врана. Роберт си спомни как сенсеят го бе нарекъл неотдавна: Лахезис49. Нарече го Лахезис. „Тя умира — каза сенсеят. — Хиляда пъти ви молих да направите нещо.“ „Нищо не може да се направи. Тя вече умря. Смири се. Единственото, което може да се направи, е да й се върне разума. За няколко дни“. „Дори за час. Искам да се сбогувам“. „Ти не искаш това. Признай си…“ „Вие сте просто парче ръждясало желязо — каза сенсеят. — Мразя ви“. „Приемам. Това е твое право. Удари ме, ако искаш“. „Това би било противоестествено“. „Нищо, какво от това. Всичко, което се случва, е естествено…“
Сенсеят не отговори и известно време се гледаха мълчаливо в очите. Сега сенсеят ще го фрасне, помисли си Роберт с отмъстително удовлетворение. Тенгиз попита шепнешком:
— Кой е този?
— Лахезис — отвърна Роберт, усмихвайки се криво.
— Кой?
— Лахезис. Мойра. Мойра от мъжки пол. Клото преде нишката на съдбата; Лахезис превежда човека през превратностите; Атропос реже нишката.
Тенгиз гледаше с неподвижни очи.
— Да не лъжеш? — каза той почти жално.
— Не зная — каза Роберт честно.
— Лъжеш, мамка му. Мойрите са жени, нали?
— Така е било в Древна Гърция. У нас, в Русия, са мъже. Както виждаш.
— Страшна работа — каза Тенгиз.
— Всички ще станем такива — отвърна Роберт. — Почакай, не ми пречи.
Старците отново заговориха, но сега вече изобщо не се разбираше за какво. „Вие напразно ме изпитвате — казваше сенсеят. — Аз няма да работя с вашето протеже“. „И защо?“ „Сто пъти ви обясних, че не работя с особи от женски пол“. „Обърни внимание, че и аз мога да ти кажа същото. Дума по дума…“ „Вие сте просто парче ръждясало желязо — повтори сенсеят със схванати устни. — Мразя ви“. „Благодаря. Това е чест за мен. Но мен са ме мразили и по-опасни хора…“ Червено-черното му лице светеше от самодоволство, а на лицето на сенсея имаше не само омраза, а и страх.
… Какво ставаше? Сенсеят никога, от никого и от нищо не се страхуваше. За какво протеже ставаше дума? И тогава той разбра: злобното момиченце. Ето за кого говорят сега. Пак. За трети път вече. „А на сутринта тя отново се усмихваше пред прозорчето си както винаги. Ръката й над цветето се извиваше и от лейката отново се лееше вода…“ Този дявол с черно лице иска да пусне в света „вселекуващото зло“, а сенсеят не иска. Сенсеят се страхува. Просто се страхува и край. А черномуцунестата свиня го шантажира…
Той видя как старците се сбогуват с поклони — старомодно вежливо, с достойнство, дяволски прилично. Видя думите на Лахезис: „Аз продължавам да чакам отговор“. И думите на сенсея: „Вече ви отговорих. Да не сте посмели да ме мъчите…“ Или нещо от този род: устните му отново сякаш замръзнаха, схванаха се.
Роберт изскочи от колата, подкрепи сенсея още на стълбите, доведе го до автомобила и му помогна да седне отзад. „Нищо, нищо — повтаряше неясно сенсеят. — Всичко е наред. Аз мога… Напълно…“ Роберт закопча колана му, седна до Тенгиз, закопча и своя и каза: „Да тръгваме“. Тенгиз внимателно и плавно обърна колата. (Лахезис все още стоеше пред входа, страшното му лице чернееше на фона на снежните възглавници, залепнали по стените на сградата: Той махаше вяло с ръка също като другаря Сталин от мавзолея.)
… На кого са нужни тези ваши световни проблеми, раздразнено мислеше Роберт, обръщайки се към застрахователя-собственик — Лахезис. Оставете света на мира и се заловете за собствените си проблеми. И веднага на всички ще им олекне… Той разбираше, че сенсеят за нищо на света няма да се съгласи с това просто разсъждение. Този прекалено неудачно скроен свят не даваше мира на сенсея и той не можеше просто да живее в него, без да се опитва да го промени. „Но на сенсея му вярвам. А на Лахезис не… Върви по дяволите, неприятно старче. Изобщо не вярвам на онези, които претендират да ме превеждат през превратностите на съдбата. Оставете ме насаме с моята съдба и ние все някак ще се разберем… В края на краищата аз също съм съгласен да ме управляват, но при условие, че не забелязвам това управление.“ Разбираше, че се перчи. Изобщо небе способен да се разбере насаме със съдбата си. И никой от нас не е способен, помисли си. Дори Тенгиз-Психократ. Сенсеят веднъж каза с горчивина (в отговор на някакъв глупав упрек): „А аз сега всичко правя лошо. Аз дори лошо спя.“. Това се отнася и за всички нас. Всички ние особено лошо се разпореждаме със съдбата си. Дори изобщо не се разпореждаме с нея. Съвсем. Дилетанти. Нито капчица професионализъм…
Внезапно сенсеят заговори и гласът му бе рязък и непознат:
— Кога е записано за сеанс момчето? — попита той.
— Утре — каза Роберт. — В десет сутринта.
— Помня, че е в десет сутринта. А не може ли да дойде днес? Сега?
— М-м-м, не зная.
— Няма време, Роберт. Време няма. Обадете се. Уредете го. Излъжете нещо. Да дойде след два часа. Дори по-добре след час. След час ще сме се прибрали, нали Тенгиз?
— След два — късо отговори Тенгиз.
— Отлично. Нека да е след два часа. Излъжете нещо, ако се налага.
— Добре — каза Роберт и извади мобилния си телефон. — Ще се опитам.
— Излъжете нещо — посъветва го за трети път сенсеят. — Кажете, че сме открили нови и важни обстоятелства.
— Ще излъжа — обеща Роберт, набирайки номера. — Не се безпокойте, сенсей.
— Времето е абсолютно недостатъчно — каза сенсеят с някакво отчаяние. Облегна се назад, положи ръце на коленете си, но веднага отново се прегърби, почти увисвайки на колана. — Абсолютно — повтори той. — Абсолютно недостатъчно.
Информация за текста
© 2003 Борис Стругацки
© 2008 Максим Стоев, превод от руски
Борис Стругацкий
Бессильные мира сего, 2003
Сканиране: Mandor, 2008 г.
Разпознаване и редакция: NomaD, 2008 г.
Издание:
Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2008
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Светлозар Петров
Формат 60/90/16
Печат: „Унискорп“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9732]
Последна редакция: 2008-12-10 12:30:00
