челото му започнаха да се стичат едри капки пот.
— Не се прави на палячо! — заповяда ядосано Ераст Бонифатевич. — Ще боли много, а след малко още повече. Лепа, повтори!
Дребният Лепа бързо се облиза и ловко стисна втория пръст.
— Ей, ти! — изсъска в-ухото на Вадим рижият Голем-Кешик и го стисна още по-силно. — Не мърдай!
— Добре. Стига… — Вадим се задъха. — Стига. Съгласен съм.
— Не! — възрази Ераст Бонифатевич. — Лепа, пак!
Този път Вадим се разкрещя.
Ераст Бонифатевич си играеше с черната показалка, облегнал се на гърба на креслото. На лицето му се появи изражение на погнусено удовлетворение. Всичко ставаше по добре обмислен и изпробван неведнъж план. На непослушния човек обмислено, внимателно, умело и с вкус смазваха пръстите. При това така, че обезателно да се смачка и основата на нокътя. Човекът крещеше. Вероятно вече се бе напикал. На човека се преподаваше сериозен урок и човекът бе смачкан и сломен. Което бе и целта на занятието.
После заповяда:
— Край. Достатъчно… Лепа! Казах: достатъчно!
Двамата оставиха Вадим и се върнаха на предишните си позиции. Като кучета в къщичките си. Шибани псета. Чакали. Палачи. Вадим гледаше посинелите си пръсти и плачеше. Те бързо се подуваха, а синьото и моравото буквално пред очите му се превръщаха в аспидночерно.
— Много ми е жал — произнесе Ераст Бонифатевич с предишния си деликатен глас на светски човек. — Само че това безусловно беше необходимо. Необходим урок. Вие изобщо не искахте да разберете колко сериозно е положението, а то е много сериозно! Сега да продължим… — Той пъхна тясната си бяла длан във вътрешния джоб на сакото и извади дълъг бял плик. — Тук има пари — каза той. — Немалко. Пет хиляди гущера. За вас. Като аванс. Вземете.
Дългият бял плик лежеше на масата, а Вадим го гледаше със стъклени насълзени очи. Тресеше го.
— Чувате ли ме? — попита Ераст Бонифатевич. — Ей! Отговаряйте, стига сте циврили. Или да заповядам да повторят процедурата?
— Чувам — каза Вадим. — Пари. Пет хиляди…
— Много добре. Ваши са. Аванс. Авансът не се връща. Ако на шестнайсети декември победи Интелигента, ще получите останалите двайсет хиляди. Ако не…
— На шестнайсети декември никой никого няма да победи — каза Вадим през зъби. — Ще има балотаж.
— Няма значение… — произнесе Ераст Бонифатевич нетърпеливо. — Ние не формализираме. Вие прекрасно разбирате какво се иска от вас. Ако Интелигента стане губернатор, ще имате още двайсет хиляди. Не стане ли, ще имате големи неприятности. Вече имате известна представа от какъв характер.
Вадим мълчеше и притискаше дясната си, повредена ръка с лявата. Още го тресеше. Вече не плачеше, но по вида му не можеше да се разбере в съзнание ли е, или е изпаднал в болезнено вцепенение — трепереше потен и бледен в глупавото сгъваемо кресло. Ераст Бонифатевич се изправи.
— Това е. Предупреден сте. Таймерът е пуснат. Започвайте работа. Нямате кой знае колко време да обърнете вашата газова тръба с голям диаметър — само пет месеца, че дори и по-малко. Както е известно — той поучително вдигна дългия си бял пръст, — дори дребното усилие може да премести планина, ако има достатъчно време. Тъй че по-добре започвайте още сега…
— Ако няма триене… — прошепна Вадим, без да го поглежда.
— Какво? А, да. Разбира се. Но това са ваши проблеми. Желая ви здраве.
Той се обърна и понечи да си тръгне, но спря и добави:
— В случай че решите да бягате в Америка, или, изобщо, да се правите на герой, знаем, че имате майка и много я обичате… — Лицето му трепна гнусливо. — Не мога да търпя подобен долнопробен шантаж, но с вас по друг начин не може… — Отново се накани да тръгне и пак спря. — Като ответна любезност за аванса няма ли да кажете кого ще поставят начело на ФСБ? — попита той приятно усмихнат.
— Не — проговори Вадим. — Няма да кажа.
— И защо? Обидихте ли се? Напразно. Нищо лично, просто бизнес, разбирате ли.
— Разбирам — каза Вадим, гледайки го в лицето. — Оценявам го. — Беше му трудно да говори и произнасяше думите особено старателно, като човек, който не се чува. — Но не съм в състояние да кажа. Аз зная какво искат милионите хора, но нямам представа какво искат дузината началници.
— Я виж ти! Е, да. Естествено. Тогава всичко хубаво. Желая ви успехи.
Ераст Бонифатевич се отдалечи, без повече да се обръща. Размахваше черната показалка — елегантен, изправен, целият в сиво, уверен, надеждно защитен и дяволски доволен от себе си. Дребният Лепа бързаше след него, като напъхваше в джоба си клещите за орехи — толкова дребен и толкова неп-приятен! Но Кешик остана. Отначало направи няколко крачки след началството, но щом Ераст Бонифатевич се скри зад кухненската палатка, той спря, обърна към Вадим рижото си лице, което се изкриви като от внезапна зъбна болка, и с меката си тлъста длан удари Вадим по бузата така, че той моментално падна на земята заедно с креслото си и остана да лежи с подбелени очи. Кешик го гледа няколко секунди, после се втренчи в белия плик на масата, сетне пак премести погледа си върху Вадим.
— Мама ти… — изсъска той едва чуто, обърна се и стъпвайки тежко с дебелите си крака, се втурна да догони другите.
Известно време Вадим лежа неподвижно по гръб, разтворил нелепо крака и разплут върху строшеното при падането кресло. После погледът му като че се избистри, той задиша и се опита да се обърне настрана. Опря се на лакътя на болната си ръка, обърна се и се освободи от креслото. Запълзя.
Не се опита да стане. Пълзеше на лакти и колене, пъшкаше, задъхваше се и гледаше напред към двете кофи с нарзан7, оставени сутринта под навеса на кухненската палатка.
Допълзя. Седна и като се озъби предварително, потопи болната си ръка в близката кофа.
— Нищо не може да спре енерджайзъра — каза той в пространството и изведнъж омекна, вслушан в болката си, в отчаянието си, в опустошената си душа, и с безсилна ненавист в бученето на джипа, който бавно обръщаше някъде по неравния път зад палатката.
„… Тимофей е странен човек. По някакъв непонятен начин е зациклил по отношение на баща си. Той би станал ценен обект за изследване от страна на някой упорит психоаналитик. Баща ми това, баща ми онова. Смелостта на баща му. Уменията на баща му. Съобразителността на баща му. Ловкостта му…
Пример за смелост: хиляда деветстотин, примерно казано, петдесет и шеста. Колхоз, наречен на името на Антикайнен8 (някъде на Карелския полуостров близо до Питер). Строителен батальон, разбираш ли, под командването на бащата разрушава хамбар, запазен още от финско време. Принципен спор, разбираш ли, между бащата и местния бригадир: ще разглобят ли войниците хамбара за един ден, или напротив. Загубилият трябва да се качи на комина на печката и (пред всички) да се изсере в него. И така: не само разрушили хамбара за седем часа, но и когато бригадирът, гледайки високия (пет метра) комин от червени тухли, почнал да хленчи, че не може да се качи, разбираш ли, бащата «полетял като орел, седнал като орел върху комина и се изсрал в него… извинявам се за израза»… А ако не се лъжа, тогава бащата бил навършил четирийсет и осем… Пример за това колко е умен: «Човек е двуного животно, винаги алчно и ненаситно…» (къде го е прочел, един Господ знае, но не го е измислил сам, нали?) И още: «Най-упоритият войник е излъганият войник. С истини не можеш да го възпиташ, а се налага да го възпитаваш, иначе ще ти се качи на главата…»
Той (бащата, разбираш ли) много обичал да си спомня за войната. Но по странен начин. На неговата война не са стреляли и дори не са убивали. «…Тичат войниците: другарю капитан, там в мазето намерихме дванайсет бъчви вино! Аз веднага — две на командира. Той остана много доволен, подари ми парабел, трофеен, взели го от някакъв полковник…» Очевидно е умеел да се приспособява този, разбираш ли, баща.
