прографти на тежкото машиностроене, особено като се има предвид, че в този шкаф се намираше един от най-мощните компютри на земята — пет кубически сантиметра от лостовата логика на отдел „Поръчки“. Консумираше около сто хиляди вата мощност, които пристигаха по свръхпроводимата част на Захранването. Мощността трябваше да се разпредели, защото иначе компютърът щеше направо да се превърне в пепел, както и по-голямата част от сградата. Освобождаването от тази енергия се бе оказало много по-трудна задача за инженерите, отколкото изработването на самата лостова логика. В последния протокол на Захранването беше вписано подходящо решение на този проблем: всяко устройство можеше да тегли от Захранването лед — по една микроскопична бучица наведнъж, и да отделя топла вода.
Хакуърт постави купа документи в подаващия поднос върху шкафа и каза на машината да компилира Рънсибъл. Чу се шумолене като от прелистване на картонени листа, защото четящото устройство грабваше всяка страница за крайчето и моментално извличаше съдържанието й. Гъвкавият маркуч на Захранването, който минаваше между стената и задната част на шкафа, се опъваше и извиваше неистово, докато компютърът засмукваше огромно количество свръхзвуков лед и изстрелваше обратно топла вода. В подноса за готовата прографция се появи един нов лист.
В горната част на документа пишеше:
„РЪНСИБЪЛ. ВЕРСИЯ 1,0 —
КОМПИЛИРАНА СПЕЦИФИКАЦИЯ.“
Единственото друго нещо върху документа беше снимка на окончателния прографт, красиво изтипосан в псевдо-гравирания стил на сигнатурата на Хакуърт. Изглеждаше досущ като книга.
Докато слизаше по огромното извито стълбище в най-голямото и централно от преддверията на отдел „Поръчки“, Хакуърт обмисляше приближаващото си престъпление. Вече бе напълно невъзможно да се върне назад. Разтърси го мисълта, че той несъзнателно е взел решението преди много месеци, но не си бе дал сметка за това.
Въпреки че „Поръчки“ беше по-скоро проектантски, отколкото производствен отдел, той си имаше свои собствени синтетични компилатори, включително два доста големички — в рамките на около сто кубични метра. Хакуърт си бе заслужил един много по-скромен настолен модел — в рамките на една десета от кубичния метър. Използването на компилаторите трябваше да се отбелязва в дневника за работата на машината, поради което той най-напред въведе своите данни и тези на проекта. Едва след това машината прие крайчето на документа. Хакуърт нареди на синтетичния компилатор да започне работа незабавно, след което погледна през една прозрачна стена от монолитен диамант към евтактичната околна среда.
Вселената представляваше безразборна бъркотия, в която единствените интересни неща бяха организираните аномалии. Веднъж Хакуърт бе извел семейството си на разходка с лодка по езерото в парка. Краищата на жълтите весла образуваха силни водовъртежи и Фиона, която бе научила законите на физиката с много експерименти в разливането на напитките и къпането във ваната, потърси обяснение за дупките във водата. Наведе се над ръба на лодката, докато Гуендолин я държеше за подгъва на роклята, и започна да опипва водовъртежите с ръка в опитите си да ги разбере. Останалата част от езерото — просто вода без някаква особена форма на ред — не представляваше никакъв интерес.
Ние пренебрегваме чернотата на космоса и насочваме вниманието си към звездите, особено ако имат някаква привидна подреденост, например да образуват съзвездия. „Обичаен като въздуха“ нямаше кой знае какъв смисъл, но Хакуърт знаеше, че всяка глътка въздух, която Фиона поемаше, докато спеше в легълцето си нощем като едно сребристо сияние на лунната светлина, се използваше от телцето й, за да произвежда кожата, косата, костите. Въздухът се превръщаше във Фиона и заслужаваше — а не изискваше — да бъде обичан. Подреждането на материята беше единственото усилие на Живота, независимо дали ставаше въпрос за безразборна поредица от самовъзпроизвеждащи се молекули в праисторическия океан, английска парна фабрика, превръщаща нишките в платове, или спящата в леглото си Фиона, която превръщаше въздуха във Фиона.
Един лист хартия имаше дебелина сто хиляди нанометра; в това пространство можеха да се поберат една трета от милиона атоми. Хартията с изкуствен интелект се състоеше от мрежа безкрайно малки компютърчета, притиснати между медиатрони. Медиатронът беше нещо, което променяше цвета си от едно място на друго; два от тях заемаха около две трети от дебелината на листа хартия, като оставяха вътрешно пространство, в което се побираха структури с ширината на сто хиляди атома.
Светлината и въздухът можеха съвсем лесно да проникнат толкова навътре, поради което отделните произведения се съхраняваха във вътрешността на вакуоли — черупки от абсолютно чист въглерод, покрити с отразяващ алуминиев слой, за да не избухват вкупом, винаги когато върху страницата попадаше слънчева светлина. По този начин вътрешността на молекулите чист въглерод представляваше нещо като евтактична среда. Тъкмо в нея се подвизаваше лостовата логика, с помощта на която хартията започваше да притежава изкуствен интелект. Всеки от тези сферични компютри беше свързан с четирите си съседни — изток, запад, север, юг — посредством сноп от гъвкави лостове, които минаваха през еластична, изолирана тръба от чист въглерод. По този начин листът като цяло представляваше паралелов компютър, състоящ се от около един милиард отделни процесори. Отделните процесори не бяха задължително особено бързи или интелигентни и освен това така се влияеха от природните стихии, че обикновено работеше съвсем малка част от тях, но дори при тези ограничения хартията с изкуствен интелект освен всичко друго беше и много мощен компютър на графичен режим.
И въпреки това — размишляваше Хакуърт — нямаше нищо за Рънсибъл, чиито страници бяха по-плътни и по-гъсто изписани с изчислителна техника, като всеки лист се сгъваше четири пъти, за да оформи сигнатура от шестнайсет страници. Трийсет и две сигнатури бяха свързани помежду си чрез гръбнака, който освен че не позволяваше на книгата да се разпадне, функционираше и като огромна разпределителна система и база данни.
Беше направена така, че да е силна, но въпреки това тепърва трябваше да се роди в евтактична утроба — вакуумно отделение от монолитен диамант, в което бе разположен синтетичен компилатор. Диамантът беше обработен с нещо, което позволяваше само на червената светлина да преминава през него; типичната инженерна практика избягваше всякакви молекулни връзки, които бяха достатъчно слаби, че да могат да бъдат разрушени от тези мързеливи червени фотони, недобрали се до видимата част на спектъра. По този начин израстването на прототипа ти можеше да се види през прозореца — една добра окончателна предпазна мярка. Ако в кода ти имаше нещо нередно или пък проектът ти станеше твърде обемен и по този начин създадеше опасност от разбиване на стените на помещението, човек винаги можеше да спре изпълнението му посредством забележително изостаналата технология на прекъсването на Захранването.
Хакуърт не се притесняваше, но въпреки това наблюдаваше първите етапи от разгръщането на проекта, просто защото това винаги беше много интересно. В началото се виждаше само празното помещение — диамантено полукълбо, проблясващо с едва доловими червеникави отблясъци. В центъра на плочата върху пода се забелязваше оголеното напречно сечение на едно осемсантиметрово Захранване — водеща вакуумна тръба, заобиколена от цяла група по-малки тръби, всяка от които представляваше сноп от микроскопични конвейерни пояси, по които се придвижваха наномеханични тухлички — отделни атоми или цели групи от атоми, свързани помежду си в удобни модули.
Синтетичният компилатор беше машина, която се намираше в края на Захранването и по командите на определена програма измъкваше от конвейерите молекулите една по една, след което ги сглобяваше в по- сложни структури.
Хакуърт беше програмистът. Рънсибъл бе програмата. Състоеше се от определен брой подпрограми, всяка от които се бе намирала на отделен лист хартия допреди минута, когато невероятно мощният компютър в офиса на Хакуърт ги беше обединил в една-единствена завършена програма, написана на език, който синтетичният компилатор можеше да чете.
В крайната точка на Захранването се образува прозрачна мъглица — нещо като плесен върху презряла ягода. Мъглицата се сгъсти и взе да заема по-преднамерена форма — просто някои части заставаха по-горе от други. Започна да се разпространява по пода все по-надалеч от тръбата на Захранването, докато запълни нещо определено — сектор от окръжност с радиус от около десетина сантиметра. Хакуърт продължи да гледа, докато не се увери, че вече вижда как от този сектор тръгва да се оформя крайчецът на книгата.
