— Чакай тук — каза той и тръгна тежко надолу по стълбите към сутерена.
Този път трябваше да чака повече от десет минути. Когато се върна с близначките, той беше доста задъхан. Те изглеждаха много сериозни.
— Не ги оставяйте да правят бели. И гледай да н’си събличат дрехите. Не могат да търпят дрехи по себе си, кат’ маймуните в джунглата. Фащайте се за ръка и тръгвайте, деца, и да не изчезнете още по пътя.
Близначките се приближиха предпазливо, като наблюдаваха лицето й. Тя ги хвана за ръце и ги поведе към асансьора. Портиерът сияеше след тях.
Този следобед предопредели целия живот на Джейни. Те мислеха еднакво; като че ли бяха част от едно цяло, общуваха по начин, недостъпен за обикновените сетива. За възрастта си Джейни имаше изключително богат речник, но почти не говореше. Близначките още не можеха да говорят. Те се разбираха помежду си с писукане и скимтене, но Джейни откри, че си разменят мисли и по друг начин. Отначало това беше нещо едва доловимо, после стана по-осезаемо, докато накрая се разкри пред нея с цялата си сила. Майка й я мразеше и се страхуваше от нея; баща й остана за нея чужд човек, който рядко биваше у дома и тогава или се караше с майка й, или мълчеше сърдито, затворен в себе си. Те й говореха, но никога не разговаряха с нея.
С близначките Джейни разговаряше по особен начин — без думи, без никакъв друг звук освен смях — и все пак се разбираха идеално, до най-малката подробност, и всичко беше чудесно. Без да си кажат нито дума, изведнъж и трите клякаха на пода и несръчно прелистваха красивите книжки на Джейни; после зарязваха книжките и започваха с куклите. Джейни им показа как може да вземе шоколадови бонбони от кутията в съседната стая, без да отива там, и как може да хвърли възглавницата чак до тавана, без да я докосва. Всичко това им хареса, но по-силно впечатление им направи кутията й с бои и стативът…
Беше неповторимо преживяване, което ги свърза завинаги.
Следобедът отлетя неусетно, плъзна се безшумно и леко, като чайка в небето. Когато вратата на коридора се отвори с трясък и се чу неприятният дрезгав глас на майка й, близначките бяха още там.
— Е, хайде, хайде, влез да пийнем нещо, няма да висим цяла нощ навън я! — Тя свали шапката си с непохватно движение и разрошената й коса падна над очите. Мъжът грубо я сграбчи, дръпна я към себе си и захапа лицето й. Тя извика от болка:
— Ти си луд, луд човек.
В този момент тя видя как трите надничат от стаята.
— Боже господи! — каза тя. — Тя е напълнила апартамента с негърчета.
— Те си отиват — решително каза Джейни. — Веднага ще ги изпратя.
— За бога, Пийт — каза майка й на мъжа, — честна дума, това се случва за първи път. Повярвай ми, Пийт. Кой знае какво си си помислил за тази къща! Хайде, махай ги по-бързо — изкрещя тя на Джейни. — Честна дума, Пийт, никога досега…
Джейни излезе навън и ги заведе до асансьора. Бони и Бийни я гледаха с широко отворени кръгли очи. От смущение краката й се бяха вдървили, а устата й беше пресъхнала. Вкара близначките в асансьора и натисна най-долния бутон. Не каза довиждане, въпреки че в съзнанието й нямаше друга мисъл.
Бавно се върна до апартамента, влезе и затвори вратата. Майка й стана от скута на мъжа и тръгна към нея; токчетата й тракаха по пода. Зъбите й блестяха, брадата й беше мокра. Тя вдигна нокти — не ръка, не юмрук, а червени, заострени хищни нокти.
Нещо стана в Джейни — нещо като скърцане на зъби, но много по-дълбоко в нея. Тя сложи ръцете си зад гърба, вдигна глава, за да погледне майка си в очите, и се приготви да мине край нея, без да спре.
Гласът на Уайма секна, като че ли някой го грабна. Тя се надвеси заплашително над петгодишното момиченце, разперила дългите си извити нокти, като кървава вълна, готова всеки миг да се стовари върху детето.
Джейни я отмина, влезе в стаята си и безшумно затвори вратата. Ръцете на Уайма се прибраха със странно движение — като че ли следваха траекторията, по която бяха протегнати напред. Тя с усилие възстанови неустойчивото равновесие на тялото си и най-после възвърна гласа си. Зад нея зъбите на мъжа тракаха по стъклената чаша.
Уайма се обърна и тръгна към него, подпирайки се на мебелите в стаята като на патерици.
— О, господи — измърмори тя, — тръпки ме побиват от нея.
— Странни неща стават тук — каза мъжът.
Джейни лежеше в леглото си, изпъната и вдървена, с чувството, че е гладка и цяла като обла клечка за зъби. Нищо не можеше да проникне в нея, нищо не можеше да излезе навън. Беше защитена с някаква обвивка и докато я имаше, нищо лошо не можеше да й се случи.
Но ако се случи — шепнеше някакъв глас, — ще се счупиш.
„Но ако не се счупя, нищо няма да ми се случи“ — отговаряше тя.
Но ако все пак нещо…
Смрачи се. Мракът стана черен, часовете се нижеха мъчително бавно.
Изведнъж вратата на стаята й се отвори с трясък, блесна ярка ослепителна светлина.
— Той си замина, момиченце, и сега ще си разчистим сметките с теб. Ставай! — С рязко движение, което развя хавлията й, Уайма се обърна и излезе. Джейни отметна завивките и стъпи на пода. Без да си дава сметка защо, тя започна да се облича. Извади новата си карирана рокля и обувките с токички, плетените гащички и детската престилка с дантелените зайчета. На късите й чорапи и на жилетката й също имаше зайчета; даже и копчетата й имаха формата на малки пухкави заешки опашчици.
Уайма седеше на кушетката и блъскаше с юмруци.
— Ти провали празн… — тя отпи от стъклената чаша с четвъртито столче — … ненството ми и трябва да знаеш какво празнувам. На теб не ти е известно, но аз си имах големи неприятности и умът ми не стигаше как ще се оправя, но сега всичко се уреди. Сега ще ти кажа всичко направо, мис Големите уши, мис Голямата уста. Многознайница такава! Защото с баща ти щях да се справя лесно, от всяко положение, но какво щях да правя с теб, как щях да ти затворя бъбривата уста? Това ми беше голямата грижа — как да ти затворя голямата уста, когато той се върне. Но сега всичко е наред — той няма да се върне. Фрицовете са се погрижили за това. — Тя размаха някакъв жълт лист. — Умните момиченца знаят какво е телеграма, а в тази телеграма пише: „С прискърбие Ви съобщаваме, че Вашият съпруг…“ Застреляли са баща ти, това ми съобщават с прискърбие. А сега да се разберем как ще я караме ние двете с теб. Аз ще си правя каквото си искам, а ти можеш да си навираш носа където си щеш. Честно, нали?
Тя се обърна, очаквайки отговор, но отговор не последва. Джейни я нямаше.
Уайма знаеше, че няма смисъл да я търси, но нещо й подсказа да изтича в коридора и да погледне на най-горния рафт на шкафа. Там нямаше нищо друго освен играчки за елха, които не бяха пипвани от три години. Тя стоеше в средата на всекидневната и не знаеше накъде да върви. Само прошепна: „Джейни?“ Отметна с ръце косата, паднала над очите й. Въртеше се безпомощно на едно място и се питаше: „Какво става с мен?“
Прод обичаше да казва: „На фермата това й е хубавото, че когато има добър пазар — има пари, а ако пазарът е лош — поне има достатъчно храна.“ Всъщност това едва ли беше точно така, защото връзките му с пазара бяха много слаби. Градът беше далеч, ами ако се случеше да липсва някой зъб от грапата? „Е, нали останалите са здрави!“ А ако се счупят два или осем, или дванадесет? „Тогава ще трябва да приспособим нещо. Дотук едва ли някога ще направят шосе. Фермата никога няма да се разрасне чак толкова.“ Дори и войната ги отмина — Прод беше надхвърлил възрастта, а Сам — един ден шерифът се отби, видя малоумния да работи на фермата на Прод и това му беше достатъчно.
Малката къщичка я имаше още от младите години на Прод, а когато се ожени, направиха пристройка — неголяма, само една стаичка. Ако имаше кой да използува стаичката, земята нямаше да е достатъчно. Сега Сам спеше в нея, но не това бе предназначението й, когато я построиха.
Сам пръв усети промяната, дори преди самата мисис Прод. Усети промяна в мълчанието й. Сега в него имаше някаква гордост, сякаш пази съкровище; Сам долавяше как тази гордост се променя — това беше гордостта на човек, изоставил скъпоценен камък заради крехка зелена издънка. Той нищо не каза, не си направи никакви изводи. Просто знаеше. Продължи да работи както преди. Работеше добре и Прод смяташе, че преди да се случи нещастието, сигурно се е занимавал със земеделие. Прод не знаеше, че неговият начин на обработване на земята е достъпен за Сам както водата от помпата. Така беше с всичко, с което
