изхвърляха безброй микромехурчета от замърсен въглероден двуокис. Тези съоръжения се точеха в реката като коренчетата, които поникват по неправилно съхранявани картофи, разклоняваха се на някои места и пускаха нови филизи, за да могат да се разрастват по команда. Първоначално те бяха празни и свити, а когато усетеха, че им е дошло времето, се изпълваха с пречистен кислород и ставаха твърди.
Когато студената вода в ушите на Хакуърт се оттече, той чу някакво дълбоко барабанене, което в началото бе помислил за разбиването на вълните над главата му; този звук обаче беше с постоянен ритъм, който го мамеше напред.
Хакуърт тръгна по тунела, следвайки жената, но постепенно светлината започна да намалява, а тунелът — да става все по-тесен. Той подозираше, че стените на тунела имат медиатронни способности, защото през цялото време виждаше разни неща с крайчеца на окото си, които изчезваха, когато завъртеше цялата си глава в тяхна посока. Бе решил, че сигурно скоро ще стигнат до някакво помещение, някаква подутина в тунела, където приятелите на жената си седят и думкат на огромни барабани, но преди да се появи каквото и да било от този сорт, стигна до едно място, където тунелът беше абсолютно тъмен и трябваше да застане на колене, за да опипва пътя си. Когато докосна здравата, но еластична повърхност на тунела с двете си колена и двете си ръце, той усети барабаненето в костите си и си даде сметка, че звукът е вграден в материята на тунела; самото барабанене можеше да бъде където и да е, а също така можеше да е на запис. Или може би нещата стояха много по-просто, може би тръбите провеждаха добре звука и някъде из системата от тунели някакви хора просто удряха по стените.
Главата му се удари в тунела. Хакуърт легна по корем и започна да лази. Ята от малки искрящи светлинки през цялото време минаваха покрай лицето му и той разбра, че това са ръцете му; в плътта му имаше вградени нанозити, които излъчваха светлина. По всяка вероятност бяха попаднали там с намесата на лекаря на д-р Х.; но не се бяха задействали, докато не бе влязъл в този тунел.
Ако жената вече не беше минала оттук, той щеше да се откаже, като си помисли, че пътят свършва — просто тунелът се е затворил, защото не е успял да се разшири. Барабаненето вече го бе заобиколило отвсякъде. Не виждаше нищо, макар че от време на време му се струваше, че мярва проблясването на малка жълтеникава светлинка. Тунелът се поклащаше леко в дълбоките подводни течения — реки от ужасно студена вода, които пълзят по дъното на проливите. Винаги, когато Хакуърт си позволеше да отклони мислите си по посока на това, че се намира много под повърхността на океана, той трябваше да спира и да полага максимални усилия да не изпадне в паника. „Мисли си за хубавия, изпълнен с въздух тунел, а не за това, което го заобикаля.“
Пред него съвсем определено се виждаше светлина. Изведнъж се озова в едно разширение на тръбата, достатъчно само да седне и да се облегне назад за малка почивка. Светеше някаква лампа, резервоар, изпълнен с нещо като топящ се въглеводород, от който не оставаше нито пепел, нито дим. По медиатронните стени имаше движещи се образи, които се виждаха едва-едва на мъждивата светлина: животни, които танцуваха в гората.
Хакуърт се придвижва по тръбите известно време, което беше доста дълго, но колко точно — не можеше да прецени. От време на време стигаше до поредното разширение с лампа и рисунки по стените. Докато пълзеше през дългите и напълно черни тунели, започна да получава зрителни и слухови халюцинации, които отначало бяха доста смътни, просто като случайни звуци в нервната му система, но ставаха все по-ясно отчетливи и реални. Халюцинациите предизвикваха у него съноподобно състояние, в което нещата, които наистина бе виждал наскоро — като Гуен, Фиона, д-р Х., въздушния кораб, момченцата, които играеха на топка — се сливаха с образи, които бяха толкова чужди, че той едва разбираше за какво става въпрос. Беше му неприятно, че умът му вземаше нещо толкова мило за него като Фиона и го превръщаше в бъркотия от чуждоземни гледки и идеи.
Виждаше нанозитите по кожата си. Доколкото знаеше обаче, беше съвсем възможно в момента да има още милиони такива, но в мозъка си, които си играят с аксоните и дендритите му и си изпращат информация един на друг като проблясъци светлина. Един втори мозък работеше успоредно с неговия собствен.
Нямаше причина информацията да не може да се предава от един такъв нанозит на друг, после през тялото и навън към нанозитите по кожата му, а оттам през тъмнината към други. И какво щеше да стане, когато Хакуърт се приближеше към други хора с подобни животинки?
Когато накрая стигна до голямото помещение, вече не можеше да каже със сигурност дали е реално или е още една халюцинация, създадена от машина. Помещението беше под формата на заравнена фунийка за сладолед — куполообразен таван над един леко наклонен конусовиден под. Таванът представляваше широк медиатрон, а подът служеше като амфитеатър. Хакуърт буквално бе изплют в помещението, точно когато барабаненето беше стигнало до кресчендо. Подът бе хлъзгав и той се плъзна надолу съвсем безпомощен, докато не стигна до дупката в средата. Търкулна се по гръб и видя върху купола над главата си огнена гледка. С периферното си зрение пък улавяше пода на театъра, по който удряха с ръце хиляди живи съзвездия.
ЧАСТ ВТОРА
За родените и израснали в далечните чужди райони варвари голяма част от организацията на Небесната династия е напълно неразбираема и те непрекъснато се опитват да поставят насилствени ограничения на неща, чиято истинска природа е много трудно да им бъде обяснена.
На черно като пещера място, осветено от множество малки огънчета, върху един пиедестал се е качила млада жена, може би не много по-голяма от момиченце, която е гола, като се изключи детайлната рисунка по тялото й или може би това е медиатронна татуировка. На главата си има корона от покрити с листа клонки, а гъстата й обемна коса стига чак до коленете. Притиска към гърдите си букет от рози, чиито бодли са се впили в плътта. Заобиколили са я много хора — може би са хиляди, които барабанят като луди, а понякога също така и рецитират, и пеят.
В пространството между момичето и зрителите влизат двайсетина мъже. Някои дотичват самички отнякъде, други изглеждат така, сякаш са ги докарали насила, трети пък се лутат, като че ли са се разхождали по улицата (чисто голи) и са сгрешили вратата. Някои са азиатци, други — европейци, а трети — африканци. Някои трябва да бъдат ръчкани от пощурели свещеници, които се спускат от тълпата и ги побутват насам или натам. Накрая те оформят кръг около момичето, след което барабаненето се увеличава до оглушително кресчендо, ускорява се, докато се превръща в градушка без ритъм, след което внезапно и категорично спира.
Някой започва да вие нещо с висок, целенасочен и унасящ глас. Хакуърт не може да разбере какво казва този човек. Чува се еднократно мощно барабанене. Още вой. Пак барабанен звук. Още един. Третият постига гръмовен ритъм. Това продължава известно време, като ритъмът малко по малко се ускорява. От един момент нататък виещият вече не спира по време на барабаненето, а започва да си нарежда успоредно с ударите като контрапункт. Мъжете в кръг около момичето започват да танцуват с прости движения, първо в едната посока, а после в другата, но все около момичето. Хакуърт забелязва, че всички до един са с ерекция, обгърната от ярко оцветени медиатронни презервативи — кондоми, които произвеждат своя собствена светлина, поради което щръкналите надървени членове изглеждат като множество луминисцентни жезли, които танцуват из въздуха.
Барабанните удари и танцът се ускоряват едва забележимо. Еректиралите членове подсказват на Хакуърт защо цялата работа продължава толкова дълго: пред очите му просто се извършва любовна игра. След около половин час възбудата — както фалосна, така и всяка друга — е направо непоносима. Биенето
