Борис Стругацки

Безсилните на този свят

Какво чудо ще е, ако го има тоз, който е запалил в наша чест в нощта множество съзвездия! А ако е станало от само себе си, тогава приятелю мой, ще е още по-чудесно! Александър Кушнер

Това ще бъде разказ за чудотвореца, който живее в наше време и не прави чудеса. Той знае, че е чудотворец и може да сътвори всяко чудо, но не го прави.

Даниил Хармс

ГЛАВА ПЪРВА

СЕПТЕМВРИ

ВАДИМ ДАНИЛОВИЧ ХРИСТОФОРОВ, ПО ПРЯКОР РИЙЗАЛТИНГ-ФОРС

— Нощес сънувах покойния си баща — съобщи Тимофей Евсеевич с доста загрижен тон. — Значи обезателно ще се случи нещо лошо…

Вадим го погледна с безразличие, не отговори и продължи да изчислява средните диспергирани. Оставаше-му да обработи двата последни реда от наблюденията, а Тимофей Евсеевич Сищенко не се нуждаеше от отговора му, още по-малко от коментарите му. Той за пореден път поправяше примуса. Беше бензинов, безшумен, нов (чудо на конверсията, с реактивна тяга) и затова се зацапваше много лесно. Държавен.

Вече беше горещо. Подухващият сутринта ветрец бе стихнал и денят обещаваше да е изнурително жарък и потен. Небето беше чисто, без никакво облаче, но Бермамит на изток и Кинжал на запад бяха покрити със сива мараня, сякаш някой тайно палеше невидими огньове.

Вадим завърши обработката на нощните наблюдения, прибра записите в папка, погледна към Елбрус1 — призрачен, почти прозрачен на фона на белезникавото чисто небе — и изведнъж се сети, че много отдавна не е писал в дневника. Отиде в командирската-палатка, изрови дневника изпод нощното снаряжение и седна на масата. Разлисти го. Вниманието му се задържа на една страница и започна да чете.

„14.08 … Хребетът е добър, с нещо напомня на лунните хребети. Елбрус е страшен и странен над облаците. А нашият Харбас е обрасъл с къса тревичка и редки сини цветенца. Летят стършели и се впиват жадно и грубо в тези цветчета, сякаш искат да ги изнасилят. Сутринта изведнъж се чу шум от крила и отчаян писък. Прелетя сянка и под колата се стрелна изплашена до смърт птичка. Неуспешна атака на сокол…

…Тенгиз казваше, че ако дълго време контактуваш с Бога, няма да запазиш здравия си разсъдък. Май беше от Умберто Еко. Или не? Не е важно. Важното е, че е казано силно…

Затуй, че докато сме живи, все сме на поход, мъглите са зли и лавина връхлита без жал. Пред нас чака коварен и стръмен проход и забулени в облаци Харбас, Бермамит и Кинжал…“

„16.08. Достатъчно е Командорът да замине и нещо обезателно се случва. Лагерът бе нападнат от крави. Огромен сив бик, ревейки гръмовно, взе да се чеше в антената и веднага откъсна противотежестите. Кравите се приближиха, наредиха се в редица и се втренчиха тъпо в лагера. Бикът бе толкова величествен, че отначало страхливо продължих да си лежа в палатката, с надеждата, че всичко ще се оправи от само себе си. Но бикът покани още три крави да се почешат (очевидно най-любимите му) и те шумно се изпикаха точно до ухото ми. Цялото стадо настъпи към лагера. Тогава набързо заредих пушката и тръгнах да търся краваря. Никъде го нямаше. Затова се върнах (кравите през това време се приближиха още повече), закрещях на бика: «У-у!» и размахах ръце. Бикът отвърна: «У-у!» и пристъпи напред. Разтреперан, аз се скрих зад командирската палатка и оттам се развиках на кравите: «Махайте се!» Те отстъпиха. И тогава се сетих. Взех въже, започнах да го размахвам и да викам: «У-у!» Кравите, нали са жени, трепнаха и заотстъпваха. Бикът оцени моята деликатност и също взе небрежно да се отдалечава, като пътьом се закачаше с кравите. После се скриха от погледа ми. Изводът: никога не викай на началника, викай на подчинените му и чакай търпеливо той да се сети каква е работата и как трябва да постъпи…“

„18.08. … В палатката беше тъмно.

— Ей, стопанино — подвикнах аз тихо. Никой не ми отговори. Клекнах и зашарих с ръка. Напипах ботуш и го дръпнах деликатно. Кракът помръдна и отново застина.

— Стопанино! — извиках, вече разбирах, досещах се, че работата не е на добре. Човекът в палатката мълчеше. Изведнъж почувствах студ. Човекът не дишаше.

Извадих от джоба на ватенката запалка и щракнах. Вятърът клатушкаше синьото пламъче, но успях да разгледам човека. Лежеше по гръб, безсилно отпуснал ръце, и се взираше с притворени очи в ниския таван. Лицето му беше разбито и осеяно с черни петна засъхнала кръв, кръв имаше и по едрите длани…“

Вадим спря да чете. Замени „ниския таван“ с „провисналия“ и прелисти няколко страници.

„20.08. През нощта се разрази ураган. Примусът изгасна, палатката се разтресе и нещо падна върху мен. Две колчета се извадиха. Масата отхвръкна на 10 метра, капакът на тенджерата — на 20, една чиния на 50 метра…

Мина ми през ума, че всеки алтернативен вариант на историята съдържа повече социална ентропия от реално осъществения. Или с други думи: историята се развива по такъв начин, че социалната ентропия не нараства. Втората теорема на Клио. (А как е със Смутните времена? Чингисханове, тамерлани, атили? Това са микропространства на историята, микрофлуктуации. И изобщо кой знае: ако в детството си Темучин2 се беше разболял от дифтерит, може би щеше да се появи негов заместник, който пак щеше да подпали половината свят…)“

„21.08. Пак съм сам. Сражавам се с кравите като лъв. Всяка тичаща крава е с изпъната опашка, а краят й виси свободно, та ти се струва, че кравата насмешливо ти маха с ръчичка. Трябва да отбележа, че кравата е най-страшното животно на света. (Хантър не е прав; той смята, че е леопардът; глупости!) Бях разгромен. Два пъти бутаха противотежестите, радиостанцията не работи. Два пъти обърнах бика в бягство, но на третия той дойде от запад и внезапно изникна на три крачки зад гърба ми. Риеше с копито земята, виреше рогата си към мен и разтваряше пастта си с хриптене, очевидно ме псуваше грозно…“

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×