По време на краткото, потрисащо разсъдъка възбуждане от дендритния „разклоняващ ефект“, Беренбаум бил осенен от злощастно озарение. На него му се удало да снабди своя модел на ДНК- транскриптаза с тригер, но такъв, който правел тази транскриптаза много по-опасна от изходния вирус на СПИН. Почвата за катастрофата била подготвена.
На това място читателят следва да си припомни социалните отношения, пораждащи грозящата душевното равновесие изолация на научния работник от онези години. Доктор Хотън е доста безжалостен в психоанализа на умственото състояние на своите предшественици. Предлаганата по онова време от различни науки уж „обективна картина на света“ днес е по-правилно да се разглежда като разновидност на умствено „промиване на мозъците“, умишлено лишаващо своите жертви от пълния спектър човешки емоции и реакции. В подобни условия безразсъдната постъпка на Беренбаум става почти достойна за съжаление — тя е била трескава свръхкомпенсация за годините на емоционален глад. Без да се посъветва с началството си, което е можело да прояви повече благоразумие, Беренбаум започнал да предлага своите образци на всеки желаещ да ги изпробва.
В Релей се разразила внезапна кратка епидемия от ексцентрични гении, чийто край поставили чак добре известните днес симптоми на „дендритен крах“, изхвърлящи експериментатора в изолирано с халюцинации от света поетично безумие. Самият Беренбаум се самоубива много преди да станат известни пълните ефекти. А пълните ефекти, естествено, се простират далеч извън пределите на тази прискърбна човешка трагедия.
Четвъртата глава постепенно, заедно с бавното натрупване на доказателства, се превръща в увлекателна детективска история.
Дори в наше време терминът „релейско коли“ има за любителите на кучета особен смисъл, но много от тях вече са забравили за истинския му произход. Тези симпатични, общителни и тревожно разумни съобразителни същества с посредничеството на енергични собственици на развъдници и на купувачите скоро се разпространяват по цялата страна. След като веднъж се прехвърля от стопанина-човек на кучето, транскриптазната производна на Беренбаум, също като изходния вирус на СПИН, минава през родилните пътища на кучетата. Тя се предава също при съвкупления и чрез слюнката при ухапване или облизване.
Но на нито едно дендритно обогатено „релейско коли“ и през ум не му минава да ухапе човек. Тъкмо наопаки, тези послушни и възпитани домашни любимци, както е известно със сигурност, дори изправят съборените кофи за смет и събират обратно в тях разсипалия се боклук. Сред хората случаите на инфектиране с невронен чернобил остават редки, затова пък в кучешката популация на Северна Америка инфекцията се разпространява със скоростта на горски пожар — и д-р Хотън илюстрира това със серия от логично съставени карти и диаграми.
Глава пета ни представя преимуществата на ретроспективния поглед. Към днешно време ние вече сме свикнали с представата за много различни видове „разумност“. Съществуват например различни типове компютърен Изкуствен Разум, нямащ реално родство с човешкото „мислене“. Те не са били изненада, затова пък всевъзможните форми на разумност у животните и до днес могат да ни учудват със своето разнообразие.
Разликата между Canis familiaris и неговия див братовчед койота досега си остава необяснима. Д-р Хотън ни предлага твърде разумно обяснение, обосновавайки тълкуванията си с карта на нервната система на койота, съставена от неговия колега доктор Рейна Санчес от Националната лаборатория в Лос Аламос. Напълно вероятно е, че причината се крие в строежа на ретикулярната формация. Сега, във всеки случай, е ясно, че сред дивите популации койоти по цялата територия на страната съществува поразително съвършена форма на социална организация, използваща развита система на кодиран лай, „парична система от миризми“ и специализация на ролите при лов и при пазене на храната. Много собственици на ранчо днес са склонни да прибягват към „система за защита“, при която се „откупуват“ от глутниците койоти с цели изпечени говежди трупове и с чували кучешки лакомства. От Монтана, Айдахо и Съскачуан упорито постъпват съобщения за койоти, които в разгара на зимните студове се обличат с изхвърлени на боклука дрехи.
Не е изключена възможността обикновените домашни котки да са се оказали заразени преди кучетата, но ефектите от повишаване на разумността при котките са трудно уловими и слабо забележими. Котките, печално известни с нежеланието си да служат като обект на лабораторни изследвания, в инфектирано състояние още повече се озлобяват при преминаването на лабиринти, отгатването на кутии с лакомства и други подобни експерименти, като с несъкрушимо котешко търпение предпочитат да изчакат, докато на изследователя не му омръзне да провежда експеримента.
Изказвано е предположение, че уж някои домашни котки проявяват повишен интерес към телевизионните програми. Д-р Хотън хвърля върху това съждение скептичната светлина на критиката си, показвайки (с което аз съм съгласен), че котките прекарват повечето време в седнало положение, втренчени в пространството. Разглеждането на сменящите се на екрана картинки с нищо не е по- забележително от склонността на седящите до камината котки да се вглеждат в пламъка и, естествено, не означава „разбиране“ на смисъла на програмата. Но независимо от това са известни много случаи, когато котките са се научавали да натискат с лапа бутоните на дистанционното управление, а хората, които държат котки за борба с гризачите, твърдят, че сега котките дълго измъчват хванатите птици и мишки, при това с голяма изобретателност и в някои случаи с помощта на импровизирани инструменти.
Остава обаче връзката между развитите дендритни разклонения и способността за ръчен труд, за която ние по-рано не подозирахме, и в чието съществуване доктор Хотън ни убеждава в шестата глава. Тази концепция предизвика революция в палеоантропологията. Сега ние сме принудени с неудоволствие да признаем, че Pitecantropus robustus, отхвърлен някога от еволюцията като маймуна-вегетарианец с големи челюсти, е бил, съдейки по всичко, много по-разумен от Homo sapiens. Изследването на неотдавна открит в Танзания изкопаем скелет, наречен „Леонардо“, показа, че черепният купол на питекантропа е криел под себе си мозък с обилни дендритни разклонения. Изказано беше предположение, че питекантропите са страдали от повишена „мислителна активност“, сходна с опасната за живота разсеяна гениалност, характерна за последните стадии на поразените от невронния чернобил. Оттук произтича печалната теория, че природата със силите на еволюцията е издигнала „бариера на тъпотата за приматите“, позволяваща на хората, за разлика от питекантропите, да продължават успешно да живеят и да се размножават подобно на останалите тъпи същества.
Но в същото време синергичните ефекти на дендритното разрастване и способността за ръчен труд ясно се виждат и сред някои неприматни видове. Аз се позовавам, разбира се, на общоизвестния „чернобилски скок“ на Procion lotor, американския енот. Поразителните достижения на енотите и на техните китайски родственици пандите заемат цялата осма глава.
В нея авторът изказва тъй наречената „съвременна гледна точка“, от която аз съм принуден да се разгранича. За мен лично е недопустима самата мисъл, че обширни участъци от американската дива природа поради вандалските действия на нашите тъй наречени „ивичесто-опашати братя по разум“ ще бъдат превърнати в „забранени зони“. Да, наистина при ранните опити да се обуздае хулиганската и размножаваща се с огромна скорост популация на тези бандити с маски бяха допуснати някои ексцеси, но нали и загубите на селското стопанство бяха жестоки. Спомнете си поне ужасните атаки на предварително самозаразилите се с бяс еноти-камикадзе!
Д-р Хотън настоява, че ще ни се наложи да „разделим планетата с братските цивилизовани видове“, и подкрепя своите аргументи със съмнителни за мен слухове за „културата на енотите“. Преплетените ивици кора, известни като „енотови вампуми“, са впечатляващи примери за способността на животните да се трудят, но по мое мнение никак не е доказано, че това наистина са „пари“. А тъй наречените техни „пиктограми“ на мен ми изглеждат като повече от случайни драсканици. Затова пък е неоспорим фактът, че числеността на популацията на енотите расте експоненциално, а самките всяка пролет раждат многобройно потомство. Авторът в приложението предлага да се намали налягането на пренаселеност, като се увеличи човешкото присъствие в космоса. Подобна схема ми се вижда неудовлетворителна и съшита с бели конци.
Последната глава е посветена на предположенията. Перспективата за съществуване на разумни плъхове е във висша степен отвратителна. Засега, слава богу, силната имунна система на плъховете, свикнала с бактериите и мръсотията, не се поддава на ретровирусна инфекция. Освен това, както ми се
