«Имахме един началник на контраразузнаването СМЕРШ майор Скиталец — звяр, в очите му смърт — та той от ръката ми ядеше, като кон… Трябва да умееш да се приспособяваш, а това си е цяла наука!» През хиляда деветстотин четирийсет и пета, вече в Източна Прусия, той се изхитрил да живее едновременно с хазяйката и с дъщеря й. Може да се каже, в един креват. При това не с принуда — сами му предложили, а той какво? Да откаже ли? А през есента на същата четирийсет и пета, вече в Манджурия, изливали течността от оръдейните амортисьори и пъхали там коприната, за да не я засекат на КПП-то… И така нататък, все в този дух.
Умрял през хиляда деветстотин седемдесет и шеста: по време на зимен риболов близо до Кигода. Едно парче лед се отчупило и го отнесло в открити води. Повече никой не го видял…
«В скучните разговори за хората от миналото са крият тайните на техните велики подвизи». Не зная, не съм сигурен. Впрочем, аз никога не съм виждал баща си. Дори на снимка. Може би така е по-добре?“
ГЛАВА ВТОРА
ДЕКЕМВРИ. ВТОРИЯТ ПОНЕДЕЛНИК
ЮРИЙ ГЕОРГИЕВИЧ КОСТОМАРОВ, ПО ПРЯКОР ПОЛИГРАФ ПОЛИГРАФИЧ
През нощта времето се затопли — потече, покапа, зачука по железните корнизи. С грохот падаха топящите се ледени тапи, образували се в ламаринените водостоци. Стана влажно и гадно, включително и вътре. Той се въртя през цялата нощ, събуждаше се и отново заспиваше, чуваше през тежката дрямка как Жанка забързано и неразбираемо говори на някого нещо, като че съвсем несвързано, но при това, колкото и да е странно, много искрено, и то така, сякаш ручей ромоли сред зеленина. Не можа да се наспи, стана дяволски рано, нямаше още седем. Болеше го главата и бе зъл като куче. А му предстоеше тежък ден: три контакта с различни обекти, единият от които външен.
Като начало, както се бяха разбрали, в девет без петнайсет пристигна на ъгъла на „Малка Басейна“ и „Люблинска“ (където на стената на един блок отдавна бе написано с тебешир с печатни букви „спаси русия ЗЮГАНОВ“). Купи според уговорката фунийка със сладолед и започна бавно да я яде. Зачете се в оставения вчерашен вестник „Петропавловско време“. Най-близката улична лампа бе далеч и в предутринната тъма се четеше трудно. Не му беше интересно: ставаше дума за професионално обучение, за изложба на кожи и за нещо, свързано с Рождество…
Не бе взел чадър: за какво му е през декември? Само че в девет без пет заваля. Всички, събрали се на ъгъла да чакат кой среща, кой автобус „четворка“, се накокошиниха, свиха се и лицата им станаха еднакво нещастни и мокри, сякаш от сълзи.
В девет без една минута (калпав, педантичен германец) се появи Работодателя. Беше облечен в широк английски шлифер до петите и носеше огромен чадър, също английски. Зае позиция на крачка от Юрий, разположи се грамотно с гръб към него (под мократа и блестяща гърбица на чадъра) и зачака клиента, който, очевидно, не беше нито германец, нито педантичен и затова закъсняваше, което бе нормално за нормален руски човек от мъжки пол, ако срещата не му предлага нищо особено хубаво или дори нещо доста лошо.
Не минаха и пет минути, когато се изясни, че клиентът на всичко отгоре изобщо не е мъж. Юрий се зачете в статия за корупцията в органите на милицията и когато отново се върна към реалността, Работодателя бе връхлетян от снажна ярка особа в кафяво кожено палто и с буйни червени пухкави коси, красиво осеяни с водни капчици. Тя заговори шепнешком, но енергично и напористо. В ръцете си държеше голяма оранжева дамска чанта. Целият й вид извикваше в паметта полузабравеното днес понятие „бойна жена“. Тъй като жената всячески се стараеше да пази тайна, отначало не се чуваше какво казва. Но шепотът й бе гръмовен, пък и тя не умееше да шепне — беше от онези, които провъзгласяват мнението си на всеослушание и за страх на враговете. Рязко и звънко. По тази причина Юрий доста бързо разбра за какво иде реч. Под натиска на кафявото палто Работодателя бе принуден да отстъпва непрекъснато (за да не бъде стъпкан от копитата й) и скоро опря мокрия си чадър в рамото на Юрий, така че се наложи и той да отстъпи, като все пак запази необходимата дистанция, за да може да чува.
Ставаше дума за това, че през нощта клиента го свил радикулит. Станал по малка нужда в пет часа и така се схванал, че се наложило от нужника до дивана да носят нещастника на ръце („буквално!“) и сега той не можел да ходи дори с патерици. (А от незапомнени времена в апартамента имали патерици точно за такива случаи.) Дори се наложило да му направят инжекция с диклофенак и сега той спи. Тъй че не мислете, че той се измъква от задълженията си — става дума единствено и само за неблагоприятно стечение на обстоятелствата и ако може така да се каже, за нещастен случай…
Поразен (и полустъпкан), Работодателя слабо и плахо се бранеше. Демек: добре де, няма нищо, ама защо, за Бога, така се безпокоите, ама не, не, нищо страшно не е станало, нека оздравява, ще се чуем, предайте моите съболезнования, ама как така, не му върви, но нищо страшно не се е случило, защо се вълнувате толкова… И те продължиха да си шепнат тихо.
Когато всичко това свърши (ярката напета особа се отдалечи така внезапно, както и бе налетяла; втурна се и с щурм превзе спрялата „четворка“, пътьом стъпквайки една отнесена старица.) Работодателя, без да скрива огромното си облекчение, пое дъх и като се огледа небрежно наляво и надясно, тръгна (с походката на хаймана) нагоре по „Малка Басейна“ към станцията на метрото. Юри изчака конспиративно две минути и го последва (с походката на съветски служещ, закъсняващ за работа). В подземния тунел поеха заедно.
— А защо все пак шепнем? — прошепна Юрий (спомнил си стария виц за генералската кола на правителственото шосе).
— Пих студена бира след банята — веднага хрипливо отвърна Работодателя, явно спомнил си същия виц.
— Идея си нямам какво й е надрънкал оня, че тя се прави на конспираторка… И трябва да ти призная, че цялата история е странна. Радикулит, разбираш ли, изниква в най-отговор…
Работодателя млъкна внезапно и се замисли дълбоко. Юрий също се опита да анализира случилото се, но нищо интересно не се получи. Никога не бе бил силен в дедукцията, индукцията и във формалната логика. Обикновено виждаше само същината на нещата, като при това изобщо не разбираше подтекста. Определил си среща. Хванал го радикулит… Случва се. Изпратил жена си. Защото му се сторило неудобно никой да не се яви… Какъв е проблемът?
Юрий вижда сега само един проблем. Работодателя с скръндза като двайсет и четирима Плюшкиновци. Ще му плати ли за несъстоялия се сеанс, или не? Напълно основателно. „За какво да плащам, като няма за какво?“ И ще стане така (след използването на дедукция и индукция), че дванайсетте гущера ще ги види през крив макарон. Опита се да си спомни колко има в сметката след последното теглене, но не успя. Знаеше, че са малко. Или сто, или двеста.
Вървяха край оградата на Парка на Свободата, дъждът се засилваше и минувачите ставаха все по-мокри и черни — приличаха на измъкнали се от водата удавници. Изглеждаха като мъртви, за разлика от Работодателя, дори така потънал в мисли. Не приличаше на Роденовия „Мислител“. Имаше гъста, абсолютно бяла коса и червено, малиново лице като на скандинавски шкипер или на професионален алкохолик.
— В такова време — каза Юрий, изтривайки гъделичкащата го по лицето вода — добрият стопанин и кучето си няма да пусне навън без чадър.
— А кой ще му забрани да вземе чадър, питам аз? — веднага откликна Работодателя, все така дълбоко замислен.
— На кого кой ще забрани?
— На кучето.
Юрий не намери отговор и известно време вървяха мълчаливо покрай ажурната ограда на Парка към паркинга, където бе паркирана нивата на Работодателя — мрачна и мръсна като влекач по време на есенно настъпление. Качиха се и всички стъкла веднага се изпотиха. Работодателя започна да ги бърше с мръсна хавлиена кърпа, а Юрий седеше и мислеше, че в колата адски мирише на котки, макар че от времето, когато бяха откарали Рижик във ветеринарната клиника, бе минало половин година. Котката не бе свикнала да се вози в кола и, обезумяла от страх, опика всичко, накрая и самия Юрий, който изпитваше дълбоко състрадание към нея.
— Едно не разбирам — внезапно проговори Работодателя, който бе избърсал вече стъклата и сега
