… В кутията попаднал на жълт плътен плик от фотохартия „Кодак“, а в него — няколко десетки най- различни марки, в това число и на изрязани парчета от пликове с пощенските клейма — такива марки се ценят много. Той ги събрал на куп и ги сложил в топла вода, за да се отлепят от хартията. Били „обикновени от германски княжества и някои интересни от Швейцария“. Какво било изумлението му, когато след половин час открил в изстиналата вода това ослепително чудо на розова хартия — Британската Гвиана първи номер във великолепно състояние, чиста, негасена, но за съжаление без лепило. Не било изключено първоначално да е била с лепило, но в топлата вода то да се е разтворило… но било възможно и никога да не е имало лепило, както често се случва при марките, емитирани в топлите тропически страни…
… Сега може само да се гадае кой е бил предишният собственик на този уникат. Ясно е само това, че е бил внимателен и предвидлив, грамотен и добре разбиращ какво съкровище притежава. И в очакване на тежки времена и лоши промени той взел необходимите мерки и остроумно скрил своята скъпоценност: поставил я на къс стар плик, отгоре внимателно залепил някаква обикновена, по-голяма баварска марка, пусната през двадесетте години: Направил си простата сметка, че никой няма да обърне внимание на второстепенните марки в кутия за обувки, а още по-малко на невзрачния жълт плик от фотографска хартия…
Разказвайки тази авантюристична история в стил Луи Бусенар, Телман Иванович бе проникновен и откровен докрай. И колкото и да е чудно, историята му бе истинска, правдива от първата до последната дума. Само с едно, но доста съществено изключение: в кутията не е имало жълт плик. Нямало е. Той бе попаднал при него по някакъв друг начин. По съвсем друг. Но Телман Иванович не пожела да разкаже как.
В големия, дори огромен кабинет (където всичко беше огромно — креслата, електрическата светлина, масата, прозорците с титанични пердета, портрета на Ленин, заемащ цяла стена) имаше две дребни, приличащи си човечета. И двамата бяха сиви, с редки сиви коси, сресани назад, с бузи, обезобразени от шарка, само дето единият спокойно стоеше до масата с неподвижно лице, а другият седеше в гигантско кресло и потръпваше мъчително, сякаш креслото му пареше отдолу. Искаше му се да застане в стойка „мирно“ или да се смали до нищо, изобщо да изчезне и да се окаже на друго място. Мислите му трескаво и болезнено се мятаха, също като тялото му. Мълчеше упорито и се стараеше да не диша. Също така мълчеше (дълго, непоносимо дълго) и другият — гледаше през прозореца, в нищото, сякаш се досещаше, че ако погледне другото човече, може, без да иска, да го убие с поглед. После каза тихо и почти неразбираемо:
— Съществува мнение, че трябва да направим добър подарък на нашия приятел и съюзник господин Рузвелт. Съобщиха ми, че той е филателист. Събира марки. Истина ли е това, другарю Епанчин?
— Тъй вярно, другарю Сталин! — Човечето в креслото се стресна и трескаво се изкашля. — Извинете… Казват, че е страстен филателист!
Настъпи нова дълга, уморително дълга и мъчителна пауза.
— А какво означава „филателия“?
— Колекциониране на пощенски марки, другарю Сталин.
— Това го зная. Питам какво означава самата дума „фи-ла-те-лия“? От какъв език е?
— От гръцки, другарю Сталин. А в превод… как по-точно да се изразя… Буквално ли?
— Разбира се. Най-добре е буквално.
— „Омраза към пощенски разходи“… Май така ще е най-точно.
— Как казахте?
— „Омраза към пощенски разходи“, другарю Сталин. А още по-точно: „Любов към неплащане на пощенски разходи“…
Човекът, който стоеше прав, каза учудено:
— Глупости… — Помълча и добави: — И изобщо заниманието е глупаво. Възрастен, умен човек, политик, а се занимава с глупости. — Отново замълча. — А може би изобщо не е умен? Може би всички само го мислят за умен, а в действителност е глупак?
И се засмя — тихо, весело, неочаквано, сякаш се засмя известният по целия свят портрет. И пак така неочаквано отново стана мрачен.
— Мислите ли, че в колекцията си има всички съветски марки?
— Струва ми се, че не, другарю Сталин. Никой на света ги няма всичките.
— Защо?
— Има марки, които са редки и съществуват само в пет-шест екземпляра, дори по-малко.
— Това е добре. Това е много добре. Ето я и вашата задача. Да съберете пълна колекция от съветски марки, която да поднесем на господин Рузвелт. Как мислите — дали ще остане доволен?
— Ще бъде във възторг, другарю Сталин. Но това не е възможно.
— Защо?
— Не може да се събере пълна колекция…
— Смятайте го за партийно поръчение, другарю Епанчин. Трябва да се събере. Срок — един месец. Ние мислим, че е достатъчен. Обърнете се към другаря Берия. Той е в течение и ще ви помогне.
— Слушам, другарю Сталин — каза малкият човек Епанчин, примирайки от ужас.
… Но независимо от този ужас мисълта му заработи привично. Консулската половин рубла — ще се наложи да даде своята, помисли си той угрижено. И тази със сбъркания цвят „70 рубли“ без зъбци… Откъде да вземе обърнатия Леваневски с „Ф“?… Гурвиц-Коган я продаде, но на кого? Знае и ще каже. Не на мен, на органите ще каже… На другаря Берия ще каже, помисли си той с внезапно ожесточение, което го удиви: почувства се силен и велик, както понякога му се случваше насън…
Ето така, или примерно така, преживя той единствения си и последен звезден час. Ето така, или примерно така, той го разказа на сина си — на малкия, ревлив, капризен, но умничък Телман Иванович. Но не му каза какво е преживял, докато го возеха в огромна черна кола към Кремъл. И как героически се е сражавал в огромния кабинет с пристъпите на мечата болест. И как на другия ден легна Със сърдечен пристъп от нервното пренапрежение.
„В скучните разговори за хората от миналото са скрити тайни за техните велики подвизи“.
… И, разбира се, той не разказа нищо за това, как, заключен в специалния апартамент четири страшни седмици, съставяше трескаво колекцията за подарък на онзи дяволски американец. Съставяше я от многото колекции, носени му от един неприятен цивилен човек. Понякога бе мълчалив, понякога болезнено разговорлив, понякога сдържан, а на другия ден — внезапно разпуснат. Вчера красив, а днес на нищо не прилича, но винаги крайно неприятен за общуване и с гладни вълчи, преценяващи очи.
… Имаше, имаше какво да разкаже! Как летеше в самолета, вдигнат посреднощ, неизвестно закъде. Оказа се — в Ленинград, на улица „Попов“, в Музея на съобщенията — някога разкошна сграда, в която сега мръзнеше Държавната колекция — безценно филателно съкровище, пазено от полумъртъв охранител, който вече не приличаше на човек, а по-скоро на черна мумия, увита в три шуби и каруцарски кожух…
… Как трепереха ръцете му, когато в донесения от цивилния класьор виждаше позната до болка, излизана до блясък от завистливите му очи колекция… и веднага си спомняше за собственика й, но вече не като за жив човек, а като за покойник, макар че се досещаше, че те никого не убиват — просто конфискуват за нуждите на държавата, дават съответната разписка… и в краен случай пращат в затвора… в най-краен случай… Не искаше да мисли за това.
… Как веднъж загуби съзнание, когато вместо познатия цивилен вълк в специалния апартамент се яви някакъв униформен и от прага се развика: „Саботираш ли бе, да те е… в устата гадна? Пречиш на следствието, а?“ Оказа се, че е сбъркал в списъка една буква в името на един филателист и вместо „с“ е написал „ц“ — откъде можеше да знае как се пише точно тази шибана фамилия, да не е гледал паспорта му, а те не могли да го намерят, целият Горки обърнали — няма такъв, като че в земята се е продънил… Слава
