Нел затвори книгата. Това беше прекалено напрягащо, за да мисли за него сега. Бе събирала ключовете през по-голямата част от живота си. Първия беше взела от крал Сврака, малко след като двамата с Харв бяха пристигнали в Давтейл. Останалите десет бе събирала един по един през годините, които последваха. Беше правила това, като бе пътувала до земите на кралете и кралиците-вълшебници, които притежаваха ключовете, и бе използвала триковете, научени от нощните й приятели. Всеки ключ беше идвал в ръцете й по различен начин.
Един от най-трудните за вземане ключове принадлежеше на стара кралица-вълшебница, която разгадаваше всички номера, появили се в главата на Нел, и отбиваше всичките й атаки. Накрая, обзета от отчаяние, принцеса Нел се остави на милостта на кралицата и й разказа историята за Харв, който е заключен в Черната крепост. Кралицата й направи голяма паница с пилешка супа и й подаде с усмивка ключа.
Не много по-късно Патето се запозна с един красив и млад див паток и отлетя с него, за да си направят семейство. Тогава Пурпур и принцеса Нел запътуваха само двете и това продължи няколко години. През много тъмни нощи, докато седяха около лагерния огън на пълнолуние, Пурпур учеше Нел на тайните неща от вълшебните си книги, а също така и на древното знание, което пазеше в главата си.
Напоследък бяха пътували в продължение на хиляди километри върху гърбовете на камили през една голяма пустиня, пълна с джинове, демони, султани и халифи, докато накрая стигнаха до големия палат с луковиден купол на местния крал — който лично беше джин с голяма мощ и владееше пустинята. Принцеса Нел бе измислила много сложен план за проникването им в съкровищницата на джина. За да го осъществят, двете с Пурпур трябваше да живеят в града около палата в продължение на две години и да направят много пътешествия из пустинята, за да си намерят вълшебни фенерчета, пръстени, тайни пещери и тям подобни.
Накрая принцеса Нел и Пурпур бяха проникнали във въпросната съкровищница и бяха намерили единайсетия ключ. Ала самият джин ги бе изненадал и ги бе нападнал, преобразен като огнедишащ змей. Пурпур беше превърнала себе си в гигантски орел с метални криле и нокти, които не можеха да бъдат изгорени — за голяма изненада на принцеса Нел, която никога не бе подозирала, че дружката й притежава подобни сили.
Схватката между Пурпур и джина продължи с пълна сила един ден и една нощ, като и двамата участника се превръщаха в безброй фантастични същества, правеха си множество магии един на друг, докато накрая силната крепост се превърна в развалини, пустинята беше изпепелена и опустошена в разстояние на много километри, а Пурпур и кралят-джин лежаха мъртви на пода на онова, което преди това бе представлявало съкровищница.
Нел беше взела ключа от земята, поставила го бе на верижката при останалите, кремирала бе тялото на Пурпур и бе разпръсквала пепелта й из цялата пустиня, докато вървя дни наред към планините и зелената земя, където обаче единайсетте ключа й бяха откраднати.
Аглая — Блясък
Ефросина — Радост
Талия — Разцвет
По интериора и екстериора на Академията на госпожица Матисън можеха да се видят навсякъде изрисувани, издълбани и под формата на скулптури имената на трите грации, както и схващанията на най- различни хора на изкуството за трите въпросни дами. Нел не можеше да погледне накъдето и да било, без да види как някоя от тях се разхожда из поляна с диви цветя, поднася лаврови венци на достойните, осветява с факла небето или посипва лъчезарен блясък върху жадните за знания ученици.
За Нел любимата част от учебната програма беше Талия, на която й се полагаше един час сутрин и един час следобед. Когато госпожица Матисън подръпваше веднъж старото въже, което висеше на камбанката, и произвеждаше един-единствен печален звън из целия двор, Нел и другите момичета в нейния клас ставаха, правеха реверанс на учителката си, тръгваха една по една по коридора към двора, след което се разпръсваха в хаотичен бяг, за да стигнат до залата за физическа култура, където събличаха тежките си, дерящи и сложни униформи и навличаха по-леки, по-свободни, дерящи и сложни униформи, които им даваха повече свобода на действията.
Учебният курс по Разцвет се водеше от госпожица Раманужан или някоя от асистентките й. Обикновено сутрин правеха нещо силово — например, хокей на трева — а следобед нещо грациозно — като бални танци — или конкретно — например, смехотворните упражнения за това как една истинска дама трябва да върви, стои или седи.
Блясък беше в отдела на госпожица Матисън, макар че тя почти винаги оставяше обучението в ръцете на асистентките си, докато сама редовно обикаляше различните класни стаи на инвалидния си стол от дърво и ракита. Докато траеше часът по Блясък, момичетата се разпределяха на групички по шест-седем, за да отговарят на въпроси или да решават задачи, поставени им от учителките: например, преброяваха колко вида цветя и животни могат да се открият на един квадратен метър от гората зад училището. Изиграваха по една сцена от някоя пиеса на древногръцки. Използваха интерактивен симулатор, за да моделират домашното стопанство на едно племе от лакота преди и след въвеждането на конете. Проектираха прости машини с един уред за нанообработка и се опитваха да ги компилират в синтетичния компилатор и да ги пуснат в действие. Тъчеха брокат и произвеждаха порцелан, както бяха правели китайските дами навремето. А освен това трябваше да се научи цял един океан от история: първо библейска, древногръцка и римска, а след това и историята на много други народи по света, които служеха най-вече като фон за Историята на англоговорящите народи.
Беше много любопитно, че последният предмет не бе част от програмата по Блясък; беше оставен изцяло в ръцете на госпожица Ужасян, която бе господарката на Радостта.
Освен двете едночасови занимания всяка сутрин и всеки следобед, госпожица Ужасян разполагаше с вниманието на целия ученически състав веднъж сутрин, веднъж на обяд и веднъж вечер. През това време основната й функция беше да въвежда ред сред учениците; публично да възпитава тия овце, които така се бяха разхайтили от последното им общо събиране; да ги дарява с всички случайни прозрения, които я бяха осенили напоследък; и накрая, с преподобен глас да дава думата на отец Кокс — местния викарий, който повеждаше ученичките в обща молитва. Освен това госпожица Ужасян разполагаше с всички ученички по два часа всяка неделна сутрин и имаше правото да ги държи и по осем часа в събота, ако случайно решеше, че имат нужда от допълнителни напътствия.
Първият път, когато Нел седна в една от класните стаи на госпожица Ужасян, тя откри, че чинът й е поставен съвсем целенасочено точно зад този на друго момиче така, че да не може да вижда нищо друго, освен панделката на момичето. Нел стана, опита се да го премести и разбра, че той е застопорен за пода. Всъщност всички чинове бяха поставени в идеална подредба така, че да гледат в една и съща посока — което ще рече към госпожица Ужасян или една от двете й асистентки — госпожица Посудова и госпожица
