— Бройките ни вече са попълнени, срокът започна, а и необходимите предпоставки при теб не са налице. Препоръките ти обаче са доста убедителни — каза госпожица Матисън, след като беше гледала дълго малката си гостенка.
— Извинете ме, мадам, но не ви разбирам — призна Нел.
Госпожица Матисън се усмихна, при което лицето й избухна във фонтан от лъчезарни бръчици.
— Няма значение. Нека засега да кажем, че сме ти намерили място. В тази институция вече навлиза практиката да се приема малък брой ученици, които не са поданици на Нова Атлантида. Разпространяването на атлантянските ценности е основната цел на мисията ни — като школа и като общество. За разлика от някои филозони, които се разрастват посредством обръщане в друга вяра или безразборна експлоатация на естествения биологичен капацитет, който за добро или зло, е присъщ на всеки човек, ние се позоваваме на способностите на разума. Всички деца се раждат с умствени способности, които просто трябва да се развиват. Нашата академия наскоро прие в редовете си няколко млади дами с неатлантянско потекло и очакванията ни са, че всички ще стигнат до полагането на клетвата след известно време.
— Извинете, мадам, но коя е Аглая? — попита Нел, вперила поглед в картината над рамото на госпожица Матисън.
— Моля? — възкликна госпожица Матисън и започна процедурата на обръщането на главата си, за да погледне, което на нейната възраст си беше истинско предизвикателство към строителното инженерство със значителна сложност и продължителност.
— Тъй като името на вашето училище е „Трите грации“, си позволих да предположа, че картината зад вас е на същата тема — обясни Нел, — защото те приличат повече на грации, отколкото на фурии или орисници. Чудя се дали ще бъдете така любезна да ме осведомите коя от дамите изобразява Аглая или блясък.
— А другите две са? — попита госпожица Матисън с ъгълчето на устата си, защото до този момент почти беше успяла да се извърне назад.
— Ефросина или радост и Талия или разцвет — отвърна Нел.
— Дали ще се осмелиш ти да предположиш? — попита госпожица Матисън.
— Дамата вдясно носи цветя, поради което предполагам, че е Талия.
— Ето това наричам добре обмислено предположение.
— Дамата в средата изглежда толкова щастлива, че сигурно е Ефросина, а тази вляво е окъпана от слънчеви лъчи, значи трябва да е Аглая.
— Е, както виждаш, никоя от тях няма табелка с име, така че трябва да се задоволим с предположенията си — каза госпожица Матисън. — Твоите разсъждения ми изглеждат напълно логични. Освен това съм съгласна, че не са нито фуриите, нито орисниците.
— Училището е интернат, което означава, че повечето от учениците живеят в него. Ти обаче няма да живееш тук — обясни Рита, — защото не е правилно.
Вече яздеха Яйчена черупка през гората на път към къщи.
— Защо да не е правилно?
— Защото си избягала от къщи, което създава правни проблеми.
— Незаконно ли беше, че избягах?
— При някои племена децата се смятат за икономически аспект на родителите си. Поради което, ако една филозона приюти бегълци от друга, това може да окаже вероятен икономически ефект, който е покрит от ОИП.
Рита погледна назад към Нел и я похвали доста хладно:
— Имаш си добър спонсор в Нова Атлантида. Не знам кой е. Не знам и защо го прави. Изглежда обаче, че този човек не може да поеме риска да попадне под правните удари на ОИП. Заради това е уредено да останеш в Давтейл засега. Ние знаем, че някои от приятелите на майка ти са се отнасяли зле към теб, поради което в Давтейл надделява мнението да те приемем. Не можем обаче да те оставим в общността на Воденицата, защото ако влезем в конфликт с Протокола, той може да ни провали отношенията с новите ни клиенти от Нова Атлантида. И така се реши, че ще останеш при единствения човек в Давтейл, който няма никакви клиенти тук.
— И кой е той?
— Ти вече го познаваш — отговори й Рита.
Къщата на управителя Муър беше толкова слабо осветена и така пълна с разни стари неща, че на някои места дори Нел трябваше да минава странично. От един корниз, който вървеше покрай всички стени на стаята на половин метър под тавана, висяха дълги ленти от пожълтяла оризова хартия, обсипани с големи китайски йероглифи и напръскани с червени печати. Нел последва Рита в една още по-малка, тъмна и претъпкана стаичка, чиято основна украса беше големият портрет на някакъв свиреп мъж с мустаци тип Фу Манчу, брадичка и бакембарди, които изникваха пред ушите му и стигаха чак до под мишниците му. Мъжът носеше изкусно изработена броня и ризница, украсени с лъвски глави. Без да се усети, Нел отстъпи назад от тази страховита картина, препъна се в макета на голяма гайда, проснат на пода, и се блъсна в някаква огромна калайдисана медна кофа, която пък произведе невероятно шумни звуци. От една равна цепнатина на възглавничката на палеца й шурна кръв и Нел си даде сметка, че кофата се използва като склад за съхраняване на стари ръждясали саби от най-различен вид.
— Добре ли си? — попита Рита. От две стъклени врати зад нея идваше синкава светлина, която обливаше гърба й. Нел постави палеца в устата си и се опита да се вземе в ръце.
Стъклените врати водеха към градината на управителя — едно изобилие от най-различни видове мушкато, класица, глициния и изпражнения от уелските кученца. От отсрещната страна на едно малко езерце в бледо бежов цвят се издигаше малка градинска постройка. Също като тази и тя беше построена с тухли от червено-кафяв камък, а покривът се състоеше от плочи с незаравнени краища от зелено-сив аспид. Самият управител Муър можеше да бъде описан как зад един екран от някак дългокраки рододендрони работи неуморно с лопатката си под непрестанния тормоз на хапещите глезените му уелски кученца.
Риза не носеше, но пък виж,
Преди да успее да го разгледа по-подробно, той грабна ризата си от облегалката на един градински стол и си я наметна. След това подложи кученцата на двуминутна тренировка по спазване на вътрешния ред, като използваше едно местенце с покрити с мъх плочи като парадна плаца, за да критикува строго поведението им с достатъчно висок тон, че да се чува и през стъклената врата. Кученцата се направиха, че слушат внимателно. В края на представлението управителят Муър излетя през стъклената врата.
— Само след минутка ще бъда на ваше разположение — каза той и изчезна в една задна стаичка за четвърт час.
Когато се върна, вече беше облечен в костюм от груб вълнен плат и пуловер с едра плетка над една доста прилично изглеждаща бяла риза. Последният артикул бе твърде фин, за да попречи на останалите да му дерат кожата, но управителят Муър беше стигнал до онази възраст, в която мъжете могат да се подлагат и на най-жестоките дразнения — уиски, пури, вълнени дрехи и гайди, без да усещат нищо или поне без да се издават, че го усещат.
— Съжалявам, че нахълтахме така — каза Рита, — но когато натиснахме звънеца, никой не ни отвори.
— Не му обръщам внимание — отвърна управителят, но не беше съвсем убедителен. — Имам си причина да не живея там горе — и той посочи нанякъде, което по всяка вероятност беше посоката на анклава Нова Атлантида. — В момента се опитвам да проследя кореновата система на една пуста лоза чак до основата. Страхувам се, че може да се окаже кудзу. — Управителят примижа, с очи, докато изговаряше тази дума и
