кодовото име на илюстрирания буквар. Котън нямаше никаква представа какво е Рънсибъл, но знаеше, че му трябва относително дълготрайно енергийно захранване.
— Да.
— Модификациите, които поръчахте, са готови. Пуснах им тестовете, които препоръчахте, както и още няколко, за които се сетих — всички са отбелязани тук. — Котън стисна тежката дръжка от нещо като месинг на чекмеджето на бюрото си и остана така за част от секундата, докато заработи инсталираната програма за разпознаване на отпечатъци. Чекмеджето се отключи и Котън го отвори, при което се показа един безкраен асортимент под формата на бъркотията в канцеларско чекмедже, включително и няколко листа хартия — някои от тях бяха празни, други — напечатани, на трети Котън си беше драскал нещо, но на един от тях имаше една-единствена дума — Рънсибъл, — изписана с подредения чиновнически почерк на Котън. Котън измъкна точно този лист и му заговори: — Деметрий Джеймс Котън прехвърля всички привилегии на господин Хакуърт.
— Джон Пърсивал Хакуърт приема — каза Хакуърт, като взе листа от ръцете на Котън. — Благодаря ви, господин Котън.
— За мен е удоволствие, сър.
— Заглавна страница — обърна се Хакуърт към листа хартия, при което върху него се появиха картинки и думи. Картинките мърдаха — представляваха схема на цикъла на една машинно-честотна система.
— Ако не е много нахално от моя страна да ви попитам — обади се Котън, — но скоро ли смятате да компилирате Рънсибъл?
— Най-вероятно още днес — отвърна Хакуърт.
— Моля ви, не се притеснявайте, ако трябва да ме осведомите дори за някои малки проблеми — продължи Котън, но само за да спази етикета.
— Благодаря ти, Деметрий — рече Хакуърт. — Размер писмо — обърна се той към листа, който се сгъна на три равни части. Хакуърт го постави във вътрешния джоб на сакото си и излезе от зала „Мъркъл“.
Винаги, когато дрехите на Нел й ставаха прекалено малки, Харв ги хвърляше в кофата за разграждане, след което караше синтетичния компилатор да й направи нови. Понякога, ако Текила вземаше решение да заведе Нел на място, където щяха да се срещнат с други майки и щерки, тя използваше компилатора, за да й поръча специална рокличка с дантела и панделки, за да видят другите майки колко е специална Нел и колко много я обича Текила. Децата се събираха пред медиатрона и гледаха някой пасив, докато майките седяха някъде наблизо и си говореха или също наблюдаваха медиатрона. Нел много обичаше да ги слуша, особено когато Текила вземаше думата, макар и да не разбираше всичко.
Знаеше, и то защото Текила много често го повтаряше, че когато забременяла с Нел, тя била използвала нещо, което се наричало „машина на свободата“ — едно червейче, което живеело в утробата ти, хващало яйца и ги ядяло. Викторианците не вярвали в тях, но човек можел да ги купи от китайците и индустаните, които естествено, нямали никакви скрупули. Човек така и не разбирал кога са се изхабили дотам, че да не могат повече да си вършат работата, поради което Текила се сдобила с Нел. Една от жените каза веднъж, че човек можел да си намери специална „машина на свободата“, която влизала в утробата и изяждала целия зародиш. Нел не знаеше какво е зародиш, но всички жени очевидно знаеха и бяха на мнение, че само китайците и индустанците могат да стигнат до такава идея. Текила бе отвърнала, че знае всичко за тази машина, но не искала да използва такава, защото се страхувала, че може да е прекалено обемна.
Понякога Текила носеше от работата си парчета истински плат, защото — както каза тя — богатите викторианци, за които работела, това нямало да ги ощети кой знае колко. Тя никога не позволяваше на Нел да си играе с тях, поради което момиченцето така и не разбра разликата между истинския плат и този, който излизаше от синтетичния компилатор.
Веднъж Харв намери едно такова парче. Земята под аренда, където живееха те, си имаше свой собствен плаж. Харв обичаше да ходи там с приятелите си, за да търсят неща, които бяха стигнали по вода от Шанхай или пък виките в анклава Нова Атлантида бяха изхвърлили в тоалетните си. Онова, което в действителност търсеха, бяха парчета от разтеглив, хлъзгав нанобар. Понякога нанобарът беше под формата на презервативи, понякога пък пристигаше на по-големи парчета, които се използваха за опаковане на нещата с цел да бъдат предпазени от набезите на разни червеи. Така или иначе обаче, той можеше да се събира и продава на определени хора, които знаеха как да го почистват и да снажда парчетата така, че от полученото да се правят предпазни костюми или други артикули.
Харв беше напъхал безмълвно парчето плат в обувката си, след което бе закуцукал към къщи, без да казва нито дума на никого. Докато спеше в леглото си нея нощ, Нел засънува някакви неясни кошмари и по едно време се събуди, при което видя в стаята едно синьо чудовище: Харв се бе сврял под одеялото си с едно фенерче и правеше нещо. Тя се измъкна от леглото си много внимателно, за да не разбуди Динозавър, Патето, Питър и Пурпур, завря главата си под одеялото и откри там Харв, който бе захапал малката светлинка в уста и правеше нещо с две клечки за зъби.
— Харв — каза тя, — с някое червейче ли се занимаваш?
— Не, глупаче — той беше снижил гласа си, а освен това трябваше да заваля думите, заради фенерчето с форма на копче. — Червеите са много по-малки. Ела, виж!
Нел пропълзя малко по-напред, теглена колкото от топлината и усещането за сигурност, толкова и от любопитството си, при което видя някакво неравно и мърляво кафяво нещо, няколко сантиметра по ширината и дължината си, с наръфани краища, което лежеше върху глезените на Харв.
— Какво е това?
— Магическо е. Гледай сега — отвърна брат й. И като посегна към него с клечката за зъби, той накара нещо да се разхлаби.
— От него излиза някаква нишка! — възкликна Нел.
— Ш-ш-т! — Харв хвана края на нишката с нокът и дръпна. Иначе изглеждаше много късичка, но докато той дърпаше, тя ставаше все по-дълга, разръфаният край на плата се набръчка толкова бързо, че те не можаха да видят какво точно се случва, след което нишката се освободи напълно. Момчето я вдигна за подробен оглед, а после я пусна да падне върху цял куп подобни на нея.
— Колко такива си има? — попита Нел.
— Нел — обърна се към нея Харв, така че светлината да попадне върху нейното лице, при което звуците излизаха от устата му като нещо мистериозно, — нещо не си разбрала. Работата не е там, че в нещото има нишки — то
— А червейчетата ли са го направили? — попита Нел.
— Начинът, по който е направено… е толкова… дигитален, всяка нишка минава под и над другите, а те от своя страна също минават под и над другите… — Той спря за момент, защото мозъкът му се бе пренатоварил от нечовешката дързост на нещото, от опитите да се обърне към някои поне от моделите за обяснение. — Сигурно са го направили червейчетата, Нел, никой друг не би могъл.
Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.
