— Защо?
— Ще те водя в анклава Нова Атлантида и ще минаваме през решетката-глутница — отвърна Рита. — Управителят Муър ми каза, че на никаква цена не бива да ти позволявам да пренасяш книгата през решетката. Каза, че това само щяло да обърка нещата. Знам, че искаш да ме попиташ защо, но аз самата нямам отговор.
Нел се качи по стълбите, като се препъна на няколко пъти в дългите си поли и остави „Буквара“ в своето малко кътче. След това отново яхна заедно с Рита Яйчена черупка. Минаха по едно малко каменно мостче над водното колело и започнаха да навлизат в гората, докато Нел взе да чува слабото жужене на охранителните аеростати. Яйчена черупка намали ход и внимателно прекоси полето от блестящи носещи се сълзички. Нел дори протегна ръка и докосна една, след което си дръпна бързо ръката, макар че тя не й бе направила нищо, освен да се дръпне. Отражението на лицето й се плъзна назад по повърхността на аеростата, докато минаваха покрай него. Яздиха известно време през територията на Нова Атлантида, без да виждат нищо друго, освен дървета, диви цветя, поточета, често срещаната катеричка и елени.
— Защо виките имат толкова голям анклав? — попита Нел.
— Никога не ги наричай вики — нареди й Рита.
— Защо?
— Това е дума, използвана от хората, които не ги харесват и искат да се изразят по лош, враждебен начин за тях — отговори й Рита.
— Нещо като пейоративен термин? — попита Нел.
Рита се засмя по-скоро нервно, отколкото изненадано.
— Точно така.
— Защо атлантяните имат толкова голям анклав?
— Ами, всяка филозона си има начин на живот и Някои начини на живот са по-добри в правенето на пари от други, поради което някои имат повече територия от другите.
— Какво искаш да кажеш — различен начин ли?
— За да печелиш пари, трябва да работиш много — да живееш по определен начин. Всички атлантяни живеят по този начин, той е част от културата им. Нипонците също. Поради което нипонците и атлантяните имат толкова пари, колкото всички други филозони взети заедно.
— Ти защо не си атлантянка?
— Защото не искам да живея по този начин. Всички хора в Давтейл обичат да произвеждат красиви неща. За нас нещата, които правят атлантяните — да се обличат с типичните им дрехи, да прекарват години наред в училище — не са толкова важни. Подобни занимания не биха ни помогнали да правим красиви неща, разбираш ли? По-скоро предпочитам да си нося дънките и да си правя хартия.
— И синтетичният компилатор може да прави хартия — възрази Нел.
— Но не такава, каквато харесват атлантяните.
— Тогава ти правиш пари от твоята хартия, само защото атлантяните правят пари, като работят много — заключи Нел.
Лицето на Рита почервеня и тя остана безмълвна известно време. След това каза със суров тон:
— Нел, трябва да питаш книгата си за значението на думите
Стигнаха до алея за езда, маркирана с големи купчини конски изпражнения, и тръгнаха по нея нагоре по склона. Много скоро пътеката се озова между каменни стени, които според думите на Рита били направени от един от приятелите й в Давтейл. Гората отстъпи пред пасища, после пред лехи като нефритени ледници и големи къщи по възвишенията, заобиколени от геометрични плетове и големи пасажи с цветя. Пътеката се превърна в калдъръмен път, който от време на време се сдобиваше с по още една лента с приближаването им към града. Планината продължаваше да се издига над тях на още известно разстояние, а на зеления й връх Нел видя източника Виктория, полуприкрит зад тънко було от облаци. От Земите под аренда в ниското анклавът Нова Атлантида винаги бе изглеждал чист и красив, а и че си беше такъв, беше си, Нел обаче бе изненадана от това колко е студен въздухът в сравнение с този в Земите под аренда. Рита й обясни, че атлантяните идвали от северните страни и не им трябвало топло време, та заради това си направили града високо в планината на по-хладно.
Рита сви по един булевард с голям парк, пълен с цветя по средата му. От двете му страни имаше по една редица къщи от червен камък с кулички, водоливници с фантастични фигури и наклонени стъкла навсякъде. Мъже с цилиндри и жени в дълги рокли се разхождаха, бутаха детски колички или яздеха коне и вихрогони. Лъскави тъмнозелени роботи, които приличаха на катурнати настрани хладилници, жужаха по улиците със скоростта на прохождащо дете, приклякаха над купчинките с изпражнения и ги поглъщаха. На някои места се виждаше по някой куриер или пък особено цветен персонаж в огромна черна кола, която заемаше цяла лента от пътя.
Рита спря Яйчена черупка пред една къща и плати на едно момченце да държи поводите. Тя извади от самара топче нова хартия, увито в хартиена опаковка, която също беше нейно производство. Качи се по стълбите и позвъни на вратата. В предната част на къщата имаше кръгла кула, изпъстрена със сводести прозорци, над които се виждаше декорация от стъклописи. През стъклата на прозорците и дантелените пердета на всеки етаж Нел зърна кристални полилеи, красиви картини и библиотеки с хиляди и хиляди книги.
Една прислужница отвори вратата и пусна Рита вътре. Нел видя през прозореца как Рита постави визитката си върху сребърна чиния в ръцете на прислужницата — такива чинии ги наричаха подноси. Прислужницата го отнесе, после се появи отново след няколко минути и поведе Рита към задната част на къщата.
Рита остана там поне половин час. На Нел й се щеше да си бе взела „Буквара“ за компания. Тя си поговори с момченцето известно време; той се казваше Сам, живееше в Земите под аренда, обличаше костюм всяка сутрин и хващаше автобуса, за да се мота по улиците тук и да държи поводите на конете на разни хора и да им изпълнява дребни поръчки.
Нел се чудеше дали Текила работи в някоя от къщите и дали няма да я засекат случайно. Винаги усещаше пристягане в гърдите, когато се сетеше за майка си.
Рита излезе от къщата.
— Извинявай, тръгнах си колкото може по-бързо, но трябваше да поостана малко, заради доброто възпитание. Протокол, нали се сещаш.
— Обясни протокол — каза Нел. Тя винаги говореше на „Буквара“ по този начин.
— Там, където отиваме, трябва да имаш добри обноски. Недей да казваш „обясни това“ или „обясни онова“.
— Дали ще бъде много неучтиво от моя страна да отнема малка част от ценното ви време, за да ми обясните значението на термина „протокол“? — попита Нел.
Рита отново се засмя по онзи странен нервен начин и погледна Нел с изражение, което безуспешно се опитваше да прикрие някакво притеснение. Докато яздеха надолу по улицата, Рита й разказа едно-друго за протокола, но Нел почти не я слушаше, защото се опитваше да разбере защо съвсем изневиделица бе придобила умението да плаши големите хора като Рита.
Движеха се през най-застроената част на града, където и сградите, и градините, и статуите бяха до една величествени, а нито една улица не си приличаше с никоя друга: някои бяха под формата на полумесец, други бяха слепи улички, трети — под формата на окръжност или овал, че дори и квадрати, които заграждаха зелени петна, но дори и най-дългите улици се извиваха насам-натам. После навлязоха в една по-малко застроена зона с множество паркове и игрища и накрая спряха пред чудна сграда със силно украсени кули. Сградата беше заобиколена от ограда от ковано желязо и жив плет. Над вратата се открояваше надписът: АКАДЕМИЯ НА ТРИТЕ ГРАЦИИ „ГОСПОЖИЦА МАТИСЪН“.
Госпожица Матисън ги посрещна в уютна малка стаичка. Беше някъде между осем– и деветстотин годишна, доколкото успя да прецени Нел, и пиеше чай от луксозна чашка с размерите на напръстник, по която имаше изрисувани картинки. Нел се опита да седи с изправен гръб и да внимава по подобие на определени малки момиченца, за които бе чела в „Буквара“, но погледът й постоянно бягаше към съдържанието на библиотеката, рисунките по сервиза и картината на стената точно над главата на госпожица Матисън, на която се виждаха три разлудували се в една горичка дами в прозрачни одежди.
