чистеше чистачките. — Не разбирам защо бе нужно така завъртяно и очевидно да лъже.
— И кой така те лъже тебе, горкия? — попита Юрий и веднага професионално застана нащрек.
— Тази жена, червенокосата… Да беше казала, че е настинал. Или са го извикали срочно в службата… А тя „радикулит“, „патерици“, „инжекция“… Каква инжекция при лумбаго?
Юрий го погледна подозрително. Проверява ли? „Тества“ ли, както той обичаше да се изразява? Май не! Работодателя е стиснат, но справедлив.
— Не те излъга за нищо — каза той твърдо.
— Тоест? — Работодателя се обърна с цяло тяло и се вторачи в него със светлозелените си очи.
— Тоест всичко, което ти каза, е истина.
— Гарантираш ли?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да! — каза Юрий твърдо и за по-голяма убедителност вметна: — Да не мислиш, че напразно ми плащаш!
Работодателя поклати малиновото си лице.
— Не. Надявам се, брато, че не е напразно… Но и не мога да спра да ти се учудвам. Ей Богу. Добре, да тръгваме.
Тръгнаха. Двигателят загрухтя и те поеха по черния мокър булевард „Героите на Шипка“ през безнадеждно падащия дъжд, примесен с мъгла и осветяван от оранжеви лампи. Опасно, пресичайки осевата линия, задминаваха гигантски и безкрайно дълги камиони, после завиха надясно и се гмурнаха в тунела под Площада на Свободата.
Мълчаха и двамата. Юрий мълчеше, предвкусвайки заработената (с пот на чело) двайсетачка. Работодателя си траеше както обикновено. Предстоеше му контакт, а той не бе разговорлив преди контакта, дори преди най-обикновен контакт. А сега предстоеше сложен, който изискваше пълно съсредоточаване на вниманието към обекта.
Мълчаливо пристигнаха на „Елабужка“, мълчаливо слязоха, мълчаливо влязоха във входа. Охранителят Володя, седнал на масичка при входа на АО „Интелект“, приветствено им махна с ръка — те мълчаливо и дружно му кимнаха. Качиха се по широкото старинно стълбище (някога от бял мрамор, а след ремонта от имитация на мрамор) на втория етаж: Работодателя отпред, Юрий на две стъпала след него, почтително, както и се полага на наемен работник. Пред вратата на офиса се спряха и най-сетне издадоха звук: Работодателя с неразбираемо съскане изправи изкривилата се на една страна временна, написана на ръка (от Юрий) табелка:
след което влязоха в приемната.
Тук беше светло и, слава Богу, топло. Секретарката Мириам Соломоновна говореше по телефона. Като ги видя, направи строга физиономия и посочи Работодателя с дългия си черно-червен нокът.
— … Да, вече е тук, една секунда — каза тя в слушалката и като прикри микрофона с ръка, съобщи: — Кугушев е. Много е сърдит, звъни за втори път днес.
Работодателя веднага влезе в кабинета си, а Юрий се съблече и окачи мокрото си палто на закачалката.
— Искате ли кафе? — попита го Мириам Соломоновна. Пълната й фигура изразяваше стремителна готовност веднага да предложи кафе, чай, чашка бренди, цигара „Уинтър“, да разпечата файл, да сътвори сандвич, да се обади до сервиза, да извика ченгетата, да направи инжекция, да закърпи дупката в джоба, да оправи изкълченото — тя всичко можеше и никога нищо не отказваше. Беше съкровище.
Беше на петдесет и шест, децата й се бяха запилели в Израел или в Щатите, мъжът й също не бе при нея и тя бе свободна и скучаеше. Беше много далечна роднина на Работодателя — той се объркваше всеки път, когато се опитваше да обясни степента им на родство: дали беше леля на братовчедката на мащехата му или нещо още по-далечно.
— Благодаря — каза Юрий и веднага добави, предвиждайки нов въпрос: — Благодаря, не. Имаме клиент — обясни той, въпреки че не бе необходимо — на Мириам Соломоновна не й трябваха никакви обяснения. Тази бяла рубенсовска жена с антрацитни коси на Хеката си бе напълно самодостатъчна.
— Ще прегледате ли пощата? — попита тя, протягайки му жълтеникава папка със завързани връзчици.
— Да… — Той взе папката, замисли се да каже нещо приветливо, дружелюбно и топло и рече (напълно по американски): — Днес изглеждате прекрасно, Мириам Соломоновна!
Тя се усмихна с блестящите си устни.
— Заради лошото време е — обясни жената. — Повишената влажност ми отива, както сигурно сте забелязали.
Това не беше истина (той почувства характерния „тласък в душата“, както го наричаше пред себе си — медиците го наричаха сърдечна екстрасистула) и усмивката му се получи фалшива, макар че тази малка, битова, безкористна кривда изобщо не го засягаше.
— Отивам да се трудя плодотворно — каза той и побърза да излезе. — Желая ви най-сърдечно същото.
В кабинета си Работодателя говореше по телефона. Бе се разположил в своето „кресло на ръководител“ (сто и пет долара, включително доставката) Беше черно, с много висока облегалка и кръгли подлакътници. Той така бе преплел дългите си крайници, че приличаше на черен октопод или на змийско кълбо в любовен период. Юрий си помисли (за кой ли път вече), че ако сега го види някой клиент, едва ли ще поиска да ги наеме. Освен в цирка.
— Най-важното е! — подчертаваше Работодателя в слушалката с характерния си, само за клиенти, кадифен глас. — Не, не, именно това е най-важното! Всичко останало е несъществено, прах, небитие на материята, повярвайте ми…
Юрий отиде на работното си място, седна, остави настрани жълтата папка с пощата и взе да настройва апаратурата. Включи компютъра, провери сигналното копче на магнетофона — като че всичко беше о’кей. Магнетофонът записваше и отчиташе, копчето се натискаше лесно и безшумно и сигналната лампичка на бюрото на шефа светеше — отблясъците й можеха да се забележат по подметката на Работодателя, която сега се намираше там, където при делови контакт трябваше да е физиономията му. Честно казано, решението със сигналната лампичка не беше сполучливо. Клиентът можеше да забележи този отблясък, да застане нащрек или да се учуди, дори да се заинтересува, а това би било абсолютно излишно. Но не бяха успели да измислят нищо друго. Всички други начини за сигнализиране бяха или сложни, или ненадеждни, а и опитът показваше, че на клиентите не им е до това, да обръщат внимание на тайнствения червен отблясък върху малиновото лице на Великия Детектив.
— Табелката на вратата трябва да се закрепи както трябва — разпореди Работодателя. Бе оставил слушалката и сега се разплиташе, пукайки със ставите си. — Заеми се.
— Добре — каза Юрий. — Сега ли?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но вече е единайсет и три минути. Клиентът ще дойде.
— Ще закъснее — каза Юрий уверено. — Такива като него винаги закъсняват.
— Откъде знаеш? — попита Работодателя с любопитство. — Та ти не си го виждал още.
— По гласа. Такива винаги закъсняват.
— Какви?
— Ами… — Юрий се затрудни. — Такива, дето се туткат и са несигурни. Неустойчиви…
— Ти и такъв талант ли имаш?
Юрий не успя да отговори, защото строгият глас на Мириам Соломоновна обяви в селектора:
— Павел Петрович, дойде господин Епанчин. Има среща за единайсет.
