вече е малко по-бързо от основния пулс на сърцето, като през него минават и се преплитат множество други ритми и контраритми, а рецитирането на единичния певец се е превърнало в полуорганизиран хоров феномен. В един момент, след като привидно нищо не се е случило през последния половин час, всичко се случва наведнъж: барабаненето и пеенето избухват в ново, невъзможно ниво на интензивност. Танцьорите посягат надолу, хващат малките връхчета на радиоактивните си презервативи, опъват ги. Някой притичва с нож в ръка и отрязва връхчетата на презервативите като лудешка пародия на обрязване и по този начин се показва главичката на пениса на всеки един от танцьорите. Момичето помръдва за първи път, хвърля букета си от рози високо във въздуха, също като булка, която тръгва към сватбарската лимузина; розите политат във фонтан, въртят се презглава из въздуха и падат една по една сред танцьорите, които ги грабват още докато са високо, борят се за тях на пода и какво ли още не. Момичето припада или нещо такова и пада назад с разтворени ръце. Няколко от танцьорите го хващат, после го вдигат над главите си и известно време го носят на показ около кръга като разпнато тяло, което току-що е било свалено от разпятието си. В крайна сметка момичето се озовава на пода по гръб, един от танцьорите е вече между краката му и след няколко тласъка свършва. Други двама го грабват за раменете и го дръпват от момичето, още преди да е успял да му каже, че на сутринта още ще го обича, след което мястото му се заема от друг, на който също не му е необходимо кой знае колко време — цялата любовна игра е довела всичките танцьори до състояние на ръба. Само за няколко минути те успяват да се изредят до един. Хакуърт не може да види момичето, което е напълно скрито от погледа му, но доколкото успява да забележи, то не се съпротивлява, а и никой не го държи на пода. Някъде към края на оргията от средата на групата започва да се издига нещо като пара или дим. Последният участник прави много по-силна гримаса от средностатистическия мъж при оргазъм, отскача назад от жената, хванал члена си, и започва да подскача нагоре-надолу със силни викове, които като че са от болка. Това е сигналът всички останали танцьори да отстъпят назад от момичето, което в момента почти не може да се различи, защото представлява безжизнен замъглен вързоп, загърнат в пушек.
От няколко места избухват пламъци навсякъде по тялото й, по вените й запълзяват поточета лава, а самото й сърце изскача от гърдите й като кълбовидна мълния. Тялото й се превръща в пламнал кръст на пода, ярък връх на обърнат конус от завихрил се дим и пара. Хакуърт забелязва, че барабанените удари и песните са спрели напълно. Тълпата преживява дълъг момент на мълчание, докато тялото гори. Когато и последният пламък отмира, нещо като почетна стража излиза от тълпата: четирима мъже, чиито тела са боядисани в черно, а върху черната боя има бели скелети. Той забелязва, че момичето е лежало на някакъв четвъртит лист, докато е горяло. Всеки от стражите хваща по един край на листа. Останките се търкулват в центъра — превърната на прах пепел, проблясващи късчета нажежени до червено въгленчета. Мъжете със скелетите отнасят останките до един метален барабан с вместимост около двеста и петдесет литра и ги изсипват вътре. Когато тлеещите въглени докосват течността, която очевидно е в барабана, се получава облак от пара и силно съскане. Един от мъжете със скелетите взема дълга бъркалка и разбърква сместа, след което потапя една напукана и очукана чаена чаша с надписа на университета в Мичиган и пие дълго от нея.
Останалите трима мъже със скелети пият поред. До този момент зрителите вече са оформили дълга опашка. Пристъпват напред един по един. Водачът на мъжете със скелетите им поднася чашата и всеки отпива от нея. След това всички се оттеглят поединично или на малки, шумни групички. Представлението е свършило.
Нел остана да живее във Воденицата няколко дни. Направиха й малко креватче под стрехите на най- горния етаж, на едно уютно местенце, до което можеше да се добере само човек с нейните размери. Хранеше се с Рита, Брад или с някой от другите приятни хора, които вече познаваше. Денем скиташе из моравата, топеше си краката в реката или проучваше гората, като понякога стигаше чак до решетката- глутница. Винаги вземаше „Буквара“ със себе си. Напоследък в него ставаше въпрос за преживяванията на принцеса Нел и приятелите й в града на крал Сврака. Нещата ставаха все повече като в интерактив и все по-малко като в приказка и докато стигне до края на всяка глава, тя вече се чувстваше изтощена от всичките хитрости, които бе приложила, само за да изкарат още един ден с приятелите й, без да попаднат в лапите на пирати или самия крал Сврака.
След известно време двамата с Питър измислиха един много хитър план, за да се промъкнат в замъка, да създадат суматоха и да откраднат магическите книги, които бяха източника на силата му. Първият път планът пропадна, но на другия ден Нел отвори на същата страница и опита отново, само че този път с няколко промени. Пак се провали, ала след като принцеса Нел и приятелчетата й се бяха промъкнали още малко по- навътре в замъка. На шестия или седмия път планът свърши идеална работа — докато крал Сврака се бе впуснал в схватка за познаване на гатанки със зайчето Питър (спечелена от Питър), Пурпур отвори с помощта на магия вратата на тайната му библиотека, която беше пълна с книги дори още по-вълшебни и от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Между страниците на една от книгите беше скрит обсипан със скъпоценни камъни ключ. Принцеса Нел взе ключа, а през това време Пурпур офейка с няколко от вълшебните книги на крал Сврака.
Избягаха през една река в съседната страна по начин, от който ти спира дъхът, където крал Сврака не можеше да ги преследва, и си направиха лагер, където си починаха няколко дни. През деня, когато приятелите й си бяха просто едни плюшени играчки, принцеса Нел прелистваше някоя от новите вълшебни книги, които бе отмъкнала Пурпур. Когато правеше това, образът на илюстрацията се увеличаваше, докато изпълнеше цялата страница и тогава самият „Буквар“ се превръщаше в тази магическа книга, докато Нел решеше да я остави.
Любимата й книга, беше един вълшебен атлас, с чиято помощ Нел можеше да проучва която си иска страна — както реална, така и въображаема. През нощта Пурпур прекарваше по-голямата част от времето си в четене на един много голям, прашен, изтъркан, омазнен и прогорен том, озаглавен „ПАНТЕКНИКОН“. Книгата си имаше закопчалка с катинар. Когато Пурпур не я използваше, тя я държеше заключена. Нел помоли на няколко пъти да я погледне, но Пурпур й казваше, че е твърде малка да чете нещата, които са в книгата.
През това време Патето както винаги си намираше някаква работа из лагера им: почистваше и приготвяше храна за всички, переше дрехите върху камъните в реката, кърпеше дрехите, които бяха пострадали по време на скиталчествата им. Питър не можеше да си намери място. Говореше бързо, но не бе научил трика на четенето, поради което книгите от библиотеката на крал Сврака не му вършеха работа, освен да си постила хралупата за спане. Получи навика да тършува из заобикалящите ги гори, особено тези на север. В началото отсъстваше по за няколко часа, но един път остана в гората цяла нощ и се върна чак на следващия ден по пладне. След това започна да обикаля с дни наред.
Един ден Питър изчезна в горите на север, прегърбен под тежестта на огромен вързоп, и повече не се върна.
Веднъж Нел беше на моравата и събираше цветя, когато някаква изискана дама — вики — се запъти към нея на кон. Когато дамата се приближи, Нел видя с изненада, че конят беше Яйчена черупка, а дамата — Рита, облечена от главата до петите с дрехи, каквито носеха дамите-вики: дълга рокля, шапка за езда, седло и всичко останало.
— Много си красива — възкликна Нел.
— Благодаря, Нел — отвърна Рита. — Искаш ли и ти да изглеждаш така, поне за мъничко? Приготвила съм ти изненада.
Една от жените, които живееха във Воденицата, беше модистка и бе ушила изцяло на ръка рокличка за Нел. Рита бе донесла рокличката със себе си и помогна на Нел да се преоблече направо там, по средата на полянката. След това среса косата й и дори пъхна няколко диви цветя в нея. Накрая й помогна да се качи на Яйчена черупка и заедно поеха обратно към Воденицата.
— Днес ще трябва да оставиш книгата си тук — каза Рита.
