изказване, като поклащаше главата си с безнадеждно разочарование. После се обърна и излезе от стаята.
Когато Нея стигна до Фиона, раменете на последната продължаваха да потръпват безмълвно. Нел обгърна Фиона с ръце, която накрая започна да си поема дъх на пресекулки. През следващите няколко минути стигна постепенно до онзи етап на плаченето, в който тялото като че ли се подува и започва да се дави в собствените си флуиди.
Нел потисна желанието си да прояви нетърпение. Като всички останали момичета, и тя знаеше, че бащата на Фиона бе изчезнал няколко години преди това и не се беше върнал. Носеха се слухове, че е на официална и много важна мисия; с течение на времето обаче тази представа постепенно отстъпи пред подозрението, че се е случило нещо неописуемо. Най-лесното за Нел щеше да бъде да изтъкне, че тя самата е минала през много по-лоши неща. Като виждаше обаче колко е нещастна Фиона, тя трябваше да преосмисли възможността в момента Фиона да е в много по-лоша ситуация.
Когато майката на Фиона дойде да я вземе с една малка кола и видя зачервеното, подпухнало лице на дъщеря си, върху нейното собствено се появи изражение на дива ярост и издърпа Фиона настрана, без да погледне повече към Нел. Фиона се появи на следващия ден в църквата така, сякаш нищо не се бе случило и не каза нищо на Нел по този въпрос през следващата седмица. Всъщност Фиона и без това не казваше почти нищо на когото и да било, защото по-голямата част от времето си вече прекарваше в мечтаене.
Когато Нел и Фиона се появиха в седем часа на другата събота, бяха много изненадани да открият, че в предната част на стаята ги очаква госпожица Матисън, отпуснала се в инвалидния си стол от дърво и ракита, загърната в термообразуващо наметало. Куповете с книги, хартията и писалките ги нямаше, а имената на момичетата бяха махнати от дъската в предната част на стаята.
— Днес е чудесен пролетен ден — каза госпожица Матисън. — Хайде да посъберем малко попадийно семе.
Пресякоха спортните игрища към ливадата, където растяха дивите цветя, като двете момичета вървяха, а столът на госпожица Матисън я возеше на компютъризираните си колела с много спици.
— Изваяната Спам — измърмори госпожица Матисън като че само на себе си.
— Извинете ме, госпожице Матисън? — попита Нел.
— Просто гледах колелата на стола и си спомних една реклама от моята ранна младост — обясни госпожица Матисън. — Навремето бях като фурия. Летях на скейтборда си из улиците. Сега пак съм на колела, но малко по-различни. Страхувам се, че се сдобих с малко повечко рани и драскотини в началото на кариерата си.
— Чудесно нещо е човек да е умен и вие не трябва никога да забравяте това, нито пък да се опитвате да бъдете други. Онова обаче, което научавате с порастването си, е, че по света има още няколко милиарда хора, които също се опитват да бъдат умни. Каквото и да правите в живота ви, то със сигурност ще се изгуби — ще бъде погълнато от океана, — ако не го правите с хора, които мислят като вас, които ще запомнят вашите постижения и ще ги развият по-нататък. Точно заради това светът е разделен на племена. Има множество по-малки филозони и три Велики. Кои са Великите?
— Нова Атлантида — отвърна Нел.
— Нипония — допълни Фиона.
— И Хан — довършиха двете заедно.
— Правилно — каза госпожица Матисън. — Обикновено включваме Хан в този списък заради огромните му размери и възраст — макар че напоследък той страда от вътрешно разстройство. Някои включват и Индустан, макар че други го възприемат като неспокойна и разнообразна смесица от микроплемена, събрани заедно на едно място по формула, която ние не можем да разгадаем. Значи, навремето вярвахме, че онова, което човешкият ум може да постигне, се определя от генетични фактори. Това са глупости, разбира се, но звучеше убедително в продължение на много години, защото разликите между отделните племена бяха толкова очевидни. Сега разбираме, че всичко е на културна основа. Това е в крайна сметка смисълът на термина култура — група хора, които Споделят общи придобити характеристики. Информационните технологии освободиха културите от необходимостта да притежават определени части земя, за да се развиват; сега можем да живеем където си поискаме. Общият икономически протокол е този, който определя как да става това. Някои култури процъфтяват; други — не. Някои ценят високо рационалната гледна точка и научните методи; други — не. Някои поощряват свободата на израза, а други я потискат. Единственото общо нещо между тях е, че ако не се развиват, ще бъдат погълнати от други. Всичко, което са построили, ще бъде сринато; всичко, което са постигнали, ще бъде забравено; всичко, което са научили и изписали, ще бъде разнесено от вятъра. В миналото беше лесно да се помни това поради постоянната необходимост от защита на границите. В днешно време обаче се забравя прекалено лесно. Нова Атлантида, като много други племена, се развива до голяма степен благодарение на образованието си. Това е причината за съществуването на тази Академия. Тук вие развивате телата си посредством физически упражнения и танци, а ума си — като работите над определени задачи. И изведнъж се оказвате в часа на госпожица Ужасян. Каква е целта на този час? Кой ще каже? Хайде де, говорете. Няма да си навлечете неприятности, каквото и да ми кажете сега.
След известно колебание Нел призна:
— Не съм сигурна, че въобще има някаква цел.
Фиона просто я гледаше и се усмихваше тъжно.
Госпожица Матисън също се усмихна.
— Не си много далеч от истината. Етапът от учебната програма, с който се занимава госпожица Ужасян, е опасно близко до момента, в който няма да съдържа абсолютно нищо. Тогава защо се занимаваме с него?
— Представа си нямам — отвърна Нел.
— Когато бях дете, ходех на курс по карате — каза госпожица Матисън за голяма изненада на момичетата. — Отпаднах след няколко седмици. Не можех да го понасям. Мислех, че сенсеят ще ме научи как да се защитавам, когато съм на улицата със скейтборда си. Първото нещо, което той ме накара да направя обаче, бе да мета пода. След това ми каза, че щом искам да се защитавам, да съм си купела пушка. Отидох на другата седмица и той пак ме накара да мета пода. Спуквах се от метене. Кажете ми сега какъв беше смисълът на всички това?
— Да се научите на смирение и самодисциплина — отвърна Нел. Тя самата се беше научила на това от Доджо преди много време.
— Точно така. Това са морални качества. Моралните качества са тези, върху които се гради едно общество в крайна сметка. Целият просперитет и технологични постижения не вършат никаква работа без тази основа — научихме го в края на двайсети век, когато стана старомодно да се учат такива неща.
— Но как можете да кажете, че това е морално? — възкликна Фиона. — Госпожица Ужасян не е морална. Толкова е жестока.
— Госпожица Ужасян не е от хората, които бих поканила в къщата си на вечеря. Не бих я наела и като гувернантка за децата си. Нейните методи на мен не са ми присъщи. Хора като нея обаче са незаменими. Най-трудното нещо на света е да накараш образованите западняци да се придържат един към друг — продължи госпожица Матисън. — Това им е работата на хора като госпожица Ужасян. Трябва да им простим недостатъците. Тя е като въплъщение на божество — вие, деца, какво знаете за въплъщенията на божества? Тя е физическият израз на един принцип. Този принцип е, че извън уютните и добре защитени граници на нашата филозона съществува един жесток свят, който ще дойде и ще ни нарани, ако не внимаваме. Не е лесна нейната работа. На всички трябва да ни е жал за госпожица Ужасян.
Набраха големи букети от попадийно семе със светло и тъмно виолетови цветове и се върнаха в училището, където ги поставиха във вази във всяка стая, а най-големия букет оставиха в кабинета на госпожица Ужасян. След това пиха чай с госпожица Матисън, а после всеки се прибра у дома.
Нел не можа да се съгласи с това, което беше казала госпожица Матисън; откри обаче, че след този разговор нещата станаха много по-прости. Сега вече неовикторианците й бяха съвсем ясни. Обществото се бе превърнало по някакъв магически начин в подредена система, също като елементарните компютри, които конструираха в училище. Сега, когато Нел вече знаеше всички правила, тя можеше да я накара да прави каквото пожелае.
