… Как претърсваха всяко кътче на апартамента с надеждата, че е останало нещо годно за ядене от мирното време. (Сухи, прашни парченца хляб под дивана. Момчето ги беше хвърляло там доста време тайно от мама, защото не искаше да ги дояжда. Живееха бедно и в семейството съществуваше закон: дояждай онова, което си започнал.)
… Колко страшно крещеше някакъв човек навън през една тъмна януарска нощ: „Помогнете за Бога! Помогнете за Бога…“ Викаше, стенеше, съскаше — момчето заспа, слушайки тези звуци. А в голямата стая, където избитите през есента стъкла не бяха заковани с шперплат, на дивана лежеше зашитият в чаршафи труп на баба му, умряла преди две денонощия… Щеше да лежи там още дванайсет дни.
Можеше да се напише за всичко това. Но можеше и да НЕ се напише. Важното беше, че той нямаше желание да пише за него. Нещо беше свършило.
Сега за капак в главата му неочаквано дойде хубава идея, свързана с лингвистичната програма, над която работеше (вяло, съвсем вяло) напоследък. Основната теорема и всички съпътстващи я литературни упражнения бяха забравени. Две седмици той се труди над програмата и в резултат се пръкнаха някои превъзходни афоризми — нови, парадоксални и удивително проницателни! Нито Шопенхауер, нито Паскал, нито Лихтенберг, нито Ларошфуко не биха могли да ги измислят. Единствено неговата нова програма бе способна на такива чудеса.
Усърдието е мащеха на въображението.
Точността при глупците заменя мъдростта.
Чувството е най-злият враг на опита.
Единственото, което великолепно заменя възпитанието, е добродушието.
Той се обади на Виконта за първи път от две седмици. Онзи се появи веднага. С бутилка кюрасо. Изпиха я и Станислав се похвали с новите си афоризми. Приятелят му реагира възторжено. Днес той приличаше на Пушкин — дребен, изящен, къдрав, красив с живите си сиви очи, оградени от черни ресници. Виконта. Негово сиятелство.
Много беше залипсвал на Станислав. В онзи миг нещо го подтикна да извади последната разпечатка на „Щастливото момче“ и да я постави в протегнатата осакатена длан.
След малко, наблюдавайки как унилият нос унило пълзи по унилия текст, той съжали за порива си. („Чувството е най-злият враг на опита“.) Вече обаче беше късно. И той си наля още кюрасо.
Нищо страшно не се случи.
— Не е зле — каза Виконта, дочитайки последната страница. — Но никой няма да го публикува.
— Защо? — попита Станислав и се задъха. Думите на госта го поразиха. Изобщо не беше мислил за публикуване.
— Защото това никога никой няма да го публикува — обясни Виконта безапелационно и отново забоде унилия си нос в ръкописа, където явно търсеше нещо.
Станислав мълчеше, забравил за цигарата, която преди малко искаше да запали. Опита се да си представи как всичко би изглеждало от перспективата на някой редактор. Нищо определено не можа да измисли, но самата мисъл… дори слабата възможност… дори само намекът за някаква вероятност… Внезапно си спомни как преди известно време бе казал на Лариска, че се надява да публикува някакво разказче, нека да е мъничко, дори да е незначително. Повече нищо не ми трябва… Тогава сам се учуди колко е силно желанието му.
— Обаче всъщност ти нищо не ми доказваш — каза Виконта. — Обеща да ми докажеш теоремата за твоята богоизбраност. А привеждаш доказателства за половин дузина случаи за щастливо избавление. Това е малко, душичко. Такова количество всеки може да извади.
Поспориха известно време.
Станислав наблягаше на факта, че шест случки не са малко, още повече, че Виконта едва ли би могъл да посочи и толкова; при това Станислав имаше в запас три пъти повече случаи, но за жалост му бе омръзнало да пише…
Виконта отговаряше, че за разлика от някои, не претендира да е богоизбран, но че и той би могъл да си спомни някои неща. Например случката с детонатора или псевдоинфарктните пристъпи, които е имал вече три пъти и които, както е известно, могат да се повторят всеки момент… И всъщност колко случаи общо би могъл да предложи Станислав? Ах, двайсет и три? А сигурен ли е, че те са точно от такъв характер? Сигурен е… Отлично. Персильфанс. А опитвал ли е Станислав, бидейки математик, да сметне каква е вероятността да оцелее в двайсет и три случая от безчисленото множество останали? Лично той е пресичал улици много повече от двайсет и три пъти, летял е със самолет доста често, пътувал е, яздил е и — нищо!
Доста дълго обсъждаха този проблем. Естествено, че еднозначен отговор на въпроса на Виконта нямаше. Бе невъзможно да приложиш спрямо разглежданото явление понятието „вероятност“ в строго математическия му смисъл. Но все пак е ясно, че ако монетата двайсет и три пъти поред пада ези… или някой двайсет и три пъти печели от лотарията (дори само по рубла всеки път)… или, играейки на преферанс двайсет и три пъти поред направиш шест ръце от купи — на всеки е ясно, че тук не всичко е наред и се иска най-подробно разследване.
— Налага се в романа си да проведеш именно такова подробно разследване — каза Виконта. — Иначе никой нищо няма да разбере.
— Самият аз нищо не разбирам — призна си Станислав.
— Трябва да разбираш! — бе категоричен приятелят му, перифразирайки един известен виц. Пийнаха кюрасо.
Станислав обаче не последва съвета му. Стори му се скучно да се занимава със стохастичен анализ на това, което и без анализ (а може би именно поради липсата на такъв) изглеждаше и странно, и загадъчно, и многозначително. В края на краищата той пишеше не научен трактат, а роман за човек, който внезапно открива влиянието върху живота си на някаква загадъчна Намеса и постепенно идва до мисълта за някакво свое Скрито Предназначение… В самия край на романа той се досеща в какво именно се състои Предназначението и става… Какъв? И в какво се състои предназначението?
— Как мислиш, имам ли право да послъгвам? — загрижено попита той Виконта.
— Защо?
— Интересно ми е. Пък и ако измисля Предназначение, ще съм принуден да нагаждам към него всичките си истории, следователно, да измислям нещо, което не е било.
— Не си ли го измислил още? Това твое Предназначение?
— Още не.
— Тогава недей да лъжеш — реши мъдрият Виконт. — За какво? Двайсет и три ситуации. За какъв дявол ти е да измисляш двайсет и четвърта, без наистина да е нужно?
Глава шеста
През петдесет и шеста Виконта го подмами да участва в археологическа експедиция. Той имаше някакъв приятел археолог, който всяко лято отиваше в района на Пенджикент да копае древни кушански (ако не се лъжа) погребения. Както се изясни, Виконта го придружаваше за трети път и много заплетено обясняваше (без всякакво съмнение лъжеше), защо толкова му е притрябвало да ходи там: уж било свързано с новото му увлечение по древната история, със Сасанидите, Персия и въпросите, свързани с древноперсийската ветеринарна медицина и най-вече… „Ушите ми ще хванат мазоли да те слушам!“ — каза му тогава Станислав, потресен от лошо скалъпената лъжа. „Ами не ме слушай!“ — горещо го посъветва Виконта. — „Ти само ми кажи: вее ли се още Черният Роджър над моретата?“ — „Е, вее се. Но за какво съм ти аз?“ — „Има ли значение! Да вървим и толкоз.“
Тръгнаха, при това Станислав избяга от научния ръководител, без дори да му се обади по телефона и да излъже нещо от приличие, както изисква елементарното възпитание.
(… Изтънчено прекрасни бяха арабските калиграфски надписи, излезли сякаш изпод майсторско перо —
