— Нали го чух! — възрази Тимофей Евсеевич и в гласа му прозвучаха истерични нотки.
Приближаваха се трима и още толкова останаха при джипа, но Вадим гледаше само тия, дето вървяха към тях. По-точно, взираше се в онзи по средата — дребен, изящен и много спретнат човек, облечен в сиво, елегантен и дори като че с бастунче. Беше стар познат. Крачеше леко и спорно, без да бърза — вървеше така, както му беше удобно, идваше да завърши делото, започнато още в Петербург, незавършено тогава, но сега нуждаещо се от бърз и ефективен край. Така ходят енергичните младеещи политици пред обективите — решително, напористо и целеустремено. Остроносите му обувки блестяха аристократично на слънцето, абсолютно неуместни тук, в света на ботушите и мръсните маратонки.
Отляво и малко по-назад крачеше един гардероб, по-висок с глава и половина, облечен в кожено яке, с кръгла плешива, или обръсната, глава. Вадим не обърна внимание на него и на третия — дребен, на вид съвсем безобиден, с тесни плещи, с едра глава с кожена шапка и с кафяво-зелени камуфлажни дрехи.
— Изобщо не разбирам що за хора са тези… — мърмореше Тимофей Евсеевич. — И защо спряха там? Не можаха ли да се приближат?
Тримата приближаваха стремително. Сивият познат приветливо размаха бастунчето, което повече приличаше на черна полирана показалка, с която той, очевидно, не се разделяше. Като британски полицай със своята палка.
Гардеробът заобиколи кухненската палатка и се спря до Тимофей, извисявайки се над него като същински голем. Сега се виждаше, че не е обръснат, а плешив, с остатъци от риж пух над ушите и голо теме. Мутрата му беше кръгла и неприятно асиметрична, сякаш страдаше от флюс4.
Сивият, наред с другия, заобиколи палатката отляво и се приближи към Вадим с думите:
— Здравейте, здравейте, Вадим Данилович. Ето че пак се виждаме. Нали ви казах?
Вадим наблюдаваше как той небрежно и елегантно сяда на масата (без покана), кръстосва крака, блестящата му обувка се поклаща и черната островърха показалка с топче в края лъщи.
— Изглеждате, сякаш сте забравили как се казвам, Вадим Данилович… Или не сте?
— Не съм забравил — процеди през зъби Вадим.
— Прекрасно. Да си поговорим, а?
— За какво?
— Все за същото. Забравихте ли?
Вадим мълчеше.
— Да ви напомня ли?
Вадим мълчаливо го гледаше изпод вежди. Човекът в сиво се усмихваше с нищо незначещата усмивка на светски лъв, водещ неангажиращ разговор за времето. Или за политика. Или за футбол.
Онзи с голямата глава и камуфлажните дрехи не седна, макар че свободни столове имаше колкото искаш. Подпря се на наблюдателния стълб и скръсти кльощавите си крака. И той се усмихваше, но някак разсеяно, като че беше някъде далеч и мислеше за нещо свое. Съчетана с неподвижния му змийски поглед, усмивката му беше странна и неприятна. Той държеше ръце в джобовете на якето и непрекъснато мърдаше пръсти, като че търсеше или пипаше нещо там.
А гардеробът се бе надвесил над Тимофей неподвижен, огромен, тромав, сякаш напомпан отвътре. Горкият Тимофей Евсеевич стоеше приклекнал, боеше се да мръдне. Очите му шаваха трескаво като издъхващи попови лъжички.
— Вие за това ли прекосихте цяла Русия, за да говорим пак за тези глупости? — попита Вадим през зъби.
— А аз още в началото ви предупредих, че разговорът ни е сериозен. Вие се отнесохте несериозно, но това си е ваш проблем. Има хора, които не смятат всичко това за глупост…
— Напразно. Аз ви казах всичко, и то напълно ясно…
— Стоп. Така доникъде няма да стигнем — каза сивият човек със съжаление. Имаше странно име — Ераст Бонифатевич. Впрочем, нищо не показваше, че това е истинското му име.
— Хайде да започнем отначало — предложи Ераст Бонифатевич. — Вие нали знаете кого ще изберат за губернатор?
— Господи — каза Вадим и демонстративно затвори очи.
— Не „господи“, а просто отговаряйте. Нали знаете?
— Да предположим, че зная.
— Не, скъпи мой! Хайде без да предполагате. Знаете или не? Нали знаете!
— Зная — съгласи се Вадим неохотно. — Ще бъде избран Генерала.
— Слава Богу! Най-сетне се разбрахме.
— За нищо не сме се разбирали. Аз и преди не съм отричал, че зная това…
— Именно! За това и става дума, Вадим Данилович. За това! А сега вторият въпрос: откъдето знаете?
Вадим се намръщи.
— Не мога да ви обясня! Откъде знаете, че ще отмине зимата и ще настъпи лятото?
— Неподходящ пример. Това всеки го знае.
— Ами и това всеки го знае. Ще изберат Генерала. Нима се съмнявате?
— И още как.
— Напразно. На балотаж ще отидат Генерала и Зюзючник. Ще победи първият. Като две и две — четири.
— А аз съм сигурен, че ще изберат Интелигента.
— Така ли? Вие четете ли вестници? Знаете ли какъв е рейтингът на Интелигента?
— Зная, но ще изберат него и вие, Вадим Данилович, ще помогнете за това.
— Хайде пак! Още миналия път ясно ви казах…
— Прекрасно помня какво ми казахте тогава. И аз ясно ви обясних, че този отговор нас никак не ни устройва. Помните ли?
— За кои „нас“ става въпрос?
— Не знаете ли? Нас. С големи букви: Н-А-С.
— Не разбирам.
— Много добре разбирате. Не се правете на глупак. Всичко ви беше казано съвсем ясно.
— Нищо не ми е казвано — възрази Вадим упорито. — Някакъв си аятолах. Какво общо има този аятолах с всичко това?
— Престанете да се правите на глупак — повтори Ераст Бонифатевич. — Не се шегувам.
Този с голямата глава извади от джоба си шепа лешници и взе ловко да ги чупи с малки специални клещи. Ядките хвърляше в устата си, а черупките на земята. Правеше го автоматично. Гледаше Вадим втренчено и без да мига. Но се усмихваше. Все още. Само дето усмивката му бе съвсем бледа, като на излиняла снимка.
— Вие, Вадим Данилович, не мълчете — напомни му Ераст Бонифатевич. — Още веднъж ви напомням и обяснявам, че разговорът ни е сериозен. Много сериозен. Така че по-добре отговаряйте.
Вадим разлепи сухите си устни и рече:
— Вие наистина ли вярвате, че мога да творя бъдеще?
— Не вярвам — твърдо каза Ераст Бонифатевич. — Зная го.
— Бълнувате — каза Вадим безпомощно. — Фантазия!
— Изобщо не е. Добре ни е известно, че не само виждате бъдещето, но и умеете, както сам се изразихте, да го „творите“. Знаем го от много сигурни източници. От много сигурни, Вадим Данилович!
— Глупости — повтори Вадим. — Нима не разбирате, че това са глупости? Не става така!
И тогава се разнесе неочакваният и затова особено ужасен вопъл на Тимофей Евсеевич:
— Вадим Данилович! Внимавайте! Не лъжете другарите! Вие наистина МОЖЕТЕ! Не се противете, направете каквото искат…
— Господи — каза Вадим, гледайки го ужасен. — Вие пък какво общо имате?
— Зная всичко! — Тимофей Евсеевич все така клечеше, сякаш ходеше по голяма нужда, и в тази жалка поза крещеше обвинително и трепереше като трескав, протегнал укорително ръка към Вадим. — Нали виждам как непрекъснато ни правите времето!… Той прави времето! — продължи Тимофей Евсеевич,
