обръщайки се към сивия Ераст Бонифатевич, който с целия си вид демонстрираше неподправен интерес към ставащото. — Той не предсказва, не-е — той прави! През целия път. Когато се уморяваме да наблюдаваме, вика дъжд. Когато трябва да наблюдаваме, е ясно!!! Гледайте: есен е, а тук е топло, боси ходим… На него сега му трябват наблюдения и ясно небе!
— Интересно все пак колко „с“ има в думата „Сищенко“? — попита Вадим, а рижавият голем внезапно сложи огромната си длан върху главата на Тимофей и последният веднага млъкна, като че го изключиха.
Стана тихо и в тази тишина Ераст Бонифатевич заключи назидателно:
— Гласът на народа! Вокс деи, така да се каже. Не се инатете, Вадим Данилович, недейте. Отдавна ни е известно всичко за вас. През деветдесет и трета всички до един бяха сигурни, че ще победят демократите. Целият съветски народ. Само вие казахте: не, момчета, няма да стане така, ще победи Жириновски. Така и стана! През деветдесет и четвърта всички бяха уверени, че в Чечня няма да има война, само вие единствен…
— Не разбирам какво искате от мен — каза Вадим. — Какво си мислите? Че съм вълшебник?
— Не зная — рече Ераст Бонифатевич проникновено. — Не зная и не искам да зная. На нас ни трябва на изборите за губернатор да победи човекът, когото всички, неизвестно защо, наричат Интелигента. А вие как ще направите това, изобщо не ни интересува. С вълшебство? Моля, нека да е вълшебство. С магия, заклинания, с телекинеза… футурокинеза, така да се каже — нищо против. Изобщо, нека това е ваше ноу- хау, ние нямаме претенции. Ясно ли е?
— Ясно ми е, че сте луди — каза бавно Вадим и стана. — Добре. Сега. Само да донеса документите…
Той понечи да тръгне, но елегантният Ераст Бонифатевич дори не го погледна, а само кимна към рижия голем и той с една крачка застана пред Вадим.
— Опасен човек сте вие — каза Вадим и асиметричното лице на голема се изкриви още повече, дори присви очи от напрежение.
— К’во?! — попита той крайно агресивно, с неочаквано висок и пресипнал глас.
— Извинявай — побърза да каже Вадим. — Нищо лично. Аз така, от страх.
— Не му обръщай внимание, Кешик — рече небрежно Ераст Бонифатевич. — Той така, от ужас. Шегува се. Много се изплаши. Случва се… Вадим Данилович, да бяхте седнали. Защо, наистина, скочихте така? Един мой познат в такива случаи казва: я си сядай на задника… Какво може да има в палатката? Ловна двуцевка, предполагам? Първо ще трябва да я извадите изпод вещите, после да намерите патроните, да я заредите… Смешно е, ей Богу, несериозно е. Оставете и дайте по-добре да си продължим разговора.
Вадим отново седна до масата и приглади косата си с двете ръце.
— Както казват в такива случай англичаните — рече той с измъчена усмивка — my poodle light, on dick as all. В превод: моят пудел лай, оти е зъл.5
Ераст Бонифатевич разбра, макар и не веднага, и попита:
— Интересно какво казват в такива случаи холандците?
— Не зная.
— А французите?
— Кон троа псе, муа го апеше — веднага отговори Вадим.
— Което в превод е…
— Кон трева пасе, муха го хапеше. Селска картинка. Левитан Крамски.
В отговор на това Ераст Бонифатевич изхъмка неопределено и каза одобрително:
— Остроумно. Весел събеседник сте, Вадим Данилович. Но хайде да се върнем на нашата работа.
— Не зная какво още да ви кажа — проговори Вадим уморено и затвори очи. — Вие не ме слушате. Казвам ви, че това е невъзможно. Вие не ми вярвате… Вярвате в чудеса, а чудеса не съществуват.
— А да ЗНАЕШ бъдещето? — каза Ераст Бонифатевич напористо. — Да знаеш бъдещето — нима това не е чудо?
— Не. Не е. Това е умение.
— Да поправяш бъдещето също ли е умение?
— Ама не е така! — каза Вадим с досада и отвращение. — Обясних ви вече. Това е като газова тръба с голям диаметър: вие гледате в нея и там, на другия край, картинка — това е бъдещето. Ако обърнете тръбата, ще видите друга картинка. Друго бъдеще, разбирате ли? Но как да я обърнеш, като тежи сто, хиляда тона — тя е като волята на милиони хора, разбирате ли? „Равнодействащата на милиони воли“ — казал го е Лев Толстой. Как ще заповядате да обърна тази тръба? С какво? С х… ли, извинете ме за израза?
— Това си е изцяло ваша работа — възрази Ераст Бонифатевич, който го бе слушал много внимателно и без да прекъсва. — С каквото ще ви е по-удобно, с това я обръщайте.
— Но това е невъзможно!
— А ние знаем, че е възможно.
— Откъде го измислихте? Господи!
— От много сигурни източници.
— Какви източници?
— Сам той ни каза.
— Какво? — не разбра Вадим.
— Не „какво“, а „кой“. Той. Разбирате ли за кого говоря? Досещате ли се? Той. Той ни каза. Можехте да съобразите, за Бога.
— Лъжете — каза Вадим и трепна.
— Неучтиво. И дори грубо.
— Не може той да ви е казал.
— Но ни каза. Сам разсъдете откъде другаде бихме узнали? На кого другиго бихме повярвали?
В този момент Тимофей Евсеевич сякаш се събуди от хипноза. Издаде странен хриптящ звук, втурна се нанякъде с огромни подскоци и прескачайки вървите на палатките, закриволичи като исполински заек с прилепнали към гърба червени уши. Понесе се към северния склон, право към призрачно белеещия се Елбрус.
Всички го гледаха като омагьосани. После едроглавият любител на лешниците попита бързо и нечленоразделно:
— Да го гръмна ли, командире?
— Не. Защо? Нека си тича… — Ераст Бонифатевич внезапно стана и махна с показалката си към онези, които бяха останали при джипа: демек всичко е наред, не предприемайте нищо. — Нека си тича — повтори той и пак седна. — Той си има своя работа, ние наша, нали така, Вадим Данилович?
Вадим мълчеше, гледаше след Тимофей Евсеевич, който продължаваше да подскача и да криволичи на дългите си крака в кирзови6, никога не лъскани ботуши. Справяше се самият господин Ужас го носеше на своите бледи крила и той не можеше да спре, дори да го искаше.
— Мълчите… — проговори Ераст Бонифатевич, но не дочака отговор или друга реакция. — Продължавате да мълчите. Загубихте дар слово… Ами… Тогава започваме. Кешик, ако обичаш.
Плешивият гардероб Голем-Кешик веднага се приближи отзад и взе Вадим в стоманените си потни обятия — обхвана тялото му, натисна го към сгъваемия стол, фиксира го, обездвижи го, скова го. Нещо във Вадим изпука — кост или хрущял. Вече не можеше да помръдне. Никак. Не се и опитваше.
— Освободи му ръката — изкомандва Ераст Бонифатевич. — Дясната. Така. И се отмести, за да му виждам физиономията, а той — моята. Добре. Благодаря… Сега ме слушайте, Вадим Данилович — продължи Ераст, като внезапно приближи плътно до него неприятно издълженото си лице. — Ще ви изнеса малък урок, за да разберете окончателно на кой свят сте… Отворете си очите! — гракна той неочаквано високо, протегна черната показалка и я опря в бузата на Вадим под лявото око. — Бъдете любезен и ме гледайте в очите! Урокът ще е сериозен и за цял живот… Лепа, направи го — веднъж!
Дребният едроглав Лепа пусна лешниците, изтри дланта си в панталоните и се приближи небрежно, щракайки с клещите. Метални щипки с назъбено гнездо. Дребният едроглав Лепа ловко сложи в него малкия пръст на Вадим и натисна дръжките.
— Колкото си дребен, толкова си и неп-приятен… — каза му Вадим пресекливо. Лицето му посивя и по
