое леко подхлъзване или погрешен замах можеше да му струва живота.
— Дръжте се, сър! Идва ви помощ! — извика Ричард; после забравяйки, че е сам и възгласът му е малко неуместен, втурна се в тил на нападателите с вик: — Напред, стрелци! Напред!
Но и нападателите бяха храбри мъже, защото не отстъпиха ни педя при тази изненада, а само се обърнаха и се нахвърлиха с невероятна ярост срещу Дик. Четирима против един… Стоманата святкаше около него под звездния светлик; искри летяха на всички посоки; един от нападателите падна в разгара на боя — Дик не разбра как бе станало това; после някой го удари по главата и при все че стоманеният шлем под качулката го запази, той падна на едното си коляно, а мозъкът му се завъртя като крило на вятърна мелница.
В това време, вместо да се намеси в битката, човекът, комуто той бе дошъл на помощ, се отдръпна и затръби отново още по-настойчиво и гръмко със същата тръба, с която бе дал първата тревога. В следния миг враговете му се нахвърлиха върху него и той започна пак да напада и да отстъпва, да подскача, да сече, да коленичи, използувайки и сабята, и меча, и нозете, и ръцете си с все същата непоколебима смелост, трескава подвижност и бързина.
Оглушителният призив бе най-после чут. Отнякъде долетя глух тропот по снега и за щастие на Дик, който видя до гърлото си острието на няколко саби, от двете страни на гората се втурна безреден порой от въоръжени конници в железни брани, със спуснати наличници, всеки с насочено копие или вдигнат меч и с един пътник на седлото — стрелец или паж, който скачаше веднага и удвояваше броя на бойците.
Като видяха, че са обкръжени от по-многоброен противник, първоначалните нападатели захвърлиха оръжието си, без да продумат.
— Заловете ми тия хора! — извика тръбачът; когато изпълниха заповедта му, той се приближи към Дик и го погледна в лицето.
Оглеждайки го на свой ред, Дик откри с изненада, че човекът, проявил такава сила, умение и подвижност, беше не по-възрастен от него, малко недъгав младеж — с едно рамо по-високо от другото, с бледо, измъчено и изкривено лице30. Но очите му бяха ясни и смели.
— Сър — каза младежът, — вие дойдохте тъкмо навреме.
— Милорд — отговори Дик със смътно чувство, че се намира пред знатна личност, — вие владеете така удивително меча, та мисля, че и сам бихте се справили с тях. Но за мене бе щастие, че вашите хора не се забавиха повече.
— Как узнахте кой съм? — запита непознатият.
— И сега дори, милорд — отговори Дик, — не зная с кого разговарям.
— Така ли? — запита другият. — А все пак се хвърлихте главоломно в тази неравна битка.
— Видях, че сам човек се бори храбро против мнозина — отговори Дик, — и помислих, че ще е безчестие да не му помогна.
Странен присмех сви устните на младия благородник, когато отговори:
— Много хубави приказки. Но по-важно е — за Ланкастър ли сте, или за Йорк?
— Милорд, не крия, че съм решително за Йорк — отговори Дик.
— Кълна се в светата литургия, толкова по-добре за вас! — отговори другият и се обърна към един от своите хора.
— Да видим — продължи той със същия презрително жесток тон, — да видим сега заслужения край на тия господа. Обесете ги!
От нападателите бяха останали живи само петима. Няколко стрелци ги уловиха за ръцете, отведоха ги набързо до края на гората, изправиха всекиго под дърво с подходяща височина, направиха примки за въжетата, стрелците уловиха краищата им, покатериха се бързо и след по-малко от минута петимата мъже увиснаха, без никой да продума.
— А сега — извика недъгавият вожд — връщайте се по местата си и когато ви повикам пак, гледайте да се явите по-бързо!
— Милорд херцог — каза един от хората, — моля ви се, не оставите тук сам. Задръжте поне няколко копиеносци при себе си.
— Приятелю — каза херцогът, — аз се въздържах да не ви смъмря за закъснението. Не ме дразнете сега. Макар и гърбав, аз се уповавам на ръката си. Забавихте се, когато ви призовах с тръбата, а сега бързате със съветите си. Така е било всякога: последният в битка е пръв в приказки. Нека бъде обратното.
И той ги отпрати с движение, нелишено от сурово благородство.
Пехотинците скочиха пак на седлата зад конниците, целият отряд потегли бавно и изчезна в двадесет различни посоки из гората.
Почнало бе вече да се развиделява; звездите гаснеха една след друга. Първият блед лъч на зората освети лицата на двамата младежи, които се погледнаха отново.
— Ето — каза херцогът, — вие току-що видяхте моето отмъщение, което е остро и бързо като меча ми. Но за нищо на света не бих искал да ме сметнете неблагодарен. Вие ми дойдохте на помощ с ценен меч и още по-ценна смелост и затова — ако не ви отблъсва моят недъг — елате да ви прегърна!
При тия думи младият вожд протегна ръце за прегръдка.
В най-скритите кътчета на душата си Дик вече се ужасяваше и почти ненавиждаше човека, когото бе спасил, но поканата бе изразена по такъв начин, че би било само неучтиво, а просто жестоко да я отклони или дори да се поколебае, затова той побърза да я приеме.
— А сега, милорд херцог — каза той, когато се освободи от прегръдката му, — правилно ли се досещам? Вие сте милорд Глостърския херцог, нали?
— Да, аз съм Ричард Глостърски31 — отговори херцогът. — А вие как се казвате?
Дик каза името си и подаде пръстена и печата на лорд Фоксхем; херцогът веднага го позна.
