… Честно казано, доста подробности от тогавашните събития му се губят, в паметта му цялата онази вечер все едно е покрита с мъгла и има неясноти. Например: имало ли е телефонен звън, или сега само така му се струва? Като че имало. А може и да нямало… Те с Академика топлили ли са още веднъж чайника, или Академика веднага след инцидента си е тръгнал, оправдавайки се с късния час? Не помни. Провал. Неяснота. Едва ли това има значение за задачата, но е факт, че спомените му от онази вечер се виждат като през нефокусиран бинокъл.
„…Той е мръсен, мръсен тип! Внуците му са вече студенти, а той още гони момичетата, пръчът му дърт. И езикът му е мръсен — всяка дума е псувня. Можете ли да си представите — изведнъж ни в клин, ни в ръкав ми съобщава, че е бил на лекар да прави някакви изследвания и те показали, че всичките му сперматозоиди, видите ли, били живи! А?! Пита се какво ме интересуват мен неговите сперматозоиди? Мръсен е той, мръсен и мислите му са мръсни. И е крадец.
… Сега ще ви кажа откровено какво мисля за това: той ме е отровил с нещо. Нали е химик. Сипал ми е в чая някакъв боклук и докато съм лежал в безсъзнание е взел от колекцията каквото му трябва. А класьорите е хвърлил на пода да изглеждат така, все едно вятърът ги е издухал… Не случайно се ползва с лошата слава, че е хипнотизатор: отива при някого уж честно да купи колекцията му, омагьосва го и онзи му я продава на безценица. После се усеща горкият, но е вече късно и нищо не може да се докаже… Нещо повече: академикът е и лауреат! «Как смеете да си помислите лошо за него?! Ай-ай-ай!» А то не е «ай-ай- ай»! Хич даже не е «ай-ай-ай»“…
Юрий слушаше тези объркани, пълни с обвинения жалби почти като страничен слушател — беше близко до припадък. Сърцето му прескачаше и дори трескаво трепваше, като конска кожа под ударите на юздите. Отчаяно се бореше с обземащото го лошо чувство, мъчеше го задух, а в главата му звучеше като развалена грамофонна плоча изречение от някакъв роман: „И тогава аз разбрах за какво ми плащат пари…“ Два пъти улови сърдито неспокойния кос поглед на Работодателя, но отговаряше само с ядосано сбърчени вежди и злобни гримаси в смисъл: „Махай ми се от главата! Гледай си твоята работа.“
Такива опашати лъжи отдавна не бе чувал, а може би и никога. Сивият и прашен Телман Иванович лъжеше буквално през дума, ежеминутно, при това без видим смисъл и поне малко разумна цел. Поредната му лъжа удряше нещастния Юрий като с камшик през сърцето, по жлъчката и по коронарните съдове. Той почти престана да разбира смисъла на произнасяните от госта лъжи и молеше Бога само за едно — да не припадне сега върху масата, върху регистриращата и контролираща апаратура и най-вече върху Главното Червено Копче, от чието непрекъснато натискане вече имаше мазол на пръста.
„… Вие ме питате защо не предприех нещо. (Удар по коронарните съдове: лъжа — нищо подобно никой не го е питал.) А какво можех да направя? Впрочем, аз предприех! Какви само варианти не опитах! Лично отидох при него — знаех, че няма смисъл, но го посетих! Как не ви е срам, казвам! (Лъжа.) Питам го в очите: «Имате ли съвест, любезни господине?» (Лъжа, лъжа.) «Та вие сте уважаван, възрастен човек! Време е и за Бог да помислите!»“ (Лъже, лъже, сивият мишок — никъде не е ходил и никого нищо не е питал…)
— И какво ви отговори той? — включи се накрая Работодателя (както винаги в най-неочаквания момент).
— Кой?
— Академикът. Какво отвърна на поставените му въпроси?
— Нищо. А какво можеше да отговори? Мълчеше. Само се усмихваше с изкуствените си ченета.
— Не ви ли възрази? Не се ли възмути? Не ви ли заплаши?
Тогава Телман Иванович млъкна и прехапа сивата си устна. Извади носна кърпа на карета, изтри челото, устните, ръцете си — първо лявата, после дясната.
— Малко го познавате — произнесе той накрая.
— Изобщо не го познавам — възрази Работодателя. — Апропо, как казахте, че е фамилията му?
— Нима съм я споменавал? — трепна Телман Иванович. Дори острите му уши щръкнаха.
— А не сте ли? Академик… академик… Вишеградски май?
Телман Иванович се усмихна малко подигравателно.
— Не — каза той почти високомерно. — Не е Вишеградски. Изобщо.
— А как е?
— Не бих искал да споменавам имена — произнесе Телман Иванович още по-високомерно, — докато не ми стане ясно готови ли сте да се заемете с тази работа и какво точно имате намерение да предприемете.
Само че не бе възможно да объркаш и смутиш Работодателя. Доколкото си спомняше Юрий, това никой не бе успял да постигне. Работодателя отвърна веднага и с не по-малко високомерие:
— Без да зная името, изобщо не мога да ви съобщя какво ще предприема и дори не бих могъл да реша дали съм готов да се заема с вашия случай.
Телман Иванович мълча като че цял час, после под-смръкна и рече жално:
— Аз за малко да извърша престъпление. Няма да ми повярвате. Сериозно обмислях да му изпратя смели хора, за да вземат от него… или поне — лицето му се изкриви и стана съвсем неприятно, — поне да му откъснат ушите, да му набият обръчите… И най-вече нямаше да ми струва скъпо. Дребни пари. Слава Богу, Фрол Кузмич ме отказа, благодарен съм му, че иначе щях да затъна в неприятности, от които век нямаше да се измъкна…
— И колко ви поискаха?
— Петстотин гущера.
— Хм. Действително не е много. С кого се договаряхте?
Телман Иванович незабавно настръхна.
— Има ли значение? Защо ви е да знаете?
— Защото съм длъжен да зная за всички, без изключение, които са посветени в тази история — рече Работодателя наставнически. — Без никакво изключение!
— Ами никой не е посветен в тази история…
— Как така „никой“? Веднъж Фрол Кузмич…
— Нищо подобно! — запротестира Телман Иванович и за убедителност се надигна от креслото и застина напрегнат в не особено изящна поза. — Аз на него само в най-общи линии… без имена… без подробности… „Много деликатен случай. Засегнати са важни личности.“ Това е всичко. Аз ги разбирам тези работи!
— Това е добре. И все пак какво стана с вашите бандити за петстотин долара?
— Не съм се срещал с никакви бандити! Моля ви! Просто имам един познат. Казах му само, че трябва да се даде урок на едного…
— На академика.
— Не бе! Просто на един тип. Това е всичко.
Сега казваше истината. Във всеки случай липсваше пряка лъжа — и за толкова благодаря, човече, помисли си Юрий, измъчен до немай къде от сърдечни екстрасистули. Работодателя изчака секунда (няма ли да светне червената лампичка) и продължи:
— А в Дружеството на никого ли не разказахте?
— Разбира се, че не!
— На приятели?
— Нямам приятели.
— На познати филателисти?
— Господи, не, разбира се.
— На сина си? На жена си?
— Стига. Това не им влиза в работата — въздъхна Телман Иванович. — Те си имат свои странности.
— Тогава излиза, че за тази скръбна история не знае никой?
— Да. Точно така. Нали ви казвах. Никой.
— И защо всъщност? — попита Работодателя като че небрежно, но така, че Телман Иванович веднага се напрегна и дори впи ръчички в подлакътниците.
— Ами… как така „защо“? За какво?
— Не зная за какво. — Работодателя вдигна рамене. — Само исках да си изясня. За в бъдеще. И какво се получава? Откраднали са ви много ценна марка. Вие знаете кой. Досещате се и как. Минават четири
