Работодателя направи физиономия към Юрий, която трябваше да означава нещо от сорта „имаш не талант, а х…“ и произнесе кадифено в микрофона:
— Поканете го, моля.
Господин Епанчин (Телман Иванович, 68 години, пенсионер, бивш щатен чиновник в Дружеството на филателистите на Руската Федерация, известен филателист, отдавнашен и почетен консултант на компетентните органи, живущ на адрес… телефон… факс… без вредни навици, без политически убеждения, в развод, жена му живее в Москва, синът е астрофизик, живее отделно, работи в ГАИШ… и т.н. и т.н. и пр.) се оказа дребно сиво прашно човече с неравни златни зъби и бързи миши очички на сбръчканото лице, като на Акакий Акакиевич Башмачкин9.
Влезе и поздрави без каквото и да е достойнство, като бързо-бързо потриваше измръзналите си ръчички и подсмърчаше със сивото си носле (не бе граф Дьо ла Фер, не, съвсем не бе дори и канцлер Сегийо, а по- скоро господин Бонасийо, но забележимо смалил се от старост и от аскетичния начин на живот при съветската власт). Чинно седна в предложеното му кресло. Огледа се скришом, но внимателно, и веднага вдигна малък скандал по повод присъствието на Юрий, което му се стори неестествено и дори излишно. Работодателя бе на противоположното мнение по този въпрос. Състоя се следният разговор, по време на който Юрий мълчеше неутрално, изучавайки набързо досието на клиента.
— Моята работа, знаете ли, е извънредно деликатна, извънредно…
— Разбира се, скъпи Телман Иванович! Ние с други не се залавяме…
— Телм’ан — поправи го клиентът с раздразнение и дори някак капризно. — Казвам се Телм’ан Иванович, с ваше позволение.
— Моля за извинение. Във всеки случай можете да разчитате на нашата пълна и абсолютна конфиденциалност.
— Да, да, разбирам… Фрол Кузмич именно така ви препоръча…
— Ето, виждате ли!
— И все пак… Случаят е много особен. Толкова е деликатен… Ще се наложи да споменавам известни имена, много известни даже. А както казват германците, това, което знаят двама, го знаят и прасетата, хе- хе-хе, извинявам се. Двама!
— Напълно съм съгласен с вас, уважаеми Телм’ан Иванович. С германците също. Но един мъдрец е казал: „Две е любимото число на алкохолика“. А в Писанието е твърдо формулирано: където са се събрали двама, аз съм сред тях. И респективно ви предупреждавам, длъжен съм да ви предупредя, че нашата беседа се записва.
— А, така ли! Е, в такъв случай съм принуден, за съжаление, да…
И оскърбен в най-добрите си очаквания, господин Епанчин взе демонстративно да се готви да напусне този гостоприемен кабинет — размърда се, изобразявайки сдържано дипломатично възмущение, раздвижи лице и тяло, започна да се надига от креслото, но никъде, разбира се, не отиде, а само се намести по- удобно и произнесе покорно:
— Е, добре, щом е така… Щом не може иначе…
— Не може, Телм’ан Иванович! — кадифено подхвана Работодателя. — Съвсем не може. Ноблес, сами разбирате, оближ10. Държим на това, но що се отнася до гаранциите, те са абсолютни — тук при нас също ноблес задължително оближ. Вие можете да бъдете абсолютно сигурен, че нито една ваша дума няма да излезе извън тези стени. Без вашето специално разрешение.
Господин Епанчин очевидно остана доволен от тези уверения. Той отново подчерта с две-три несвързани изречения извънредната и особена деликатност на работата, отново, без особена връзка с предмета на разговора, но с ударение, напомни за тайнствения (за Юрий) Фрол Кузмич, който му бе препоръчал Работодателя като сериозен професионалист и във висша степен порядъчен човек, и едва след това встъпление взе да излага същността.
А тя (изложена с гладки, ясни, добре редактирани и може би предварително репетирани фрази) се състоеше в следното:
Господин Епанчин беше не просто виден колекционер, той беше („казвам ви го без излишна скромност“) собственик на най-голямата в СССР (той така и каза — „в СССР“) колекция от марки. Тя включвала серии от всички, без изключение, страни на света до хиляда деветстотин и шейсета година. Марките, емитирани в света след шейсета година на нашия век, не го интересували, но всичко отпечатано ДОТОГАВА, представлявало интерес за него и „в значителна степен — в много значителна степен, някъде от порядъка на деветдесет и пет процента“ то се намирало в неговата колекция.
Сред многочислените, прекрасни, но така да се каже „обикновени марки“ в неговото съкровище имало и известно количество „световни раритети“, истински фидателистки бисери, а по-точно казано — брилянти от най-чиста проба и с неописуема ценност. Всеки от тези брилянти бил знаменит по целия свят. От него имало два-три, максимум десет екземпляра и когато рядко — крайно рядко! — такъв се появявал на търг, то новият собственик го купувал за десетки и дори стотици хиляди долари.
Един такъв брилянт, може би най-ценният, изчезнал преди няколко месеца. По-точно казано, бил варварски похитен. И той се досеща кой именно е извършил похищението. Нещо повече, той (Телм’ан Иванович) знае кога и при какви конкретни обстоятелства е станало. Обаче той (Телм’ан Иванович) няма никаква възможност да докаже това, има само основателни подозрения и задачата, която иска да възложи на Работодателя, се състои именно в това, в тази деликатна ситуация — да намери някакъв приемлив изход и по възможност да възстанови потъпканата справедливост, а именно — да защити законното право на лична собственост, дори ако престъпникът не бъде наказан поради трудности…
Отначало той говореше така, както се беше подготвил — сухо, безстрастно и внимателно, сякаш вървеше опипом по минно поле, но постепенно се разгорещи. Това отвратително, долно престъпление, дълбоко личната несправедлива обида разчовърка стари рани и той стана страстен и зъл. „Как само посмя, този подъл крадец? Как посмя да посегне на най-святото?“
„…Той, знаете ли, събира марки от английските колонии, а аз от целия свят. Та МОИТЕ английски колонии са два пъти по-добри от неговите и точно това го кара да злобее и да излиза от кожата си… Той е академик, милионер, а кой съм аз? Никой. А колекцията ми е два пъти по-хубава. Той не може да го понесе и е готов на всичко, за да ме опозори — ако не така, то иначе… Отначало разпространяваше за мен клюки, че съм от НКВД… и от КГБ… Гнусотии всякакви. Интригантстваше, за да ме изключат от ръководството на Дружеството. А сега ето — стигна до престъпление…“
…Било през една задушна августовска вечер, наближавала буря, било топло и влажно, Академика — пълен, задъхващ се мъж — непрекъснато се бършел с чудесна копринена кърпа. Точно обядвали и сега пиели чай и приказвали „за редките варианти на ранните марки от Мавриций“. Били сами в апартамента, Полина Константинова им сервирала чая и заминала до понеделник (а това било в петък към осем-девет вечерта). Прозорците били отворени, но полза нямало — толкова било задушно. Всичко започнало очевидно от порива на вятъра: той изведнъж влетял в стаята, прозорците се затворили с трясък, салфетките на масата се разлетели, а той се втурнал да ги хваща. Бутнал чашата, чайника, купичката с бонбоните, още нещо и съборил всичко на пода. Академика с неприличен смях (макар че какво смешно имало в това?) скочил от креслото, спасявайки панталона си от разлетия чай…
… Не, на масата, разбира се, нямало марки. Всички албуми и класьори останали там, където ги разглеждали — на другата маса в ъгъла, до шкафовете с колекцията. Странното било, че някои класьори се оказали на пода, макар до тях да имало не по-малко от три метра. Той не може смислено да обясни как е станало това. Сам не разбира. Сякаш го налегнало умопомрачение. Току-що седял на масичката за чай и ловял летящите салфетки и внезапно, без какъвто и да е преход, вече седял на дивана до отсрещната стена. Академика с трясък затворил прозорците, а четирите класьора лежали на пода и около тях се търкаляли няколко марки.
… Не, тогава той не придал на това никакво значение — само се изплашил да не би изпадналите марки да са се повредили. Но те били цели и невредими. Двамата с Академика веднага ги събрали и сложили по местата им в съответните класьори… Не, той вече не си спомня кои точно марки били. Май Британска Централна Африка. Не е толкова важно — обикновени, за по сто-двеста кинта, нищо особено, затова и не ги запомнил.
