— Честито, Бъд, пак си станал баща — поздрави го съдия Фенг. — Като съдя по реакцията ти, май си доста изненадан. Очевидно е, че връзката ти с тази жена е доста крехка, поради което ми се струва, че няма никакви смекчаващи вината обстоятелства, които трябва да взема предвид при определяне на присъдата. При това състояние на нещата ще те помоля да напуснеш залата през ей оная врата в дъното — и съдията посочи една врата в ъгъла на съдебната зала, — след което ще слезеш по стълбите до долу. Тръгни си през изхода и прекоси улицата. Отсреща ще намериш един кей, на брега на реката. Като стигнеш до червената зона на кея, остани така и чакай следващи нареждания.
Отначало Бъд тръгна много неохотно, но съдия Фенг направи нетърпелив жест, така че на Бъд му се наложи в крайна сметка да излезе през вратата, да слезе по стълбите, да излезе на Бънд — улицата, която беше успоредна на брега на река Хуанг Пу и по цялото продължение на която имаше сгради в старо- европейски стил. Един тунел за пешеходци го отведе до самия бряг, по който пъплеха във всички посоки множество китайци, както и безкраки отрепки, които пълзяха насам-натам. Няколко китайци на средна възраст си бяха пуснали по музикалните системи древна мелодия и танцуваха с бални стъпки. Във всеки друг момент от живота на Бъд този тип музика и танци щяха да му се сторят обидно старомодни и странни, но точно сега от гледката на някак топчестите, улегнали на вид хора, които се въртяха нежно в прегръдките си, му стана тъжно.
Най-накрая намери указания кей. Когато тръгна по него, трябваше да си пробива пътя с лакти през тълпата от скитници, които носеха дълъг вързоп, увит в парцали, и се опитваха да минат преди него по кея. Оттук гледката беше приятна: старите сгради по Бънд зад него, главозамайващият неон на икономическата зона Пудонг, който гореше на отсрещния бряг и служеше като екран на големия трафик по реката — предимно дълги редици от ниски шлепове.
Кеят така и не ставаше червен, докато Бъд не стигна до самия му край, където започна да се спуска стръмно към реката. Беше покрит с някакво грапаво вещество, с помощта на което краката му не се плъзгаха по наклона. Той се извърна, за да погледне към съдебната сграда с купола, като търсеше прозорец, зад който да види лицето на съдия Фенг или на някой от телохранителите му. Тълпата китайци го следваше надолу по склона с дългия вързоп в ръце — той беше украсен с цели гирлянди от цветя и Бъд си даде сметка, че това по всяка вероятност е трупът на някой член от семейството. Беше чувал и преди за тези кейове; викаха им погребалните кейове.
В кръвта му експлодираха няколко десетки от микроскопичните заряди, известни под името „формички за сладки“.
Нел беше станала прекалено висока за детското си креватче, поради което Харв — по-голямото от нея братче — каза, че ще се опита да й намери ново. Заяви категорично, че е достатъчно голям, за да може да се справи с това. Нел го последва в кухнята, в която се намираха няколко много важни големи кутии с ясно очертани врати. Някои от тях бяха топли, други — студени, някои си имаха прозорчета, други издаваха разни шумове. Нел често бе виждала как Харв, Текила или някой от любовниците на Текила вадят от тях храна в една или друга степен на приготвеност.
Една от кутиите се наричаше синтетичен компилатор. Беше вграден в стената над бар плота. Нел си придърпа един стол и се покатери върху него, за да гледа как Харв борави с компилатора. Предната му част представляваше един медиатрон, което означаваше всичко с шаващи по него картинки, или излизащи от него звуци, или и двете заедно. Докато Харв го натискаше тук-там с пръст и му говореше някакви неща, по компилатора танцуваха мънички картинки. Напомняше й за интерактивите, с които си играеше на големия медиатрон във всекидневната, когато не го използваше някой по-голям човек.
— Какво е това? — попита Нел.
— Медиаглифи — отвърна хладно Харв. — Някой ден и ти ще се научиш да четеш.
Нел вече можеше да разчита някои от тях.
— Червено или синьо? — попита Харв великодушно.
— Червено.
Харв натисна машината особено силно, при което се появи нов медиаглиф — бял кръг с тънък зелен сектор в горната част. Секторът започна да става все по-широк и по-широк. От компилатора излезе слаб звук, който означаваше, че човек трябва да почака. Харв отиде до хладилника, за да вземе по една кутия със сок за себе си и Нел. После погледна компилатора с презрение.
— Толкова е бавен, просто не мога да повярвам — каза.
— Защо?
— Защото имаме евтино Захранване, само по няколко грама на секунда. Да се разплачеш направо.
— А защо имаме евтино Захранване?
— Защото и къщата ни е евтина.
— А тя защо е евтина?
— Ами, защото само това можем да си позволим с нашите приходи — отвърна Харв. — Мама трябва да се конкурира с всякакви китайци и тем подобни, които нямат никакво себеуважение и са готови да работят за нищо. И заради това и мама трябва да работи почти за нищо. — Той погледна синтетичния компилатор отново и поклати глава. — Много тъжно. В Цирка на бълхите си имат ей толкова голям компилатор — хвана двете си ръце и направи максимално голям кръг с тях. — А този сигурно е голям колкото кутрето ти.
Харв се отдалечи от компилатора, сякаш не можеше да понася присъствието му в стаята, засмука усилено от кутията си със сок и отиде във всекидневната, за да влезе в един интерактив. Нел просто продължи да гледа как зеленият сектор става все по-голям и по-голям, докато запълни половината кръг, след което картинката започна да изглежда като зелен кръг с бял сектор, който става все по-малък и по- малък. Най-накрая звукът рязко спря, точно в момента, в който белият сектор изчезна напълно.
— Готово! — извика тя.
Брат й натисна паузата на интерактива си, замъкна се в кухнята и докосна един медиаглиф, който представляваше движещият се образ на отваряща се врата. Контейнерът започна да съска като луд. Харв погледна изплашеното личице на сестра си и й разроши косата; тя не можа да се защити, защото беше запушила ушите си с ръце.
— Трябва да запълни вакуума — обясни той.
Звукът спря и вратата се отвори. В компилатора се виждаше новият червен дюшек на Нел, прилежно сгънат.
— Дай си ми го! Дай си ми го! — закрещя тя, вбесена, че Харв го пипа. Известно време Харв си поигра с нея на „вземи го, ако можеш“, след което й го даде. Нел побягна към стаята, в която спяха двамата с Харв, и трясна вратата с всичка сила. Динозавър, Патето, Питър и Пурпур я чакаха там. — Донесох ново легло за нас — съобщи им тя. Грабна старото си детско дюшече и го хвърли на топка в единия ъгъл на стаята, след което разгъна прилежно новия на пода. Беше отчайващо тънък, повече приличаше на одеяло, отколкото на дюшек. След като го разгъна на пода обаче, от него долетя съскащ звук — не много силен — също като звукът, който издаваше брат й, когато спеше през нощта. С вдишването дюшекът започна да става все по- дебел, докато накрая си приличаше вече на съвсем истински. Тя събра Динозавър, Патето, Питър и Пурпур в ръцете си, след което, за да се увери напълно, направи няколкостотин подскока върху дюшека.
— Харесва ли ти? — попита я Харв. Беше отворил вратата.
— Не! Махай се! — запищя Нел.
— Нел, тази стая е и моя — каза и Харв. — Трябва да разградим старото ти легло.
Малко по-късно Харв излезе с приятелчетата си и Нел остана известно време сама вкъщи. Тя беше решила, че и децата й имат нужда от нови дюшеци. Домъкна стола до бар плота, покатери се отгоре му, за да стигне точно пред синтетичния компилатор, и се опита да разчете медиаглифите. Имаше много, които тя въобще не можеше да разчете. Но си спомни, че Текила просто говореше на машината, когато не можеше да разчете нещо, и тя се опита да направи същото.
— Моля, покажете разрешението от възрастен — не спираше да повтаря компилаторът.
