Богу, всичко се изясни и се размина с един вик и разстройство до края на деня…
После всичко свърши. Извикаха го, благодариха му, подписа разписка за неразгласяване, а след няколко месеца (войната вече бе свършила) му дадоха апартамент — наистина в Ленинград, но хубав, двустаен, на третия етаж (в Москва живееше в мазе с прозорци към обществена тоалетна). А след още половин година го извикаха при голямото началство, което с усмивка му връчи заповед, даваща му право да получи два екземпляра конфискувани неща по избор. Проявил се като сътрудник. („Вие дадохте собствените си марки, ние знаем, не сме забравили…“)
… В склада за конфискувани вещи сънен тлъст старшина хвърли върху масата пред него двайсет албума… Господи, беше като в прекрасен сън! Той избираше и избираше, прелистваше, разглеждаше, отлагаше, вземаше решение и веднага се отказваше от него… о, сладки мъки — да избираш подарено! После, когато се реши, когато избра, отдели и дори се разписа, че ги е получил, не издържа — захленчи, взе да моли и да проси със сълзи в гласа: хайде още, поне това миниатюрно класьорче (с „черното пени“, впрочем), то е толкова мъничко, че сигурно го няма в описа… Дебелият се оказа сърдечен човек. Не му даде класьора, но постави пред него няколко картонени кутии от обувки и му предложи: избирай. И той избра. Там имаше всякакви марки, Altdeutschland на малки изрезки с погасени марки, но кой ти ги дава. Взе ги. Нека стоят…
… Тези подробности никога не бе разказвал дори на сина си и, разбира се, на никого другиго. А до края на живота си продължи да работи „за тях“ — консултант по конфискация. И нито веднъж не съжали за това.
ГЛАВА ТРЕТА
ДЕКЕМВРИ. ВТОРИЯТ ПОНЕДЕЛНИК
МАЛКО МОТОВИЛОВО
— „Чай, чай ще налея и кафе ще долея“ — замислено изпя Работодателя по някакъв неопределен, но безусловно варварски мотив.
— Това пък какво е? — попита Юрий, без да проявява особен интерес.
— Кой да ти каже. Според ситуацията.
Седяха на масата и пиеха чай, сервиран им от Мириам Соломоновна. Чаят определено беше горещ, рубинов, цейлонски, в тънки чаши със сребърни подстаканници. Имаше и бисквити „Нежност“, и божествени домашноизпечени кифли — Мириам Соломоновна, както винаги, бе на недостижима висота.
Впрочем Юрий пиеше чай без каквото и да е удоволствие и непрекъснато се прозяваше. След свръхнатоварването не му достигаше кислород и му се искаше да дремне поне десетина минути. Ще изляза някой ден от релси, помисли си той обречено. Майко мила, каква работа си избрах…
— Аз все пак не разбирам: нещо вътре в тебе ли щрака, или как? — попита внезапно Работодателя и го погледна внимателно.
— Или как — неприветливо отвърна Юрий. Избра си препечена кифличка, отхапа без желание и отпи от чая.
— И все пак… — настояваше Работодателя. — И аз не съм расъл в саксия, слава Богу, не се оплаквам, различавам истината от лъжата, но не като тебе стопроцентово.
— А аз стопроцентово. Това е цялата разлика между нас, за която ти ми плащаш.
— Добре, добре. Пари… Ти все за пари… Обясни ми. Колко пъти ми обещаваш. Какво чувстваш, когато някой лъже, какво изпитваш? Физически ли?
Юрий мъчително скръцна със зъби, потискайки в зародиш поредната прозявка. Как бих могъл да обясня, помисли си той. Особено на здрав човек, чието сърце е като метроном… На такъв не можеш да обясниш. Няма и защо.
— Като че животът изтича от гърдите ти — каза той бавно. И се учуди. Не искаше да говори, а все пак го каза. И напълно напразно, разбира се.
— Това цитат ли е? — осведоми се Работодателя.
— Не. Усещане.
— Не говори глупости.
— Махни ми се от главата.
Е, поговориха. Известно време пиха чай в демонстративно недоброжелателно мълчание. После Работодателя попита с нарочно делови тон:
— Ще разшифроваш ли записа утре?
— Естествено. Може би дори още днес.
— Днес няма да успееш — каза Работодателя, сякаш извинявайки се. — За днес имаме още един клиент. При това много сериозен. Ще издържиш ли?
— Ако лъже като този преди малко, със сигурност ще изляза от релси. Кълна се. Този беше доста особен.
— Да-а, любопитен екземпляр. Не зная какво да мисля.
— Аз не се и опитвам — каза Юрий и си наля още половин чаша. — Тъмна Индия. Нямам представа какво ще правиш с него.
— Най-вероятно нищо.
— Тоест?
— Никой не му е откраднал марката.
— Тоест?
Работодателя си изпи чая, облегна се назад на дивана, преплете крака и се зае с ронсъна и цигарата. Запали внимателно, пусна две колелца към тавана и погледна Юрий с присвити очи.
— Не се задълбочавай — посъветва го той проникновено. — За какво ти е? При твоите морални принципи.
Моите морални принципи, помисли си Юрий. О, Боже! „Не вземай чуждо и не лъжи“. А иначе: „ще пушим и колата ще смажем, колата ще смажем и ще пушим“. Разкошна нравствена палитра, снежният връх на морала…
— Ще пушим — колата ще смажем — каза той на глас. — Колата ще смажем и ще пушим.
— Наистина е така! — възкликна Работодателя, сепна се и взе да гаси фаса в пепелника. — Да вървим. Чака ни доста път — четирийсет и пет километра по кишата.
Но не успяха да тръгнат. Без предизвестие, но затова пък във ватирано сиво палто до петите връхлетя Борката Золотоношин, Агент Би, с червен нос и чевръст като живак. Здрависа се набързо (ръцете му бяха червени, прясно замразени, ледени), извади от пазвата си купчина хартии с подвити краища и с неразбираемо мърморене ги подаде на Работодателя. После, без да сяда и без да се съблича, си наля в първата попаднала му немита чаша цейлонски чай. Съдейки по вида му, навън дъждът бе преминал в гъст сняг, който сега се топеше по Борката, падаше на парцали по килима, по масичката и по дивана, защото Борката се движеше непрекъснато — местеше се, кипеше, изпаряваше се, и Юрий стана и отиде на работното си място — по-далеч от тези физически явления.
Работодателя прегледа набързо, но внимателно, документите, подобно на скенер, и се вторачи в Борката очакващо.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Казва, че е това — отвърна Борката, без да спира да дъвче и да пие.
— Юнак — каза му Работодателя. Отвори вратичката на стенния сейф, сложи вътре документите, извади малък пакет (зелен, стегнат с ластиче), пъхна го в джоба си и отново заключи касата.
— Ще го викате ли? На тепиха? — попита Борката.
— Обезателно.
— Да му звънна ли?
— На всяка цена.
— Сега ли?
— В никакъв случай! — каза Работодателя. — Сега ще си отидеш вкъщи, ще вземеш душ, ще хапнеш и ще изчукаш Светланка…
— Тя е на работа — рече Борката с щастлива усмивка. — Вчера започна работа.
— Тогава ще вземеш още един душ, студен…
