На брега имало една малка лодка, която бащата на Нел бил използвал навремето, за да обикаля острова. Нел се покатерила вътре с нощните си приятелчета и започнала да гребе.
Гребала много часове наред, докато ръцете и гърбът й я заболели непоносимо. Слънцето се скрило на запад, небето потъмняло и вече било много трудно да се различи гарванът на фона на пълния мрак. За голямо нейно облекчение обаче нейните приятелчета се съживили, както ставало винаги в полунощ. На лодката имало предостатъчно място за принцеса Нел, Пурпур, Питър и Патето, но Динозавър бил толкова голям, че за малко да я обърне; трябвало да седне на кърмата и да гребе, докато останалите седели в задната част и се опитвали да го уравновесяват.
Със силното гребане на Динозавър се придвижвали много по-бързо; рано призори обаче ги връхлетяла буря и много скоро вълните се издигали високо над главите им, дори и над главата на Динозавър, а дъждът бил толкова пороен, че Пурпур и принцеса Нел трябвало да изхвърлят водата от лодката, като използвали шлема на Динозавър за кофа. Динозавър изхвърлил цялото си бойно снаряжение, за да намали товара, но скоро станало съвсем ясно, че това не е достатъчно.
— Тогава ще изпълня воинския си дълг — рекъл той. — Ползата от мен свърши, принцесо. Отсега нататък ще трябва да се вслушваш в съветите на другите си нощни приятелчета и да използваш наученото от мен, само когато нищо друго не върши работа. — И той се гмурнал във водата и изчезнал сред вълните.
Лодката подскочила нагоре като коркова тапа. След около час бурята започнала да утихва и когато слънцето се появило, океанът вече бил гладък като огледална повърхност. На западния хоризонт се откроявала една зелена земя, която била по-голяма, отколкото принцеса Нел някога си била представяла: Отвъдната земя.
Принцесата плакала горко за загубата на Динозавър и искала да чака на брега, в случай че той се е хванал за някоя плаваща останка от потънал кораб или разбил се самолет и се е спасил.
— Не трябва да оставаме тук — казала Пурпур, — защото могат да ни видят някои от часовите на крал Сврака.
— Крал Сврака ли? — възкликнала принцеса Нел.
— Един от дванайсетте крале и кралици добри магьосници. Този бряг е част от неговата територия — обяснила Пурпур. — Има си едно ято скорци, които наблюдават границите на кралството му.
— Твърде късно! — извикал Питър, който имал много остро зрение. — Разкрити сме!
В този момент слънцето изгряло напълно и нощните приятелчета отново се превърнали в плюшени играчки.
По сутрешното небе към тях летяла самотна птица. Когато се приближила, принцеса Нел видяла, че в крайна сметка това не е един от скорците на крал Сврака; бил техният приятел Гарванът. Кацнал на един клон над главата й и извикал.
— Една добра и една лоша новина! С коя да започна?
— С добрата — отвърнала принцесата.
— Злата царица загуби битката. Мощта й беше разбита от останалите дванайсет владетели.
— А лошата каква е?
— Всеки от тях взе по един от дванайсетте ключа като плячка и го заключи в кралското си ковчеже. Никога няма да успееш да събереш и дванайсетте.
— Но аз съм се заклела да ги намеря — казала принцеса Нел, — а снощи Динозавър ми показа, че един воин трябва да изпълни дълга си, дори това да доведе до унищожението му. Покажи ми как да стигна до замъка на крал Сврака; от него ще вземем първия ключ.
Тя се шмугнала в гората и не след дълго открила един черен път, който според думите на Гарвана щял да я отведе до замъка на крал Сврака. След като се наобядвала и си починала, тя поела по този път, като с едно око постоянно гледала високо в небето.
Последва един малък весел пасаж, в който Нел откри по земята следите на друг пътник, към който се присъедини още един, а после и още един. Това продължи до падането на нощта, когато Пурпур огледа всички следи и осведоми принцеса Нел, че цял ден се е движила в кръг.
— Ама нали следвах пътеката внимателно — възкликнала Нел.
— Този път е един от триковете на крал Сврака — отвърнала Пурпур. — Кръгъл е. За да можем да намерим замъка му, трябва да си сложим умните шапчици и да помислим със собствените си глави, защото всичко в тази страна е някакъв трик.
— Но как ще намерим замъка му, ако всички пътища са направени с цел да ни заблудят? — попитало зайчето Питър.
— Нел, носиш ли си иглата за шиене? — попитала Пурпур.
— Да — казала Нел, след което бръкнала в джобчето си и извадила чантичката с разни нужни принадлежности.
— Питър, носиш ли си вълшебния камък? — продължила Пурпур.
— Да — отвърнал Питър и извадил камъка от джоба си. Не приличал на вълшебен, защото представлявал една сива буца, но имал вълшебната способност да привлича малки парченца метал.
— Пате, а ти можеш ли да запазиш корковата тапа от една от бутилките с лимонада?
— Тази е почти празна — отвърнало Патето.
— Много добре. Трябва ни и купа вода — рекла Пурпур, след което събрала трите неща от приятелите си.
Нел продължи да чете „Буквара“, при което научи как Пурпур направила компас, като намагнетизирала иглата, прокарала я през корковата тапа, която пък пуснала да плува в купата с вода. Прочете за тридневното им пътуване през земите на крал Сврака, както и за всички трикове, които срещнали по пътя си — животни, които им крадяли храната, подвижни пясъци, внезапни дъждовни бури, ароматни, но отровни горски ягоди, уловки, капани и ями, които били заложени, за да се хващат неканени гости. Нел знаеше, че ако иска, може да се върне назад и да задава въпроси за всичко това по-късно и да прекара много часове над тази част от пътешествието им. Важното обаче като че ли бяха разговорите с Питър, с които всеки ден привършваха приключенията.
Зайчето Питър бил техен водач през всичките опасности. Имал остър поглед от многото моркови, а огромните му уши усещали задаващите се неприятности от много километри. Душещият му нос веднага откривал опасностите, а умът му бил толкова остър, че мигновено разбирал триковете на крал Сврака. Не след дълго те стигнали до покрайнините на града на крал Сврака, около който дори нямало стена, защото кралят бил напълно уверен, че никой натрапник не ще може да премине през всичките уловки и капани в гората.
Градът на крал Сврака бил по-страшен за принцеса Нел от която и да било дива пустош, поради което тя по-скоро била готова да повери живота си в лапите на дивите зверове, отколкото в ръцете на повечето хора там. Опитали се да поспят на една приятна полянка с дървета насред града, която напомняла на принцеса Нел за полянките на Омагьосания остров. Но още преди да успеят да се настанят, се появила една ръмжаща хиена с червени очи и окървавени зъби, която веднага ги прогонила.
— Може би ще успеем да се промъкнем обратно на полянката, когато стане тъмно и хиената няма да може да ни види — предложила Нел.
— Хиената може да ни вижда по всяко време, дори и на тъмно, защото вижда инфрачервената
