вдигнали ръце по посока на светлината. Дечицата в долния десен ъгъл пък служеха като баланс на ангелоподобното множество от левия ъгъл; това бяха духовете на неродените, които тепърва щяха да извличат ползите от работата на инженера, макар че те без съмнение нямаха никакво търпение да се родят колкото може по-скоро. Бяха изтипосани на фона на луминесцентна, развята завеса, която много приличаше на зората, но всъщност представляваше продължение от разветите поли на Виктория II, възкачила се на престола си точно над тях.
— Извинете ме, господин Котън — каза Хакуърт, сякаш говореше единствено на себе си. Навремето той бе работил тук в продължение на няколко години и знаеше добре етикета. Стотина дизайнери седяха в залата, подредени в съвсем правилни редици. Главите на всички бяха обгърнати от феноменоскопи. Единствените хора, които усещаха присъствието на Хакуърт в залата, бяха надзираващият инженер Дюриг, неговите лейтенанти Чу, Деградо и Бейерли, както и няколко водочерпци и куриери, които стояха изпънати като струни по местата си, равномерно разпръснати из цялата зала. Беше израз на лошо възпитание да стреснеш инженерите, поради което трябваше да ги приближиш шумно и да ги заговориш внимателно.
— Добро утро, господин Хакуърт — отвърна Котън.
— Добро утро, Деметрий. Не, се притеснявай.
— Само след минутка ще ви обърна внимание, сър.
Котън беше левичар. Лявата му ръка беше в черна ръкавица. През нея минаваше цяла мрежа от мънички твърди елементи, двигателчета, позиционни сензори и тактилни стимулатори. Сензорите следяха промените в положението на ръката му, колко е наклонена всяка става на всяко кокалче и така нататък. Останалата част от оборудването му позволяваше да има усещането, че докосва истински предмети.
Движението на ръкавицата беше ограничено до една неправилна полусферична област с радиус от около един аршин; докато лакътят му почиваше върху или в близост до удобната еластомерна останала част, ръката му бе свободна. Ръкавицата беше свързана с мрежа от безкрайно малки жички, които излизаха от предачни машини, разпръснати безразборно около работното място. Предачните машини действаха като задвижвани от мотор бобини, които отнемаха провисването на жичките и от време на време подръпваха ръкавицата в една или друга посока, за да симулират външни сили. Всъщност те не бяха двигатели, а направо малки фабрики, които произвеждаха жички при необходимост, а когато трябваше да се отнеме провисването или някоя жичка да бъде опъната, те я засмукваха обратно и я смилаха. Всяка жичка бе увита в хлабав набръчкан като акордеон ръкав с диаметър от около два милиметра, който имаше предпазна функция, за да не могат посетителите да си пъхат вътре ръцете и да си нарязват пръстите на невидимите жички.
Котън работеше върху някаква много детайлна композиция, която по всяка вероятност се състоеше от няколко стотици хиляди атома. Хакуърт можеше да види това, защото всяко работно място беше снабдено с по един медиатрон, който осигуряваше двуизмерна картина на онова, което виждаше потребителят. По този начин надзорниците лесно можеха да се разхождат нагоре-надолу по пътечките между работните места и с един поглед да разбират какво точно прави съответният служител в момента.
Композициите, върху които работеха хората в тази зала, изглеждаха на Хакуърт доста обемисти, макар че той самият се бе занимавал с това в продължение на няколко години. Работещите в залата „Мъркъл“ създаваха стоки за широко потребление, които общо взето не изискваха кой знае какви умения. Хората работеха в пълна симбиоза с големи софтуерни продукти, които извършваха автоматизираните операции в производствения процес. Така много бързо се създаваха продуктите, което беше от съществена важност, когато трябваше да се следва капризния и чувствителен потребителски пазар. Системите, които бяха проектирани по този начин обаче, станаха в крайна сметка много големи. Една автоматизирана система за дизайн винаги можеше да накара нещо да проработи, като му присъедини още няколко атома.
Всеки инженер в тази зала, който създаваше дизайна на нанотехнологичните тостери и сешоари, си мечтаеше да е на работното място на Хакуърт в отдел „Поръчки“, където дори само изискаността си струваше и където не се хвърляше нито един атом на вятъра, а всяка система бе конструирана за специфичната задача. Подобна работа изискваше интуиция и творческа нагласа — качества, които нито изобилстваха, нито пък бяха поощрявани тук — в залата „Мъркъл“. От време на време обаче, докато играеха голф, бяха в кариоке бар или пушеха пури, Дюриг или някой от другите надзорници споменаваха името на някой младок, който бил многообещаващ.
Тъй като лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу плащаше за настоящия проект на Хакуърт — „Илюстриран буквар на младата дама“ — цената нямаше никакво значение. Графът нямаше да позволи никакви извинения по болест или минаване по краткия път, така че всичко бе толкова прецизно, колкото можеше да го направи отдел „Поръчки“, и всеки атом беше оправдан.
Макар и при това положение, нямаше нищо особено интересно в енергийното захранване, което се създаваше за „Буквара“ — то се състоеше от същите батерии като тези, които се използваха за пускането в действие на всичко — от играчки до въздушни кораби. Поради което Хакуърт бе предал тази част от работата в ръцете на Котън, просто за да види дали уменията му са добри.
Облечената в ръкавица ръка на Котън потрепна и се завря с точността на конска муха в центъра на черната мрежа. На екрана на медиатрона, прикачен към работното му място, Хакуърт видя, че Котън е хванал някаква подчаст със средни размери (по стандартите на залата „Мъркъл“), която по всяка вероятност принадлежеше към по-голяма нанотехнологична система.
Стандартната оцветена схема, която се използваше при тези феноменоскопи, даваше въглеродните атоми в зелено, сярата — в жълто, кислорода — в червено, а водорода — в синьо. Композицията на Котън — поне отдалеч — изглеждаше предимно тюркразеносиня, защото се състоеше най-вече от въглерод и водород, а и защото Хакуърт наблюдаваше отдалеч и хилядите единични атоми се сливаха. Беше някаква решетка от дълги, прави, но доста дебели пръчки, поставени една през друга под прав ъгъл. Хакуърт разпозна в композицията логическа система от пръчки — механичен компютър.
Котън се опитваше да я съедини с някаква по-голяма част. От това Хакуърт заключи, че процесът за автоматично сглобяване (което Котън трябва да беше пробвал най-напред) не е свършил работа и сега той се опитва да насочи съответната част на ръка. По този начин нещата нямаше да се оправят, но телепатичната обратна връзка, която стигаше до ръката му посредством жичките, щеше да му даде идея за това съответните издадени части на кой вдлъбнатини пасват или не пасват. В това се състоеше интуитивният подход към тази работа — практика, която беше свирепо отхвърляна от преподавателите в Кралския нанотехнологичен институт, но която бе много популярна сред непослушните и хитри колеги на Хакуърт.
— Аха — каза накрая Котън, — разбрах защо не става.
Ръката му се отпусна. На медиатрона се виждаше как подчастта се отдалечава от основната композиция под въздействието на собствения си момент на въртене, след това забави ход, спря и започна да се приближава отново към нея, теглена от слабите сили на ван дер Ваалс. Дясната ръка на Котън бе положена върху малка кутия; той натисна един клавиш, който спря симулацията, след което — това особено се хареса на Хакуърт — работи по клавишите известно време, за да вкара някаква документация. Междувременно сваляше от лявата си ръка ръкавицата, за да махне с нея устройството на главата си; ремъците и подплънките бяха оставили малки вдлъбнатинки по прическата му.
— Това да не е гримът с изкуствен интелект? — попита Хакуърт като кимна към екрана.
— Дори следващата крачка — отвърна Котън. — С дистанционно управление.
— Как се управлява? С УИРГ ли? — попита Хакуърт. Имаше предвид Универсален интерфейс за разпознаване на гласа.
— Да, сър, само че това е малко по-специална разновидност на УИРГ — отговори Котън. А после продължи по-тихо: — Носи се слух, че обмисляли някакъв грим с панорецептори за кожно-галванична реакция, пулса, дишането и т.н., за да може да реагира на емоционалното състояние на потребителя му. Този така да се каже повърхностен козметичен въпрос прикриваше едно подводно течение, което ги завлече в дълбоки и турбулентни философски води…
— Какви? Философия на грима ли?
— Помислете си само, господин Хакуърт, каква е функцията на грима: дали трябва да отговаря на емоционалното състояние на човека или точно, обратното — да не отговаря?
— Тия води мен вече са ме залели — призна си Хакуърт.
— Сигурно ви интересува какво е енергийното захранване на Рънсибъл — каза Котън, като използва
