Хлапето замря. Човекът бе вече пред него, над него — убиец с озъбена уста, с кръгли очила, опасен; но най-страшното бе, че от отворената му уста не излизаше пара…
Момчето падна по гръб. Изведнъж с главата на убиеца стана нещо. Тя започна да расте и да се разширява, по набръчканото лице се появиха червени пукнатини, то се взриви и на всички страни се разплиска нещо червено, жълто и бяло — момчето престана да вижда…
Като дойде на себе си, видя надвесена над него старица. Бе така облечена, че не се виждаха нито очите й, нито лицето й, само между вълнения шал и заледената яка стърчаха рижави коси. Тя го побутваше с бастун и мърмореше свадливо: „Ставай, ставай… Жив ли си? Вдигай се тогава… Сам ставай, сам се вдигай…“
Някак си се изправи, държейки се за стената. Докато се вдигаше изникна още един загърнат отвсякъде човек с кофа — мъж ли, жена ли, не се разбра — и двамата с бабичката започнаха да си разменят безсмислени фрази. От разговора им стана ясно, че един човек излязъл на двора да насече дърва и в главата го улучило парче снаряд и почти я отнесло…
Страшният мъж лежеше наблизо по гръб, разперил ръце със замръзнали пръсти, брадвата му се въргаляше сред замръзналите изпражнения, а главата му действително я нямаше…
Стариците станаха три, последната беше с червена лента. Момчето искаше да им обясни, че не е имало никакво парче от снаряд, че човекът не бе излязъл да сече дърва (къде виждате тук дърва?), а е искал да го убие и изяде, той е людоед… Но нищо подобно хлапето не каза, спомни си за мама и се втурна напред, влезе в ледения вестибюл и там, като в прекрасен вълшебен сън, видя мама, тичаща насреща му… И целият мъртъв, гнусен, безжалостен, осран, злобноравнодушен и зверски озъбен свят веднага стана нежен, ласкав и безкрайно прекрасен…
Той завърши главата за момчето в обсадения град приблизително така. Вече е късна нощ. Тъмно е. Тихо е. Въглищата в печката пукат и свистят. Топло е. Трепти слабият пламък на газеничето. Момчето седи на кухненската маса, гледа пламъка, не мисли за нищо и много бавно, зрънце по зрънце, яде варени соеви зърна, сложени в чинийка пред него. Дъвче дълго. Мляска. Прекрасно знае, че трябва да се храни със затворена уста, но нарочно дъвче с отворена — така му е по-вкусно. Мама седи до него отдясно. Не я вижда, гледа в жълтото езиче на газеничето, но знае че тя е тук, а това означава, че няма нито страх, нито тъмнина, нито смърт и всичко е наред…
„Той е щастлив. Той е едно щастливо момче. Защото не знае нищо — нито добро, нито зло.
Още не знае, че след седмица ще го хване дизентерия. Организмът му ще престане да се съпротивлява. Два дни ще бъде в безсъзнание. Ще бълнува, че е Лисица: Лиса си е построила къщичка; Лиса иска да влезе в своята къщичка; Лиса не може да влезе в своята къщичка, защото къщичката е кацнала на носа й… А Лиса така мъчително, така безнадеждно, така страстно иска да влезе… в къщичката… в къщичката… в къщичката… На третия ден ще дойде Амалия Михайловна и ще донесе шишенце с мътна безцветна течност. В него ще има БАКТЕРИОФАГ — унищожител на бактерии. Момчето ще изпие една супена лъжица от него и на следващия ден кошмарите ще изчезнат. Заедно с кървавото разстройство. Той ще живее.
(Откъде Амалия Михайловна бе взела бактериофага? Никой никога не се сети да я попита. Може би в края на краищата това и не беше важно. А може би тъкмо обратното — беше много важно… И откъде изобщо се взе тази Амалия Михайловна, която ОПРЕДЕЛЕНО трябваше да бъде разстреляна още през есента, но не я разстреляха, пуснаха я да излезе жива от Големия Дом, преживя Декември и Януари, а накрая се оказа, че е собственичка на бактериофага? Много е трудно, дори невъзможно, да се отдели важното от маловажното, когато става дума за свръхпозиции на малковероятни събития…)
Момчето не знае, че то и мама ще останат живи и че въпреки всичко ще живеят още дълги години. Той е щастливо хлапе. Не знае, че в същия момент в северната част на града баща му, редник от опълчението, подут, страшен, обрасъл със сива мръсна брада, посипан от току-що падналия сняг, е подпрял рамо на заскрежената платформа, натоварена с изгорял танк. Пъхнал е вкочанените си ръце под мишниците и притиска към гърдите си учебната пушка образец 1891 година с изпилен ударник и с поставен щик (точно с такава, но напълно изправна преди двайсет и четири години се бе бил срещу Юденич8), очите му са затворени, мъчи го водянката, а болното му сърце пропуска всеки трети удар… Сърцето, зверският глад и равнодушният мраз ще го довършат. Оставаха му по-малко от два дни живот… Но момчето не знае това.
То не знае, че само на някакви си пет-седем километра от него в топла, неописуемо чиста, голяма, красива стая, където ярко светят многобройни електрически лампи, а покритият с лак под блести, нисък, доста пълен чернокос мъж с черни мустаци развива ръкава на китела си и с пренебрежителна усмивка слуша какво му говори невисокият, кльощав и побелял доктор:
— Няма да се оплаквам от вас, Андрей Александрович9, — казва той с неудоволствие по-скоро показно и дори театрално. — Честна дума ще докладвам в ЦК.
— Хайде сега ЦК! — небрежно отговаря дебелият.
— А какво ми остава, след като вие решително пренебрегвате препоръките ми! Колко пъти имах честта да ви кажа, че всеки излишен килограм натоварва сърцето ви…
— Искаш да гладувам ли?
— Не. Нали имаме спортна зала… Всеки ден поне по трийсет минути тенис…
— Да не би да нямам друга работа, та ще играя тенис… — мърмори тлъстият. Той вече не слуша събеседника си, а прелиства документи върху бюрото си и двойната му брадичка потрепва при всяко негово движение.
— Както искате, Андрей Александрович, но съм принуден да уведомя ЦК за вашето здраве…
Момчето нищо не знае за това и не би могло да знае. (Пък и не само то.) Много бавно дояжда варената соя. Струва му се, че нищо по-вкусно от нея не е опитвал. Мама е край него — оранжевият пламък се отразява в очите й… Той е щастлив. Той е Най-Щастливото Момче в Европа. А може би и в света. Щастливо момче.“
Глава пета
Завършвайки историята за момчето от обсадения град, той изведнъж се почувства в безизходица. Заобикаляха го невидими стени, невидима — като във фантастичен роман — бариера не му даваше да продължи. Почувства изтощение, дистрофия, авитаминоза. И не защото се изчерпаха спомените му — те продължаваха да изплуват от небитието и бяха многобройни. Но вече не го стимулираха.
Съществуваха отделно от замисъла и бяха готови безропотно и покорно да изчезнат в небитието, от което току-що бяха изплували неканени.
Някои имаха дори определено отношение към Основната теорема.
Например след избухването на петстотинкилограмовата бомба, след плътния, оглушаващ, болезнен удар в ушите, в мозъка, в душата, в настъпилата неестествена тишина, едновременно страшно и прекрасно изпопадаха стъклата на всичките двеста прозореца на ВМА — блестящ водопад от стъкла, лавина от стъкла, стъклопад — само за миг седеметажната красива сграда се превърна в инвалид, обречен на разруха и смърт.
Как се оценяваха парчетата от бомби и снаряди? Преди всичко по дължината. Колкото по-дълги, толкова по-ценни. След това по тежестта. Тежкото, закръглено като паве парче, се оценяваше по-високо от дългото тънко. След това идваха отличителните черти. Високо се ценяха многоцветните, преливащите като кристали на калиев перманганат. Парчета с остатъци от бронзови обръчи, с цифри, с букви, с някакви чертички и знаци…
Но най-високо се оценяваха съхранилите се стабилизатори на запалителните бомби или неизгорелите запалителни бомби… Момчето намери една такава в края на септември на двора — лежеше до боклука. Бе стройна, сребриста, елегантна, прекрасна, неописуемо ценна… Впрочем това нямаше никакво отношение към Основната теорема.
… Как ловяха котките, за да ги изядат. Как ги ядяха. Отначало се гнусяха и изяждаха само бялото месо, след като беше опечено, а останалото хвърляха. Възрастните казваха, че приличало на заешкото, но било по-меко и по-фино… Към края на есента вече изяждаха всичко, като оставяха само кожата и ноктите, а месото вече само варяха. Само.
