всъщност не живее с Брад. Апартаментът и работилницата й поотделно бяха два пъти по-големи от стария апартамент на Нел и бяха пълни с красиви неща от масивно дърво, желязо, памук, лен и порцелан. Нел вече бе започнала да си дава сметка, че тези неща са направени до едно от човешка ръка, може би дори тук — в самия Давтейл.
В работилницата на Рита имаше огромни чайници, в които тя запарваше някакво гъсто вещество с много нишки в него. После го разстилаше на тънък слой върху някакви плоскости, за да се изпари водата, заравняваше го със задвижвана на ръка преса, за да се получи хартия — плътна и с неравни краища, а също така едва доловимо оцветена от многобройните нишки, които минаваха през нея. Когато направеше един куп, Рита го отнасяше в съседната работилница, където миришеше остро на мазнина. Там един брадат мъж с изцапана престилка прекарваше хартията през друга машина, задвижвана на ръка. При излизането си от тази машина, хартията носеше отгоре си букви, които изписваха името и адреса на някаква дама в Нова Атлантида.
Тъй като Нел се бе държала прилично досега, не си беше пъхала пръстите в разните машини и не тормозеше никого с въпросите си, Рита й позволи да посети и другите работилници, но при условие, че моли за разрешение във всяка една от тях. Нел прекара по-голямата част от деня в запознанства с разните собственици на работилници: един духач на стъкло, един бижутер, дърводелец на шкафове, тъкач, че дори и майстор на играчки, който й подари дървена кукла с басмена рокличка.
Харв прекара известно време при мъжете, които оправяха покрива, после взе да се шляе из полето, като си подритваше малки камъчета, но целта му бе да разбере какви са границите и общото състояние на общността, която живееше около мелницата. Нел се отчиташе при него от време на време. Отначало той изглеждаше напрегнат и скептично настроен, но постепенно се отпусна и започна да се забавлява, докато накрая — през късния следобед — се поизмори, изтегна се на един голям камък над потока, започна да хвърля камъчета във водата, да си гризе ноктите и да мисли.
Брад се прибра рано. Пристигна на един дорест жребец по планинския склон от анклава Нова Атлантида, като си мина спокойно през зеления пояс и проби решетката-глутница без каквито и да било последствия, защото властите вече го познаваха. Харв се приближи с неангажиращо изражение, докато кашляше, за да махне насъбралата се слюнка от пътя си, защото смяташе да предложи едно обяснение и една молба. Погледът на Брад обаче просто мина над Харв, приземи се върху Нел, порадва й се за момент, след което се отклони срамежливо. Решението беше, че могат да останат за през нощта, но всичко останало зависеше от правните подробности, които бяха извън неговата власт.
— Направили ли сте нещо, което може да се стори интересно на шанхайската полиция? — Брад попита Харв съвсем директно. Харв отрече с едно обикновено „не“, без обичайните подробности, обстоятелства и усложнения.
Нел искаше да разкаже всичко на Брад. В „Буквара“ бе забелязала обаче, че винаги когато някой зададеше директен въпрос на зайчето Питър, то даваше лъжлив отговор.
— Като гледате зелените поляни и големите ни къщи, сигурно си мислите, че сме в Нова Атлантида — обясни Брад, — но сме под шанхайска юрисдикция, също като останалите Земи под аренда. Вярно е, че шанхайската полиция обикновено не идва насам, защото сме мирно настроени и защото сме направили разни уговорки с тях. Но ако се разбере, че сме приютили избягали членове на банда…
— Достатъчно, разбрах — спря го леко троснато Харв. Беше ясно, че вече е минал в главата си през всичко това, докато бе седял на брега на реката, и само чакаше възрастните да настигнат мислите му. Преди още Нел да разбере какво става, той се приближи към нея, прегърна я и я целуна по устните. След това се извърна и хукна през едно зелено поле към океана. Нел се втурна след него, но не можа да го настигне и в крайна сметка падна върху островче от сини камбанки и започна да гледа как Харв изчезва зад завеса от сълзи. Когато той съвсем се скри от погледа й, тя се сви на подсмърчащо кълбо и след известно време Рита дойде, взе я в силните си ръце и я понесе обратно през полето към воденицата, където се въртеше тежкото колело.
Корабите за сираци имаха вградени синтетични компилатори, но разбира се не можеха да се включват към Източници. Вместо това те извличаха материя от кубични контейнери, които до голяма степен приличаха на контейнери с атоми, подредени много внимателно. Тези контейнери можеха да се товарят на борда с кранове и да се свързват със синтетични компилатори по същия начин, по който се свързваха със Захранването, ако бяха на брега. Корабите редовно се отбиваха в Шанхай, разтоварваха празни контейнери и натоварваха нови на борда — гладните им обитатели се изхранваха почти изцяло от синтетичен ориз, произвеждан от синтетичните компилатори.
Корабите вече бяха седем. Първите пет носеха имената на Петте добродетели според Учителя, след което бяха започнали да ги наричат като основните конфуциански философи. Съдията Фенг се приюти на този, който носеше името (с възможно най-добър превод на английски) „Духовна щедрост“, лично понесъл програмата за синтетичния компилатор в ръкава на дрехата си. Това беше същият кораб, който той бе посетил през знаменитата нощ на разходката му с яхтата на д-р Х., и оттогава се чувстваше някак по-близък до тези петдесет хиляди малки мишлета, отколкото до останалите четвърт милион по другите плавателни съдове.
Програмата беше направена за високо производителен компилатор, като на всеки цикъл се появяваха десетки „Буквари“. Когато бе готова първата серия, съдията извади едно от новите томчета, провери корицата, която приличаше на направена от мраморен нефрит, прелисти страниците, наслаждавайки се на илюстрациите, и огледа критично калиграфията.
След това го отнесе по един коридор в някаква стая за игра, из която търчаха няколкостотин малки мишлета, за да изразходват енергията си. Той улови погледа на едно момиченце и му махна с ръка да се приближи. То пристъпи неохотно, побутвано от една енергична учителка, която се колебаеше между това да се усмихва на детето и да прави поклони на съдията.
Той приклекна, за да може да погледне момиченцето право в очите и му подаде книгата. Детето се зарадва много повече на книгата, отколкото на съдията, но вече бе научило съответните добри обноски и се поклони и му благодари. След това отвори книгата. Очите му се разшириха. Книгата започна да му говори. На съдията този глас му звучеше малко скучничък, а ритъмът на говора — не най-верният. На момиченцето обаче не му пукаше от това. Беше се хванало на въдицата.
Съдията се изправи и изведнъж се оказа заобиколен от стотина малки момиченца, застанали до едно с лице към нефритената книга, повдигнали се на пръсти със зяпнали уста.
Той най-сетне бе успял да направи нещо недвусмислено добро от позицията на ранга си. В Крайбрежната република това нямаше да може да се осъществи; в Средното кралство, което следваше заветите и духа на Учителя, беше просто част от задълженията му.
Съдия Фенг се обърна и напусна помещението; нито едно от момиченцата не забеляза това, което беше много добре, защото щяха да видят потрепването на устните му и сълзите в очите му. Докато се придвижваше през коридорите към горната палуба, където го очакваше въздушният кораб, той за хиляден път си припомни Великото учение, сърцевината на философията на Учителя:
